им спукам тъпанчетата от приказки, докато полицаите се разшетат и ги спипат на някой телефон. Ама ти не се сети. Не организира нищо. Досега нищо не си организирал. Така че хич не ми говори сега на
Стайвесънт гледаше пред себе си, навел глава, и мълчеше.
— Сега го попитай защо му трябваше бюлетин за времето — подсказа Нили.
Стайвесънт не каза нищо.
— За какво ти трябваше бюлетин за времето? — запита вместо него Фрьолих.
— Защото, ако времето в Чикаго се беше случило лошо, самолетите щяха да излитат с голямо закъснение, а тъкмо преди Деня на благодарността това значи, че летището ще е задръстено от чакащи пътници. При това положение аз щях по някакъв начин да ги провокирам да се обадят повторно, през което време можехме да вдигнем местната полиция. Ала времето се оказа прекрасно. Затова полетът им не е имало как да се забави.
Стайвесънт продължаваше да мълчи.
— Какъв му беше акцентът? — попита тихо Фрьолих. — За тези дванайсет думи все си доловил нещо.
— Вие нали го записахте? — каза Ричър. — На мен лично не ми направи впечатление с нищо особено. Не беше чужденец. Не беше от Южните щати. Нито от Източното крайбрежие. Може би от някакво забутано място, дето дори и акцент нямат като хората.
Известно време в стаята цареше тишина.
— Извинявам се — каза накрая Стайвесънт. — Виждам, че най-вероятно си постъпил правилно.
Ричър поклати глава и шумно въздъхна.
— Не го преживявай — каза той. — Ние тук се хващаме за сламки. Шансът да ги засечем откъде се обаждат беше едно на милион. Така прецених. Вътрешното ми чувство сочеше нататък. Ако те толкова са се озадачили кой съм, искам да си останат озадачени. Да си правят догадки. Освен това исках да ги раздразня. Да ми се ядосат лично и да се вторачат в мен, та временно да забравят за Армстронг.
— Да не би да искаш тия типове да те издебнат зад някой ъгъл?
— По-добре мен, отколкото Армстронг.
— Ти да не си се побъркал нещо? Армстронг си има тайните служби да го пазят денонощно. А теб кой те пази?
Ричър се усмихна.
— Мен не ме е страх от тия мухльовци.
Фрьолих се размърда на стола си.
— Значи ти наистина се състезаваш с тях кой ще пикае по-нависоко — каза тя. — Божичко, същият си като Джо, знаеш ли?
— Само дето аз съм още жив, а той не.
На вратата се почука. Беше дежурният.
— Специален агент Банън пристигна за вечерното съвещание — каза той.
Стайвесънт покани Банън в кабинета си и накратко му разказа за телефонните обаждания. Беше десет и десет, когато двамата се върнаха в заседателната зала. Както първия път, Банън приличаше повече на цивилен детектив от градската полиция, отколкото на федерален агент. Сако рибена кост, сиви вълнени панталони, тежки обувки, червендалесто лице. Под мишница стискаше тънка папка, а на лицето му бе изписано сериозно и делово изражение.
— Нендик още не е дошъл в съзнание — каза той.
Никой не отговори.
— Положението му нито се подобрява, нито се влошава продължи Банън. — В болницата започват да се тревожат за него.
Той се отпусна тежко на стола срещу Нили. Отвори папката си и извади тънка пачка цветни снимки. Раздаде на всички по две — една по една, като карти за покер.
— Брус Армстронг и Брайън Армстронг — каза той. — Съответно от Минесота и Колорадо. И двамата покойници.
Снимките бяха отпечатани на цветен принтер върху гланцова хартия. Вероятно бяха предоставени от близките им, после сканирани и изпратени по електронната поща. Не по факс. Явно бяха части от семейни снимки, увеличени в лабораториите на ФБР и после отрязани в съответния формат. Резултатът не изглеждаше особено убедителен. Две открити, самодоволно ухилени лица, вперили поглед в празното пространство — а всъщност в нещо, което може би е било в кадър заедно с тях. Имената им бяха четливо написани с химикалка в долното поле на снимката. Може би от самия Банън.
Те всъщност не си приличаха чак толкова. Нито пък поотделно приличаха на Армстронг. Едва ли някой би ги сбъркал един с друг, дори от пръв поглед, в тъмното или в забързана тълпа хора. Трима американски мъже на средна възраст, със светли коси и сини очи — това бе всичко. Но може би тъкмо поради тази неопределеност в известен смисъл си и приличаха. Ако човек се опиташе да класифицира по основни антропологични критерии населението на земята, доста трудно щеше да намери някаква съществена разлика между тях тримата. И във всеки случай тази разлика нямаше да е по такъв елементарен признак, като мъж-жена, бял-черен, висок-нисък, млад-стар, мургав-светъл, синеок-тъмноок. Защото по всички тези признаци тримата Армстронг не се различаваха помежду си. По-точно, доколкото имаха някакви различия, те бяха доста по-фини и неуловими.
— Какво мислиш? — попита Банън.
— Достатъчно приличат на него, за да стане ясно кого са имали предвид — отвърна Ричър.
— Така е — каза Банън. — Оставили са две жени вдовици и общо пет деца без бащи. Много забавно, нали?
Никой не отговори.
— Какво друго ни носиш? — попита Стайвесънт.
— Работим по въпроса — отвърна Банън. — Отново сравняваме отпечатъка. Този път с всички възможни картотеки в цивилизования свят. Но не смятам, че има основания за оптимизъм. Обиколихме съседите на Нендик. У тях не идвали често гости. Самите те като двойка се срещали с приятелски семейства най-вече в някакъв бар на около петнайсет километра от къщата им, по посока на летището Дълес. Свърталище на полицаи. Очевидно Нендик предпочитал за компания хора с по-ниско обществено положение.
— А преди две седмици? — попита Стайвесънт. — Когато са отвлекли жена му? Положително съседите са забелязали някаква суматоха.
Банън поклати глава.
— През деня улиците в този квартал са доста оживени. Майки, деца, футболни топки. Но не знаят нищо. Никой нищичко не помни. Разбира се, отвличането може да е станало и през нощта.
— Аз мисля, че по-скоро Нендик сам им я е закарал — обади се Ричър. — Те са го принудили. За да го заболи още повече. За да го накарат да се чувства виновен. За да го сплашат и подчинят изцяло на волята си.
— Много е възможно — каза Банън. — Че е уплашен, в това няма съмнеше.
Ричър кимна.
— Според мен тия типове са изпечени садисти. Много им се отдават тънкостите на играта. Затова са адресирали посланията си до вас. За да може Армстронг да разбере, че го грози опасност тъкмо от онези, които са натоварени да го пазят.
— Само че досега нищо такова не е чул от тях — каза Нили.
Банън не коментира. Стайвесънт помълча и попита:
— Нещо друго?
— Нашето заключение е, че нови послания няма да има — каза Банън. — Те ще нанесат удара когато и където сметнат за най-удобно. Разбира се, без да ви предупреждават повече. Защото, ако опитат, а не успеят, поне ще гледат да не разберете за опита, за да не изглеждат некадърни в очите ви.
— Имаш ли някакво предчувствие къде и кога може да стане следващият опит?
