Покушението

— Майка ни почина седем години преди него. По онова време аз нямах никаква професионална кариера.

— Награден си със Сребърна звезда за Бейрут. Това е било в самото начало на кариерата ти.

— Една бомба избухна точно до мен — отвърна той. — Дадоха ми медал, защото не се сещаха какво друго да ме правят. В армията е така. И Джо го знаеше.

— Той все се сравняваше с теб — повтори тя.

Ричър се размърда на седалката. По предното стъкло се образуваха малки ручейчета от кондензирана влага.

— Може и да се е сравнявал. Но едва ли с мен.

— С кого тогава?

— Може би с баща ни.

Тя вдигна рамене.

— Никога не сме разговаряли за баща ви.

— Ето, виждаш ли? — каза Ричър. — Даже не е смеел да засегне темата. Избягвал я е. Отричал е, че съществува.

— Смяташ ли? — попита тя. — Че какво толкова е представлявал баща ви?

Ричър обърна глава. Затвори очи.

— Беше морски пехотинец — каза той. — В Корея и Виетнам. В него съжителстваха сякаш двама души. В семейството беше мил, любещ съпруг, грижовен баща. А в същото време — хладнокръвен, безмилостен убиец, който не трепваше пред нищо. В сравнение с него аз съм една душица.

— А, значи ти се сравняваш с него! — извика Фрьолих.

Той поклати глава.

— Какъв смисъл има? В сравнение с него аз съм просто една душица. Каквото и да направя. А това в края на краищата не е и чак толкова лошо.

— Ти май не го обичаш много.

— Не го мразя. Беше свестен човек. Само че малко побъркан. В днешно време няма място за такива като него.

— Джо не трябваше да ходи в Джорджия — каза тя.

Ричър кимна.

— Спор няма — каза той. — Само че никой не му е виновен. Трябваше да е по-разумен.

— Ти също.

— Аз съм много разумен. Ето например навремето се записах във военната полиция, а не в морската пехота. Нито пък някога бих се захванал да проектирам стодоларови банкноти. Аз се задоволявам с това, което мога.

— И сега си въобразяваш, че знаеш как да се справиш с тия типове?

— Така както боклукчията знае как да изхвърли боклука. То не е чак такава философия.

— Много си самонадеян.

Той поклати глава.

— Виж какво, писна ми да се оправдавам. Това е някакъв абсурд! Ти познаваш ли съседите си? Знаеш ли кой освен теб живее в този квартал?

— Всъщност, не — отвърна тя.

Той изтри с длан влагата от стъклото и посочи с пръст.

— Да кажем, че в една от тези къщи живее някаква старица, която плете пуловери. И какво, ще вземеш да й почукаш на вратата и ще й кажеш: Как може да си въобразявате, че знаете как се плетат пуловери? Каква е тази самонадеяност?

— За теб една битка на живот и смърт е същото като плетенето на пуловери?

— Просто искам да ти кажа, че всеки човек разбира от нещо. Аз например разбирам от това. Може би то е единственото, от което разбирам. Не се гордея особено с уменията си, но няма защо и да се срамувам от тях. Просто го мога и това е. Аз съм програмиран да побеждавам. Генетично. От няколко поколения.

— Джо имаше същите гени като теб.

— Не, той просто имаше същите родители. Има разлика.

— Надявам се, че самоувереността ти е оправдана.

— Бъди спокойна. Особено сега, когато Нили ми помага. Аз и в сравнение с нея съм душица.

Фрьолих погледна встрани през прозореца и се умълча.

— Какво пак? — попита той.

— Тя е влюбена в теб.

— Глупости!

Фрьолих го погледна право в очите.

— Откъде си толкова сигурен?

— Нили никога не се е интересувай от мен.

Фрьолих само поклати глава.

— Аз съвсем наскоро я питах — каза той. — Онзи ден. И тя ми го каза направо. Каза, че никога не си е падала по мен. С едносрични думи, но в този смисъл.

— И ти й повярва, така ли?

— А не трябваше ли?

Фрьолих не отговори. Ричър полека се усмихна.

— Какво, ти наистина ли мислиш, че Нили си пада по мен?

— Усмивката ти е също като на Джо — каза тя. — Малко крива, малко срамежлива. Той имаше най- красивата усмивка, която съм виждала.

— Ти май не си го прежалила напълно, така ли е? — попита той. — Мисля, че това е очевидно. Или само ти не го разбираш?

Тя не отговори. Просто слезе от колата и закрачи по тротоара. Той я последва. Беше студено, нощният въздух бе тежък. Усещаше се влага откъм близката река, а също и мирис на изгоряло реактивно гориво. Стигнаха до къщата й. Тя отключи вратата и двамата влязоха.

На пода в антрето лежеше лист хартия.

12

Листът бяла плътна хартия беше в същия формат А4, както на предишните писма. Лежеше на пода, прецизно изравнен спрямо дъските на дъбовия паркет. Намираше се точно в геометричния център на антрето, близо до първото стъпало на стълбите за втория етаж, точно на мястото, където Ричър бе пуснал хотелската торба за боклук с дрехите си преди две вечери. Върху листа с добре познатия шрифт Times New Roman, четиринайсет пункта, получер, беше отпечатано едно просто изречение от четири думи, разделено на три реда, центрирани. Изречението гласеше: Скоро ще се случи. Думата Скоро беше на първия ред, думите ще се на втория, а случи — сама на последния. Така набран, текстът странно наподобяваше част от стихотворение или песен. Сякаш с разделянето му на три се целеше някакъв поетичен ефект, като че ли между частите на изречението трябваше да се направят паузи за повече драматизъм. Скоро — бам! — ще се — бам! — случи. Ричър го гледаше като хипнотизиран. Думите маршируваха в такт пред очите му. Скоро/ ще се/ случи… Скоро/ ще се/ случи…

— Не го докосвай! — каза Фрьолих.

— Нямах и намерение — отвърна Ричър.

Той подаде главата си навън през вратата и огледа улицата. Всички паркирани наблизо коли бяха празни. Всички прозорци на къщите — плътно затворени, със спуснати пердета. Не се виждаха пешеходци. Нямаше разхождащи се в мрака. Той затвори вратата бавно и внимателно, сякаш се боеше, че въздушното течение може да размести листа.