Покушението

Пентагонът, Арлингтън, Вирджиния, САЩ.

Той отгърна титулната страница и зачете първите няколко реда на първия абзац:

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-ка.

Продължи да прелиства напред — търсеше сцената с посичането на старицата, когато от книгата изпадна сгънат лист хартия. Сигурно брат му си бе отбелязал страницата с него. Намираше се приблизително по средата на книгата, където Разколников спореше със Свидригайлов.

Той разгъна хартията. Беше лист за писмо, каквито използват във войската. Личеше си по цвета и плътността. Тъмно кремава, гладка хартия. На листа имаше започнато писмо с четливия дребен почерк на Джо. Датата беше шест седмици след рождения му ден. Текстът гласеше:

Скъпи Джак, благодаря ти за книгата. Най-после я получих. Ще си я пазя вечно като скъп спомен. Някой ден може дори да я прочета. Но няма да е скоро, защото тук става много напечено. Смятам да се изнасям. Може да подам документи в Министерството на финансите. Оттам определен човек (името ще ти се стори познато) ми предложи работа та…

Това беше всичко. Писмото прекъсваше по средата на страницата. Той го положи разгънато до обувките върху покривката на леглото. Прибра трите книги в кашона. Загледа се в обувките и в листа хартия върху леглото, като се вслушваше в шумовете в главата си — така, както един кит се вслушва в леденото мълчание на океана, за да долови присъствието на друг кит от хиляда километра разстояние. Но не чу нищо. Нямаше нищо за чуване. Нищичко. Той натъпка обувките в кашона, сгъна писмото и го хвърли най-отгоре. Затвори капаците, като ги подпъхна един в друг. Вдигна кашона, пренесе го през стаята и го закрепи върху капака на кошчето за боклук. Върна се при леглото и в този момент на вратата отново се почука.

Беше Фрьолих. По костюм — панталон и сако. Без риза. Може би без нищо отдолу. Той си каза, че сигурно ги е навлякла набързо, за да мине покрай охраната в коридора.

— Не си си легнал още — отбеляза тя.

— Влизай — каза той.

Тя пристъпи в стаята и изчака, докато той затвори вратата.

— Не ти се сърдя — каза тя. — Не си ти виновен за смъртта на Джо. Не съм си го и мислила. Не се сърдя и на Джо, че се остави да го убият. Тия неща се случват.

— Все на някого се сърдиш — отбеляза той.

— Сърдя се на него, но не за това, а задето ме изостави — каза тя.

Той се върна до леглото и приседна на ръба. Този път тя седна до него.

— Аз вече съм го прежалила — каза тя. — Напълно. Уверявам те. При това отдавна. Но не мога да му простя, че ей тъй се обърна и си тръгна.

Ричър мълчеше.

— Затова се сърдя на себе си — каза тихо тя. — Понеже много исках Джо да си изпати. Дълбоко в душата си му желаех злото. Исках да претърпи ужасна катастрофа, да се опари жестоко. И той взе, че го направи. Затова се чувствам толкова виновна. А сега се боя, че и ти ще ме осъдиш.

Ричър не отговори веднага.

— Няма нищо за осъждане — каза той. — Нито пък имаш причина да се обвиняваш. Това, че си му желала злото, е разбираемо, но то няма отношение към случилото си. Как би могло да има?

Тя мълчеше.

— Джо се захвана с нещо, което не беше за него — каза той. — Това е всичко. Рискува и загуби. Не си виновна ти. Не съм виновен аз. Просто така се е случило.

— Нищо не се случва без причина.

Той поклати глава.

— Напротив, случва се. Без всякаква причина. Просто нещото става и това е. Не си виновна ти за случилото се. Няма защо да се чувстваш отговорна.

— Смяташ ли?

— Не си отговорна за нищо. Никой не е отговорен. Освен оня, който е дръпнал спусъка.

— Аз му желаех злото — повтори тя. — Моля те да ми простиш.

— Няма нищо за прощаване.

— Искам да ми го кажеш.

— Не мога — каза той. — И не искам. Ти нямаш нужда от прошка. Не си виновна за нищо. Нито пък аз. Нито пък Джо. Просто така се е случило. Както става в живота.

Няколко безкрайни мига тя не каза нищо. После кимна и едва забележимо пристъпи към него.

— Добре — каза тя.

— Имаш ли нещо под тоя костюм? — попита той.

— Ти си знаел, че в кухнята си държа пистолет.

— Да, знаех.

— Защо си претърсвал къщата ми?

— Защото аз имам тъкмо онзи ген, който липсваше на Джо. Защото на мен не ми се случват разни непредвидени неща. Разни случайности и малшансове. Та имаш ли сега пистолет?

— Не, нямам.

Мълчание.

— Освен това нямам нищо под костюма.

— Предпочитам да проверя лично — каза той. — За всеки случай. Така съм устроен.

Тя разкопча горното копче на сакото си. После второто. Взе ръката му в своята и я мушна вътре. Кожата й беше топла и гладка.

В шест сутринта ги събудиха по телефона от рецепцията. Сигурно Стайвесънт още снощи им е поръчал да позвънят, каза си Ричър. Как ми се иска да беше забравил! Фрьолих се размърда сънено до него. После изведнъж се ококори и скочи като пружина.

— Честит ти Ден на благодарността — каза той.

— Да се надяваме, че ще е честит — отвърна тя. — Но имам лошо предчувствие. Днес е решаващият ден. Днес или печелим, или губим.

— Обичам такива дни.

— Сериозно?

— Разбира се — каза той. — И тъй като не се предвижда да загубим, значи днес е денят, в който ще спечелим.

Тя отметна завивките. През нощта в стаята беше станало горещо.

— Облечи се небрежно — каза му тя. — В приют за бездомници не върви да си с костюм. Ще кажеш ли и на Нили?

— Ти й кажи. Нали сега ще минеш покрай вратата й? Тя няма да те ухапе.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

Фрьолих облече костюма, с който бе дошла, и излезе от стаята. Ричър пристъпи бос до гардероба и извади торбата с дрехите от Атлантик Сити. Разстла ги върху леглото и се опита да ги поизглади с ръка. После си взе душ, без да се бръсне. Тя иска да изглеждам небрежно, помисли си той. Натъкна се на Нили във фоайето. Беше по джинси и фланелена блуза с дълги ръкави, отгоре с поизмачкано кожено яке. Закуската беше на самообслужване; на една продълговата маса бяха сервирани кръгли кексчета и кани с кафе. Двамата мъже от охраната вече бяха омели по-голямата част от храната.