на мира. Невинаги обаче. Понякога те напада. Първата година в училище разни осемгодишни деца ме скъсваха от бой. Докато аз се научих как да им го връщам. Така че да ги заболи. Биех се като откачен. Докато ме запомниха. И после стана така, че когато двамата с Джо се появяхме някъде, те твърде бързо разбираха, че не бива да го закачат, за да не ядат бой от откачения малък брат.
— Сладко детенце си бил, няма що…
— Добре, че баща ми служеше в армията и ходехме на училище по базите. Навсякъде другаде биха ме пратили в интернат за малолетни хулигани.
— Та казваш, че Джо е станал зависим от теб?
Ричър кимна.
— Това продължи около десетина години. С течение на времето тази зависимост отслабна. Но понякога се проявяваше с особена сила. Струва ми се, че тя му бе станала нещо като втора природа. Десет години всякак са значителен период от време. А когато те са годините, през които човек израства, оформя се като личност, това, което запомни тогава, му остава за цял живот. Джо израсна със съзнанието, че няма нищо опасно в този свят, защото, каквото и да се случи, откаченият брат ще дойде да го отърве. Затова Фрьолих е донякъде права. Той наистина беше безразсъден. Но не защото се опитваше да се сравнява с мен, а понеже дълбоко в съзнанието си усещаше, че може да си го позволи. Понеже беше свикнал мама да го храни, армията да му осигурява покрив над главата, а малкият му брат да го измъква от всякакви каши.
— На колко години беше, когато загина?
— На трийсет и осем.
— Това са двайсет години, Ричър. Имал е цели двайсет години, за да проумее най-после, че е сам, и да се приспособи. Всеки човек се приспособява.
— Така ли мислиш? Понякога имам чувството, че аз съм си същият шестгодишен хлапак и че всички ме гледат накриво като откачения хулиган навремето.
— Кой например?
— Ами например Фрьолих.
— Да не ти е намекнала нещо?
— Очевидно я стряскам с присъствието си.
— Тайните служби са си цивилна организация. В най-добрия случай полувоенна. Служителите й са горе-долу толкова зле, колкото редовите граждани.
Той се усмихна, но не отговори.
— Е, какво сега? — продължи Нили. — Това ли е присъдата? Отсега нататък ще живееш с мисълта, че ти си убил брат си?
— Донякъде — каза той. — Но ще го преодолея.
Тя кимна.
— Сигурна съм. Така и трябва. Не си виновен ти. Той е бил мъж на трийсет и осем години. Не е трябвало да чака малкото му братче да го отърве.
— Може ли да ти задам един въпрос?
— Какъв?
— Във връзка с нещо, което Фрьолих ми каза.
— Тя се чуди защо с теб не спим, така ли?
— Бързо загряваш.
— Усетих го — каза Нили. — Стори ми се леко притеснена, сякаш ревнува. Държи се някак студено с мен. Но пък нали я бях разкатала с тая проверка…
— Така е, спор няма.
— Ти даваш ли си сметка, че ние двамата никога дори не сме се докосвали? Не сме имали какъвто и да било физически контакт. Никога не си ме потупал по гърба, дори не си се здрависвал с мен.
Той я изгледа, докато дългите години на тяхното познанство преминаха през съзнанието му.
— Така ли? И това хубаво ли е или лошо?
— Хубаво е — каза тя. — Само не ме питай защо.
— Добре — съгласи се той.
— Имам си причини. Не ме питай какви. Но не обичам да ме докосват. А ти никога не си ме докосвал. Винаги съм си мислила, че го усещаш. И съм ти била благодарна за това. Това е една от причините да си ми толкова симпатичен.
Той не отговори.
— Дори да те бяха дали в интернат навремето.
— Там като нищо щях да те срещна.
— Голям екип щяхме да направим! — каза тя. — Ние и без това сме добър екип. Виж какво, защо не дойдеш с мен в Чикаго?
— Не обичам да се заседавам на едно място — отвърна той.
— Е, не мога да те накарам насила — каза тя. — А пък с Фрьолих я карай по-полека. Не й придиряй толкова. Тя е добро момиче. Струва си да се завъртиш около нея. Двамата си пасвате.
— Добре — каза той. — Сигурно е така.
Нили стана и се прозина.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Нищо ми няма.
Тя допря върховете на пръстите до устата си и му изпрати въздушна целувка от два метра разстояние. После, без да каже дума повече, излезе от стаята.
Ричър беше много изморен, но заедно с това и превъзбуден от преживяното през деня, а стаята му беше студена, леглото кораво и неудобно, та не можеше да заспи. Затова стана, нахлузи ризата и панталона си и отвори гардероба, където бе сложил кашончето на Джо. Не че очакваше да открие вътре нещо кой знае какво. Сигурно разни забравени вещи. Никой не оставя важни неща в дома на приятелката си, ако живее със съзнанието, че някой ден ще си тръгне без предупреждение.
Той постави кашона върху леглото и разтвори капаците му встрани. Първото нещо, което видя, бяха чифт обувки. Официални, черни, от качествена кожа, доста тежки. С ръчно зашити бомбета и езици. И с тънки връзки, които се нанизваха през пет чифта капси. Вероятно вносни. Но за италиански бяха твърде тежки. По-скоро английски. Като синята вратовръзка на парашутчета.
Той ги постави върху покривката на леглото. На около педя разстояние една от друга. Десният ток беше по-износен от левия. Обувките бяха доста стари и поохлузени. С времето се бяха моделирали по краката на Джо. Така, както ги бе сложил на леглото, му се струваше, че краката му са още вътре, че самият Джо се извисява в цял ръст над тях. Обувките бяха като смъртна маска, като последен отпечатък от тялото му.
В кашона имаше и три книги, наредени плътно една до друга, с гърбовете нагоре. Едната беше първият том от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Френско издание с меки корици, с характерното за французите строго оформление. Той я прелисти. Не че не разбираше езика, но съдържанието на книгата някак му се изплъзваше. Втората книга беше някакво университетско помагало по статистически анализи. Беше тежка, отпечатана на плътна хартия. Той я разтвори, но веднага видя, че не разбира нито езика, нито съдържанието. Постави я върху Пруст на леглото и вдигна третата.
Третата книга му се стори позната. Загледа се в нея и се сети. Той лично я бе подарил на Джо за трийсетия му рожден ден преди много години. „Престъпление и наказание“ на Достоевски. В превод на английски, но я бе купил от антикварна книжарница в Париж. Дори си спомняше колко бе платил за нея, което не беше много. Парижкият антиквар я бе забутал сред чуждестранната литература, защото не беше първо или рядко издание или нещо по-специално. Просто хубаво оформено томче и велика книга.
Той отвори на титулната страница. Там с неговия почерк беше написано:
