Покушението

подминаха центъра и стигнаха до Джорджтаун. Спряха пред един мотел на около десет преки от къщата на Армстронг. Отпред имаше паркирани две коли — стар, поочукан „Форд Краун Виктория“ и до него чисто нов черен „Линкълн Таун Кар“. В линкълна имаше шофьор. Фордът беше празен. Самият мотел се оказа малък и спретнат, облицован отвътре с тъмна дървена ламперия. Дискретно местенце. Сградите от трите му страни бяха посолства. Ричър никога не бе чувал имената на държавите, но оградите им вдъхваха доверие. Кварталът явно се охраняваше сериозно. Мотелът имаше само един вход, така че полицаят във фоайето беше предостатъчен. Вторият в коридора пред стаите беше по-скоро за разкош.

Стайвесънт бе наел три отделни стаи. Нили вече беше там, откриха я да ги чака във фоайето. Тъкмо си купуваше кутийка газирана напитка от автомата и разговаряше с някакъв едър тип с евтин черен костюм и груби войнишки обувки. Без съмнение полицай. Този, който бе пристигнал с очукания форд. Явно по автомобилен парк не могат да се сравняват с тайните служби, помисли си Ричър. Както и по надбавки за облекло и прочие.

Стайвесънт попълни нужните документи на рецепцията и се върна с три електронни карти, които служеха вместо ключове за вратите. Раздаде ги донякъде смутено на тримата и промърмори номерата на стаите. Бяха една до друга. Порови в джоба си и подаде на Фрьолих ключовете от събърбана.

— Аз ще се върна с шофьора, който докара Нили — каза той. — Утре в седем ви чакам в службата за среща с Банън. И тримата.

После се обърна и си тръгна. Нили прибра картата и газираната напитка, вдигна чантата с дрехите и веднага пое към стаята си. Фрьолих и Ричър я последваха, всеки с картата от своята стая. В началото на коридора имаше още един полицай, седнал на обикновен стол от трапезарията, изправен на задните му крака с гръб към стената. Ричър се провря покрай него с неугледния си багаж и спря при вратата си. Фрьолих вече беше стигнала до своята, през една от неговата. Тя изобщо не се обърна да го погледне.

Ричър влезе в стаята. Отвътре тя изглеждаше като умален вариант на стандартна хотелска стая, каквито бе виждал с хиляди. Само дето имаше едно легло вместо две, както и един стол, масичка, обикновен телефон, а и телевизорът беше с по-малък екран. Иначе всичко останало беше напълно стандартно. Завеси на цветя, предвидливо спуснати. Покривка на леглото със същия цветен мотив с ластици на ъглите, изпъната като дъска. Никакви тръстикови кошници за саксии по стените. Само някаква евтина репродукция в рамка над леглото, която трябваше да мине за акварелна рисунка на древногръцки храм. Той си разопакова багажа и подреди тоалетните принадлежности на малката поличка над мивката. Погледна часовника си. Минаваше полунощ. Денят на благодарността бе настъпил. Свали сакото на Джо и го пусна върху масата. Разхлаби вратовръзката и се прозина. На вратата се почука. Той се пресегна и отвори. В рамката стоеше Фрьолих.

— Влизай — каза Ричър.

— Само за минута — каза тя.

Той се върна и приседна на ръба на леглото, като й отстъпи стола.

Косата й беше в безпорядък, сякаш нарочно я бе рошила с ръце. Така изглеждаше още по-добре. По- млада и някак по-уязвима.

— Аз наистина съм го прежалила — обясни тя.

— Добре — каза той.

— Но същевременно разбирам защо си мислиш, че не съм.

— Добре — каза той.

— Така че тази нощ предлагам да спим отделно. Не бих желала да се чудиш защо съм при теб.

— Както предпочиташ — каза той.

— Та ти толкова много приличаш на Джо! Невъзможно е да не ми напомняш за него. Но държа да знаеш, че никога не съм те възприемала като заместител.

— И все пак мислиш, че аз съм виновен, задето го убиха?

Тя извърна глава.

— Има си причина за това, че го убиха. Нещо в съзнанието му, нещо в семейния му произход. Нещо, което го е накарало да мисли, че ще победи някого, когото е било невъзможно да победи. Нещо, което го е накарало да се надява, че всичко ще бъде наред, а то не е било. Същото нещо може да се случи и на теб. И ако не го разбираш, си глупак.

Ричър кимна, но не отговори. Тя стана от стола и мина покрай него. Той усети аромата на парфюма й.

— Ако ти потрябвам, повикай ме — каза той.

Тя не отговори. А той не стана да я изпрати.

След половин час на вратата му отново се почука. Той отвори, като очакваше да е Фрьолих. Но беше Нили. Напълно облечена, леко уморена на вид, но спокойна.

— Сам ли си? — попита тя.

Той кимна.

— Къде е тя?

— Отиде си.

— Заетост или липса на интерес? — попита Нили.

— Обърканост — отвърна той. — Ту иска аз да съм Джо, ту ме обвинява за смъртта му.

— Тя още е влюбена в него.

— Очевидно.

— Шест години след края на връзката им.

— Това нормално ли е? — запита той.

Тя вдигна рамене.

— Мен ли питаш? Предполагам, че някои хора ги държи дълго време. Явно брат ти е бил готин мъж.

— Не го познавах толкова отблизо.

— Наистина ли заради теб го убиха?

— Не, разбира се. Аз тогава бях на милион километра от него. Не бяхме разговаряли седем години. Вече ти казах това.

— Та какво се опитва да докаже тя?

— Фрьолих твърди, че Джо е бил толкова безразсъден, понеже през цялото време се е сравнявал с мен.

— А така ли е?

— Съмнявам се.

— Ти сам каза, че след това си се чувствал гузен. Докато гледахме видеозаписа.

— Мисля, че ти казах, че съм се чувствал гневен, не гузен.

— Гневен или гузен, все едно. Защо си се чувствал гузен, след като вината не е била твоя?

— Сега и ти ли твърдиш, че аз съм виновен за смъртта на брат си?

— Просто те питам защо си гузен.

— Той израсна в една перманентна заблуда.

Ричър млъкна и се премести към другия ъгъл на стаята. Нили го последва. Той се просна на леглото с протегнати нагоре ръце; китките му бяха върху таблата. Тя седна на същия стол, където бе седяла Фрьолих.

— Та кажи ми за заблудата на брат ти.

— Джо беше едър мъж, но в същото време беше и ученолюбив, интелектуален тип — каза Ричър. — А в училищата, където ходехме, сред деца на военни, това е все едно да татуиращ на челото си: Аз съм мухльо, побъркайте ме. При това, макар да беше едър, той беше мекушав. И те го побъркваха най-редовно.

— Е, и?

— Аз бях с две години по-малък от него, но освен едър бях и корав, а и не чак дотам ученолюбив и интелектуален. Така че аз започнах да се грижа за него. От чувство за семейна лоялност, предполагам, пък и обичах да се бия. Тогава бях на около шест години. Не ми пукаше от нищо, навсякъде се навирах. И научих доста. Научих например, че най-важното е как изглеждаш отстрани. Ако вдъхваш страх у другия, той ти се маха от пътя и те оставя