която по време на едно турне в Канада избягала от групата и след време се заселила в Щатите. Омъжила се за американец, получила гражданство. Ала съпругът й се оказал негодник. Не след дълго жената започнала да пише на брат си в България. Дълги, тъжни писма. За побои, тормоз, жестокост и самота. Животът й се бил превърнал в ад. Комунистическите цензори пропускали писмата, защото всичко лошо, казано за Америка, било добре дошло. Братът в София имал приятел, който се познавал с група дисиденти. Един от тях измъкнал отнякъде адреса на Трифонов във Форт Бърд, Северна Каролина. Преди да избяга в Турция, самият Трифонов поддържал контакти с дисидентските среди. Приятелят от София накарал брата да напише писмо и го предал на човек, който внасял машинни части от Австрия. При следващото си пътуване човекът пуснал писмото до поискване. Трифонов го получил на втори януари. Името му било изписано с големи букви на кирилица, цялото писмо било покрито с пощенски марки и стикери за
Прочел писмото сам в стаята си. Веднага разбрал какво се иска от него. Времето и пространството, както и обстоятелството, че не познавал подателя, изведнъж се стопили до незначителност пред чувството за лоялност към един сънародник; Трифонов така се разярил, сякаш биели и тормозели собствената му сестра. Жената живеела в Кейп Фиър4 и на Трифонов това име му се сторило доста подходящо за нейната ситуация. Проверил на картата къде се намира Кейп Фиър.
Първият му свободен момент след получаване на писмото била вечерта на четвърти януари. Съставил си план за действие и репетирал речта си, която се свеждала до простото житейско правило, че не е за препоръчване да се тормозят българки, които имат приятели наблизо.
— Пазиш ли писмото? — запитах го аз.
Той кимна.
— Но няма да можете да го прочетете, защото е на български.
— С какво беше облечен онази нощ?
— С цивилни дрехи. Не съм глупак.
— Какви точно?
— Кожено яке. Джинси. Риза. Все американски. Единствените цивилни дрехи, които имам.
— Какво му направи?
Той не отговори. Само поклати глава.
— Е, добре — казах аз. — Отиваме в Кейп Фиър.
Без да сваляме белезниците на Трифонов, го качихме в задната част на хъмъра. Съмър седна зад волана. Кейп Фиър се намираше на Атлантическото крайбрежие, на около сто и петдесет километра от базата. Пътуването с хъмъра беше доста уморително. Предположих, че с корвета не би било така. После се сетих, че не съм се качвал на корвет. Дори не познавах човек, който да има такава кола.
Никога не бях ходил в Кейп Фиър. Това беше едно от многото места в Америка, които не бях посещавал. Но бях гледал филма. Само дето не си спомнях къде. Може би в някоя палатка в далечна гореща страна. Черно-бял, с Грегъри Пек и Робърт Мичъм, които нещо не се разбираха помежду си. Не беше лош, доколкото си спомнях, но като цяло ме беше подразнил. Във всеки случай публиката го беше освиркала. Робърт Мичъм трябваше да се разкара още в началото, вместо да се размотава цели деветдесет минути, колкото да запълни времето.
Много преди да стигнем, мръкна. Подминахме пътна табела в покрайнините на Уилмингтън, която възхваляваше градчето като историческа забележителност с живописно старо пристанище, но не можахме да му се насладим, понеже в този момент Трифонов се обади от задната седалка, за да ни каже да завием наляво през някакви блата. Продължихме още известно време в мрака, докато стигнахме до друго отклонение за населено място на име Саутпорт.
— Кейп Фиър е точно срещу Саутпорт — каза Съмър. — Това е остров в океана. Мисля, че има мост.
Но ние се отклонихме много преди брега. Не стигнахме дори до Саутпорт. Докато минавахме покрай някакъв лагер от фургони вдясно от шосето, Трифонов отново се обади от задната седалка и ни каза да отбием. Мястото беше равно и правоъгълно, като изкуствена суша, сякаш някой беше засипал с пръст и заравнил част от блатото, за да се получи правоъгълник с размера на две футболни игрища. Заравненият участък беше опасан от всички страни с отточни канавки. Жици, опънати на дървени стълбове, снабдяваха с електричество стотина фургона, разпръснати из правоъгълника. На светлината на фаровете се виждаше, че някои от фургоните
— Ето тук — каза Трифонов. — Свийте вдясно.
През участъка минаваше широк черен път, от който вдясно и вляво се отклоняваха по-тесни пътища. Трифонов ни казваше накъде да караме, докато през лабиринта от коловози стигнахме до килнат на една страна лимоненозелен фургон, който бе виждал и по-добри времена. Боята се лющеше на големи парцали, мушамата на покрива се беше нагърчила и прокъсала. Коминчето пушеше, в прозореца се виждаха синкави отблясъци от телевизор.
— Казва се Елена — рече Трифонов.
Оставихме го заключен в хъмъра и почукахме на вратата на Елена. Жената, която ни отвори, можеше да послужи за илюстрация на темата „съпружески тормоз“ в някоя енциклопедия. По лицето си имаше белези от побой, очите й бяха насинени, носът счупен. Бе обгърнала тялото си с ръце, сякаш я боляха ребрата. Беше по тънка рокля, с мъжки обувки. Но току-що се бе изкъпала, а косата й бе сресана старателно назад. Очите й грееха със странен блясък. В тях се четеше спотаена гордост, някакво особено задоволство, че все пак е жива. Тя ни изгледа притеснено, превита под тройното бреме на бедността, страданието и перманентното унижение на новия имигрант.
— Какво обичате? — каза тя. Акцентът й беше като на Трифонов, но гласът й беше по детски писклив и в известен смисъл трогателен.
— Трябва да поговорим — каза кротко Съмър.
— За какво?
— За това, което Слави Трифонов е направил за вас.
— Не е направил нищо — каза тя.
— Но името му ви е познато.
Тя се замисли. После каза:
— Моля, влезте.
Очаквах да заваря вътре хаос — навсякъде празни бутилки, препълнени пепелници, мръсотия и безпорядък. Но фургонът се оказа чист и подреден. Всяко нещо си беше на мястото. Беше малко студено, но се търпеше. При това освен нея нямаше никой друг.
— Съпруга ви няма ли го? — запитах аз.
Жената поклати глава.
— Къде е?
Не отговори.
— Предполагам, че е в болница — обади се Съмър. — Права ли съм?
Елена само вдигна глава и я погледна.
— Мистър Трифонов ви е помогнал — казах аз. — Сега е ваш ред да му помогнете.
Тя мълчеше.
— Ако не е бил при вас, за да направи нещо добро, значи е бил другаде, за да направи нещо лошо. Такава е ситуацията. И аз трябва да знам кое от двете е вярно.
Тя мълчеше.
— Много е важно — настоях аз.
— Ами ако и двете неща са лоши? — каза тя.
— Тези две неща изобщо не могат да се сравняват — казах аз. — Повярвайте ми. Нямат нищо общо. Така че най-добре ми кажете какво точно се случи, става ли?
Тя не отговори веднага. Пристъпих малко по-навътре във фургона. Телевизорът беше настроен на образователна програма. Звукът беше намален. Във въздуха витаеше слаба миризма на почистващи
