Врагът

Виж дали ще ти повярват. Виж също и как ще приемат факта, че не можеш да се справиш сам с мен. Представи си какво ще ти се впише в досието. И какво впечатление ще направи това на комисията, като дойде времето да ти пришият едната звезда.

Той се гърчеше на стола. Тялото му се люлееше, изцъкленият му поглед блуждаеше из стаята. Спря се върху картата на Съмър.

— Какво е това?

— Карта — отвърнах аз.

— На какво?

— На източните щати.

— А какви са тия кабарчета?

Не отговорих. Уилард стана и пристъпи към стената. Докосна кабарчетата с пръст, едно по едно. Вашингтон, Сперивил, Грийн Вали. И по-нататък: Роли, Форт Бърд, Кейп Фиър, Кълъмбия.

— Какво значи всичко това? — запита той.

— Нищо. Просто кабарчета.

Той измъкна кабарчето от Грийн Вали.

— Мисис Креймър. Казах ти да не се занимаваш повече с нея.

Извади и останалите кабарчета. Хвърли ги на пода. После видя страницата от книгата на портала. Прегледа имената и се спря на реда с Васел и Кумър.

— Казах ти и с тях да не се занимаваш.

Хвана листа и го смъкна със замах от стената. С лепенките се отлющиха парченца мазилка. После смъкна и картата. Заедно с нея падна още мазилка, посипа се прах. От кабарчетата по стената бяха останали микроскопични дупчици. Самите те приличаха на карта. Или на съзвездие.

— Надупчил си стената — каза той. — Нямаш право да повреждаш армейското имущество. Това е безотговорно. Какво ще си помислят хората, които влизат тук?

— Ще си кажат, че е имало карта на стената. Ти си тоя, който я смъкна и направи хаоса.

Уилард хвърли смачканата хартия на пода.

— Искаш ли да отида в казармата на „Делта“? — запита той.

— А ти искаш ли да ти извия врата?

Той притихна. След малко каза:

— Би трябвало да мислиш и за своето повишение. Или смяташ, че ще станеш подполковник, докато съм още тук?

— Не — отвърнах аз. — Не смятам. Но пък и не очаквам да се задържиш тук за дълго.

— Не си познал. Това е чудесно местенце. В армията винаги ще има нужда от ченгета.

— Не и от тъпи копелета като теб.

— Разговаряш с висшестоящ офицер!

Огледах се.

— Какво съм казал? Не виждам свидетели.

Той мълчеше.

— Проблемът ти е, че нямаш авторитет пред мен — продължих аз. — Ще ми е интересно да видя как ще го разрешиш. Може да се опитаме да го разрешим заедно, като мъж с мъж. Навит ли си?

— Имаш ли обезопасен факс? — запита той.

— Разбира се — отвърнах аз. — Отпред, пред вратата е. Минал си покрай него на влизане. Ти какво, освен глупав, да не си и сляп?

— Бъди до факса точно в девет нула-нула утре сутринта. Ще ти изпратя няколко писмени заповеди.

Той ме изгледа с омраза за последно. После излезе и затръшна вратата с такава сила, че стената потрепери, а въздушното течение повдигна пръснатите хартии на два пръста от пода.

Останах на бюрото. Позвъних на брат ми във Вашингтон, но не отговаряше. Мина ми през ум да се обадя на майка ми, но реших, че нямам какво да й кажа. По-точно, каквото и да й кажех, за нея щеше да прозвучи като: Още ли си жива? Веднага щеше да си помисли, че само затова й се обаждам.

После станах от стола, вдигнах картата и я изгладих с ръце. Отново я залепих на стената. Също и списъка от портала, отстрани до нея, но веднага го свалих. Нямаше повече нужда от него. Смачках го на топка и го хвърлих в коша. Оставих картата сама на стената. Сержантката ми донесе още кафе. За момент си помислих за бащата на детето й. Къде ли беше той сега? Дали не я беше тормозил? Ако е било така, най-вероятно лежеше погребан в някое блато. Или в няколко блата — на парчета. Телефонът на бюрото ми иззвъня и тя вдигна слушалката вместо мен. После ми я подаде.

— Детектив Кларк — каза. — От Вирджиния.

Влачейки кабела на телефона около бюрото, отново седнах.

— Има напредък — каза той. — Лостът от Сперивил е оръжието на престъплението. Това поне е сигурно. Взехме идентична мостра от железарския магазин и съдебният лекар каза, че раната съвпада.

— Браво — казах аз.

— Така че продължавай да търсиш. Разкрихме нашия случай, но с твоя не можем да се занимаваме повече. Няма как да оправдая разходите.

— Разбирам — казах аз. — Очаквах го.

— Оттук нататък се оправяй сам, приятел. Съжалявам.

Не отговорих.

— Нещо ново при теб? Намери ли човека?

Усмихнах се на себе си. Да имаш да вземаш, приятел. Като нищо не дадеш, нищо не получаваш. Не че бях намерил човека де.

— Ще ти кажа, като открия нещо.

Съмър се върна след трийсетина минути и аз я пратих да се наспи. Казах й да ме чака за закуска в офицерския клуб. Точно в девет, когато трябваше да пристигнат заповедите на Уилард. Реших, че ще хапнем хубаво, без да бързаме — много яйца, много кафе, — и че около десет и петнайсет полека-лека ще се пренесем в кабинета ми.

— Преместил си картата — забеляза тя.

— Уилард я смъкна, та трябваше да я закача отново.

— Той е опасен човек.

— Може би — отвърнах. — А може и да не е. Времето ще покаже.

Тръгнахме си. Моята стая беше в общежитието за офицери и приличаше на обикновена стая в мотел. Самото общежитие наподобяваше мотел — редица къщички на улица, носеща името на отдавна загинал герой от войните. От пътя се отделяше алейка, която водеше до входната ми врата. На всеки двайсетина метра имаше улични лампи. Тази до вратата ми беше изгоряла. По-скоро счупена с камък. По тротоара се виждаха посипани стъкълца. А в сенките — три мъжки фигури. Подминах първата. Беше сержантът от „Делта“, оня с брадата и тена. Почука по циферблата на часовника си. Вторият направи същото. Третият само ми се усмихна. Влязох в стаята и затворих вратата. Не ги чух да си тръгват. Тази нощ не спах много добре.

На сутринта тримата ги нямаше. Добрах се жив до офицерския клуб. В девет трапезарията беше почти празна, което имаше своите предимства. Но също и някои недостатъци, например храната — каквото беше останало — се претопляше от доста време. Но като цяло ситуацията беше благоприятна. Ако можех да избирам, предпочитах спокойствието пред току-що приготвената храна. Със Съмър седнахме един срещу друг на мажа маса в средата на помещението. Ометохме почти всичко, останало по тавите. Съмър изяде около половин килограм мюсли и безброй бисквити. Беше дребна, но набиваше яко. Това трябваше да й се признае. Изпихме спокойно кафето и без да бързаме, към десет и двайсет се появихме в кабинета ми. Там беше лудница. Всички телефони звъняха. Ефрейторът от Луизиана изглеждаше силно притеснен.

— Не вдигайте — каза ми той. — Полковник Уилард е. Настоява за незабавно потвърждение, че сте получили заповедите му. Направо е бесен.