— А какви са заповедите му?
Ефрейторът се наведе над бюрото и ми подаде някакъв факс. Телефоните не млъкваха. Не поех листа, а минах зад него и надникнах през рамото му. Факсът се състоеше от два гъсто отпечатани абзаца. Уилард ми нареждаше да отида в интендантството и да прегледам инвентарните списъци и книгите за изписване на инструменти. Въз основа на тях да изготвя точна справка за наличностите в склада. После да сравня заключенията си с инвентаризация на място. След което да съставя списък на всички липси, както и да предложа начин, по който да бъде издирено къде се намират в настоящия момент. Факсът завършваше с инструкции да изпълня всичко стриктно и незабавно. И да му се обадя, за да потвърдя на мига получаването на заповедта.
Заповедта си беше класическо казармено извращение. Някога са карали новобранците да боядисват въглища с бяла боя, да ринат пясък с чаени лъжички или да мият пода с четка за зъби. А това сега беше модерният еквивалент. Абсолютно безсмислена задача, която щеше да ми отнеме две седмици.
Усмихнах се.
Телефоните не спираха да звънят.
— Тази заповед не е попадала в ръцете ми — казах му. — Изобщо не си ме виждал.
— А къде сте?
— Кажи му, че някой е хвърлил станиол от дъвка в лехата с цветя пред щаба на базата. Кажи му, че не мога да допусна армейски имоти да се замърсяват по този начин. И че от сутринта издирвам извършителя.
После изведох Съмър по-далеч от звънящите телефони.
— Ама че тъпо копеле!
— Трябва да се покриеш — каза тя. — Той ще те търси навсякъде.
Спрях и се огледах. Сиво небе. Сиви сгради. Студ.
— Да си вземем един ден почивка — предложих аз. — Да отидем някъде.
— Имаме задачи.
Кимнах.
— Не можем да останем тук — казах аз, — така че нищо не можем да направим за Карбоун.
— Не искаш ли да отидем до Кълъмбия?
— Случаят не е наш — отвърнах. — Каквото е имало да се прави, Санчес го е направил.
— Студено е за плаж — каза Съмър.
Кимнах отново. Изведнъж ми се прииска да не беше толкова студено за плаж. Прииска ми се да видя Съмър по бански. Колкото може по-оскъден.
— Трябва да се работи — каза тя.
Погледнах на юг и после на запад, отвъд сградите на базата. На хоризонта се виждаха дървета — черни, мокри, мъртви. Малко по-близо — висок, задрямал бор. Представих си, че не е далеч от мястото, където бяха открили Карбоун.
— Да идем в Грийн Вали — казах аз. — Да посетим детектив Кларк. Той е подхванал нещо. Може да му помогнем да го довърши. Може точно в този момент една четиричасова разходка да си струва труда.
— Плюс четири часа на връщане.
— Ще обядваме по пътя. Може и да вечеряме някъде. Нещо като самоотлъчка.
— Ще ни намерят.
Поклатих глава.
— Мен никой не може да ме намери — казах. — Никога.
Изчаках Съмър на тротоара. Тя се върна след пет минути със зеления шевролет, който бяхме ползвали и преди. Още не бях успял да помръдна от мястото си, и тя спря плътно до бордюра и свали прозореца.
— Разумно ли е? — попита.
— Друго не ни остава — отвърнах аз.
— Искам да кажа, сега ще ни отметнат на портала. Време на излизане: десет и трийсет. Уилард ще провери.
Не отговорих. Съмър се усмихна.
— Можеш да се скриеш в багажника — предложи тя. — Като минем през портала, ще спра да излезеш.
Поклатих глава.
— Няма да се крия — казах аз. — Не и заради едно тъпо копеле като Уилард. Ако провери в книгата на портала, ще му кажем, че сме ходили в друг щат да търсим оня, дето е изхвърлил станиола от дъвка. Или дори в друга държава. Например в Таити.
Седнах до нея, преместих седалката докрай назад и отново се замислих за бански костюми. Тя вдигна крак от спирачката и подкара колата по главната алея. Намали и спря на портала. От будката излезе редник от военната полиция с бележник в ръка. Погледна номерата ни и ние му показахме личните си карти. Записа имената ни. Погледна в колата, провери на задната седалка. После кимна към будката и бариерата започна да се вдига много бавно. Беше дебела стоманена тръба с противотежести на червени и бели ивици. Съмър изчака, докато се вдигне вертикално, после настъпи газта и потеглихме сред облак син дим.
Докато пътувахме на юг, времето постепенно се оправи. Измъкнахме се изпод дебелата пелена от ниски сиви облаци и над нас засия ярко зимно слънце. Понеже колата беше военна, нямаше радио. На мястото на радиокасетофона, какъвто имат всички цивилни модели, беше поставено пластмасово капаче. За да не ни е скучно, разменяхме по някоя дума, но повечето време пътувахме в мълчание.
Усещането за свобода беше особено. Бях прекарал почти целия си живот в изпълнение на заповеди; армията ми казваше къде да отида и какво да правя през всяка минута от живота си. Сега се чувствах като ученик, избягал от училище. Оказа се, че извън казармата има свят. Един свят, който съществуваше, гонеше задачи, хаотичен и безразборен, и аз бях част от него, макар и за малко. Облегнах се и се загледах в света, нижещ се край прозорците като накъсана лента от ярки мигновени образи, подобни на слънчеви отблясъци по повърхността на река.
— Имаш ли бански, цял или от две части? — обадих се аз.
— Защо?
— Просто питам. Мислех си за плажа.
— Много е студено.
— През август няма да бъде.
— Мислиш ли, че още ще си тук през август?
— Не.
— Жалко — отвърна тя. — Няма да разбереш какъв е банският ми.
— Може да ми пратиш снимка.
— Докъде?
— Най-вероятно до Форт Левънуърт — казах аз. — До строго охраняваното крило.
— Сериозно те питам. Къде очакваш, че ще си?
— Нямам представа. До август има още осем месеца.
— Кое е най-хубавото място, където си служил?
Усмихнах се. Отговорих същото, както всеки път, когато ми задават този въпрос:
— Тук. Където съм в момента.
— Нищо, че Уилард ти духа във врата?
— Уилард не ме засяга. Той ще си иде много преди мен.
— А защо изобщо е тук?
Размърдах се на седалката.
— Брат ми смята, че подражават на корпорациите. Некадърници като Уилард не са обременени със статуквото.
— Значи пращат тук някакъв тип, обучен да съставя алгоритми за потребление на гориво, и за една седмица на главата му се стоварват двама убити военнослужещи. А той не иска да разследва нито единия, нито другия случай.
