После замахнах с ръка, сякаш гонех муха от чаршафа. Леко забърсах коляното му с кокалчетата си. Той изпищя от болка, а аз станах и тръгнах към вратата. Като излязох, сестрата ме гледаше въпросително.
— Много е зле — казах и си тръгнах.
Слязохме с асансьора и минахме през главния вход, за да избегнем дежурния диспечер. Стигнахме мълчаливо до хъмъра. Отворих задната врата, но преди Трифонов да се качи, го спрях. Протегнах ръка и се здрависахме.
— Извинявам се — казах аз.
— Ще си имам ли неприятности? — запита той.
— Не и с мен — отвърнах аз. — Ти си мой човек. Но си извадил голям късмет. Можел си да улучиш феморалната артерия. Щял си да го убиеш като нищо. И тогава щеше да загазиш здравата.
Трифонов се усмихна. Беше напълно спокоен.
— Тренирал съм пет години в ГРУ — каза той. — Знам как се убиват хора. Знам и как не се убиват.
16
Върнахме щаера на Трифонов и спряхме пред портала на „Делта“, за да слезе. Предположих, че още с влизането си ще го сдаде в оръжейната, после ще отиде в стаята си и ще продължи да чете книгата си оттам, където го бяхме прекъснали. Върнахме хъмъра в автопарка на военната полиция и отидохме в кабинета ми. Съмър веднага се залепи за фотокопието от книгата на портала, което все така си висеше, залепено с тиксо на стената до картата.
— Васел и Кумър — каза тя. — Това са единствените други лица, напускали базата тази вечер.
— Значи са отишли на север — казах аз. — Ако искаш да кажеш, че са изхвърлили куфарчето от колата, то трябва да се съгласиш, че са отишли на север. А не на юг, към Кълъмбия.
— Ясно — каза тя. — Значи Карбоун и Брубейкър не са убити от един и същ човек. Няма връзка помежду им. Само дето си загубихме времето.
— Добре дошла в реалността — отвърнах аз.
Реалността се усложни допълнително, когато след двайсетина минути телефонът иззвъня. Беше моята сержантка. Санчес ме търсел от Форт Джаксън, съобщи тя и ни свърза.
— Уилард дойде и си замина — започна той. — Невероятна, история.
— Нали ти казах!
— Скача и се трътка като полудял.
— Но ти беше бетон, нали?
— И слава богу!
Помислих малко.
— А спомена ли му за моя човек?
И той помисли няколко секунди, преди да отговори:
— Нали ти така ме посъветва. Не трябваше ли?
— Оказа се фалшива следа. Отначало изглеждаше обещаващо, но не стигнахме доникъде.
— Е, той точно затова идва при теб. Тръгна преди два часа. Много ще се разочарова, като научи.
— Страхотно — казах аз.
— И какво ще правиш сега? — попита Съмър.
— Какво представлява Уилард? По същество.
— Обикновен кариерист — каза тя.
— Правилно.
В армията има двайсет и шест отделни военни звания.
Един новобранец постъпва в казармата като редник; в края на първата година, освен ако не направи някоя голяма дивотия, автоматично го повишават в старши редник, а след още година, или дори по-рано, в редник първи клас. Оттам нагоре военната йерархия достига чак до армейски генерал с пет звезди, макар че аз лично съм чувал само за двама такива: Джордж Уошингтън и Дуайт Дейвид Айзенхауер. Ако се преброят всички подвидове на сержантския и подофицерския състав, които са общо седем на брой, от звание майор има седем стъпала нагоре и осемнайсет стъпала надолу. Което ще рече, че един майор като мен би трябвало да има доста сериозен опит с дисциплинарното неподчинение, при това и в двете посоки — като извършител и потърпевш. При наличието на двайсет и шест стъпала в йерархията и на милион военнослужещи, които ги заемат, неподчинението във войската е развито до истинско изкуство. И за всеки творчески акт на това изкуство винаги са нужни две страни.
Ето защо аз отпратих Съмър да си ходи и зачаках сам Уилард. Отначало тя се възпротиви. В края на краищата се разбрахме, че поне единият от двама ни трябва да се сниши, докато отмине бурята. Така че Съмър отиде да си изяде вечерята със закъснение, докато моята сержантка ми донесе сандвич. Филе и швейцарско сирене, бял хляб, майонеза, горчица. Филето — розово на цвят. Беше доста добър сандвич. После, разбира се, и кафе. Бях преполовил втората чаша, когато Уилард пристигна.
Влезе направо. Остави вратата отворена. Аз не станах. Не отдадох чест. Продължих да отпивам от чашата си. Той понесе това стоически, както и бях очаквал. Явно този път бе решил да се прави на тактичен. Защото си въобразяваше, че разполагам със заподозрян, който би бил в състояние да отнеме случая „Брубейкър“ от полицията на Кълъмбия и да прекъсне връзката между елитния полковник и наркопласьорите в онази мизерна уличка. Затова си бе наложил да се държи любезно. Дори, ако се наложи, едва ли не да се сприятели с един свой подчинен. Та сега кротко седна и започна да си подръпва крачолите. Физиономията му беше съзаклятнически предразполагаща, като за задушевен мъжки разговор.
— Много приятно се пътува от Джаксън — каза той. — Пътищата са екстра.
Не отговорих.
— Току-що си купих един класически „Понтиак ГТО“ — продължи той. — Страхотна кола. Сложих й хромови лайсни на калниците. С четири дебели ауспуха. Истинска фурия.
Не отговорих.
— Обичаш ли спортни возила? — запита той.
— Не — отвърнах аз. — Предпочитам автобусите.
— Не е особено забавно.
— Добре, нека се изразя другояче: доволен съм от размера на пениса си. Не търся компенсация.
Той пребледня. После почервеня. Стана направо като корвета на Трифонов. Изгледа ме с омраза, сякаш се готвеше да ме набие.
— Кажи ми докъде стигна с Брубейкър — каза той.
— Брубейкър не е мой случай.
— Санчес ми каза, че си открил извършителя.
— Фалшива тревога.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— В кого се съмняваше?
— В бившата ти съпруга.
— Какво?
— Някой ми беше разправял, че е спала с половината полковници в армията. Такава си била винаги, нещо като хоби. Та си рекох, че това може да включва и Брубейкър. Като са половината, шансът е петдесет на петдесет.
Той се облещи.
— Спокойно, шегувам се — казах аз. — Нищо нямаше. Заблудихме се.
Той извърна поглед, разтреперан от ярост. Станах и затворих вратата. Върнах се зад бюрото си. Седнах. Погледнах го.
— Нахалството ти е невероятно — каза той.
— Ами оплачи се тогава, Уилард. Иди при някой по-нагоре и му разправи как съм наранил чувствата ти.
