Врагът

препарати. Съпруга й го нямаше и Елена бе обърнала нова страница в живота си, като се бе хванала за кофата и парцала, и за самообразованието.

— Не знам какво точно се случи — каза тя. — Мистър Трифонов просто дойде и отведе нанякъде съпруга ми.

— Кога?

— Миналата вечер. По-точно около полунощ. Каза, че бил получил писмо от брат ми в София.

Кимнах. Около полунощ значи. Трифонов беше излязъл през портала на Форт Бърд в десет и единайсет минути и бе изминал сто и петдесет километра за час и петдесет минути. Точно с осемдесет километра в час, максималната разрешена скорост за щата. При това с корвет. Погледнах Съмър. Тя кимна. Проста аритметика.

— Колко време беше при вас? — запитах аз.

— Няколко минути. Беше много вежлив. Представи се, кара ми какво е дошъл да направи и защо.

— И това беше всичко?

Елена пак кимна.

— С какво беше облечен?

— С джинси. И кожено яке.

— И с каква кола дойде?

— Не знам как се казва. Ниска, червена. Спортна кола. Вдигаше силен шум с ауспусите си.

— Ясно — казах аз. Кимнах на Съмър и двамата тръгнахме към вратата.

— Съпругът ми ще се върне ли? — запита Елена.

Представих си Слави Трифонов — такъв, какъвто го бях видял първия път. Метър и деветдесет и осем, сто и десет-петнайсет килограма, с обръсната глава. Спомних си големите му ръце с дебели китки, острия пронизващ поглед, петте години в ГРУ.

— Много се съмнявам — казах аз.

* * *

Качихме се в джипа. Съмър запали двигателя. Обърнах се и погледнах Трифонов през металната решетка.

— Къде го остави? — запитах.

— Край шосето за Уилмингтън.

— Кога?

— В три сутринта. Спрях до една телефонна кабина и позвъних в полицията. Не си казах името.

— Три часа си го млатил?

Той кимна бавно.

— Исках да съм сигурен, че ме разбира добре.

Съмър се запровира между фургоните, намери изхода и пое на север по шосето за Уилмингтън. Подминахме туристическата табела на входа на градчето и тръгнахме да търсим болницата. Намерихме я на около половин километър по-нататък. Имаше доста приличен вид. Двуетажна сграда с вход за линейки, с голяма козирка. Съмър паркира на място, запазено за някакъв доктор с индийско име, и двамата слязохме. Отключих задната врата и казах на Трифонов да дойде с нас. Свалих му белезниците и ги сложих в джоба си.

— Как се казва съпругът? — попитах.

— Пикълс — отвърна той.

Тримата влязохме заедно през входа за линейки и аз показах на дежурния диспечер значката си. Истината е, че тя не ми даваше никакви особени привилегии в цивилния свят, но човекът реагира, сякаш от нея произтичаше неограничена власт. Повечето цивилни реагират така, като я видят.

— Рано сутринта на пети януари — казах аз — някъде след три часа е приет пациент.

Човекът отвори шкафа пред себе си и извади две тънки папки.

— Мъж или жена?

— Мъж.

Той върна едната папка на мястото й.

— Безименен пациент — каза той. — Клошар, без документи за самоличност, без здравна застраховка. Твърди, че се казвал Пикълс. Полицаите са го намерили на пътя.

— Това е нашият човек — казах аз.

Той изгледа униформата ми.

— Вашият човек?

— Може да сме в състояние да му платим сметката — казах аз.

Това привлече вниманието му. Човекът погледна замислено папките в шкафа, сякаш си мислеше: А кой ще плати за останалите двеста?

— В реанимацията е — каза той и посочи към асансьора. — На втория етаж.

Тръгнахме към асансьора и тримата. На втория етаж се огледахме и по табелите открихме реанимацията. Сестрата пред вратата ни спря. Показах й значката си и казах:

— Пикълс.

Сестрата посочи с пръст към една отделна стая със затворена врата на отсрещната страна на коридора.

— Пет минути — каза тя. — Човекът е много зле.

Като чу това, Трифонов се усмихна. Пресякохме коридора и отворихме вратата. Светлината беше намалена. На леглото лежеше някакъв мъж. Заспал. Трудно бе да се каже дали е едър или дребен. Не се виждаше много от него. Целият беше в гипс. Двата му крака бяха вдигнати на екстензия, а коленете му бяха омотани в бинт с дренажи. Срещу леглото, на нивото на очите ми, имаше светлинно табло, покрито с рентгенови снимки. Запалих лампата и го погледнах. Отстрани на всяка снимка с флумастер пишеше Пикълс. Имаше снимки на ръцете и краката му, на ребрата, ключиците и таза. Човешкото тяло има повече от двеста основни кости, а на нашия Пикълс май повечето му бяха строшени. Тази година той щеше да се окаже голямо перо в бюджета за рентген на болницата.

Загасих лампата и ритнах два пъти крака на леглото. Мъжът се размърда. Събуди се. Взря се в полумрака и като видя Трифонов, изражението на лицето му беше предостатъчно като алиби. Беше изражение на див, животински ужас.

— Вие двамата чакайте отвън.

Съмър изведе Трифонов, а аз се приближих до горната табла на леглото.

— Как си, тъпо копеле? — запитах го.

Мъжът на име Пикълс беше побелял като вар, изпотен и треперещ в гипсовите си отливки.

— Този е! — каза той. — Дето излезе. Той ми направи това.

— Какво ти направи?

— Простреля ме в краката.

Кимнах. Погледнах бинтовете на коленете му. Пикълс беше прострелян в капачките. Две капачки — два куршума. Два изстреляни патрона.

— Отпред или отстрани?

— Отстрани.

— Отпред е по-зле — казах аз. — Имал си късмет. Не че много го заслужаваш.

— Нищо не съм направил!

— Така ли? Току-що видях жена ти.

— Мръсна българска кучка.

— Не говори така.

— Тя си е виновна! Като не слуша какво й се говори… Мъжът трябва да се слуша. Тъй пише в Библията.

— Я млъквай — казах аз.

— Няма ли да направиш нещо?

— Ще направя — казах аз. — Ти само гледай.