Сви рамене, но не каза нищо.
— Извинявам се — рекох. — Най-искрено.
Оставихме ги, грабнахме чантите и хукнахме към колата. Съмър отключи, качихме се и тя запали двигателя. Включи на скорост и потегли.
— Карай бавно — казах й аз.
Изчаках да се изравним с навеса за автобуси, свалих прозореца и изхвърлих трите берети на тротоара. Историята нямаше да звучи правдоподобно, ако наред с колата им бяха задигнали и оръжието. Пистолетите изчаткаха по цимента в близост до тях, те се надигнаха на колене и лакти и запълзяха да си ги приберат.
— А сега дай газ — казах аз.
Съмър настъпи педала, гумите изсвистяха и след две секунди бяхме извън обсега на пистолетите. Тя продължи да натиска газта и шевролетът напусна района на летището със сто и четирийсет километра в час.
— Добре ли си? — попитах.
— Засега — отвърна тя.
— Съжалявам, че те блъснах.
— Трябваше просто да побегнем — каза тя. — В терминала щяхме лесно да се измъкнем.
— Трябваше ни кола — казах аз. — Писна ми от автобуси.
— Но сега вече загазихме здраво.
— Вярно — съгласих се аз.
Погледнах часовника. Наближаваше три сутринта. Движехме се на юг от „Дълес“. Бързо, без посока в мрака. Трябваше да решим накъде отиваме.
— Знаеш ли телефонния ми номер в Бърд? — запитах аз.
— Разбира се — каза тя.
— Добре, спри при първата телефонна кабина.
След седем-осем километра встрани от шосето забелязахме денонощна бензиностанция. Отбихме да я огледаме. Зад колонките имаше магазинче, но беше затворено. Нощем клиентите плащаха бензина на гише с блиндирано стъкло. Зад помпата за гуми имаше телефонна кабина — по-скоро обикновен алуминиев навес, монтиран на стената. Съмър набра собствения ми номер във Форт Бърд и ми подаде слушалката. Сержантката вдигна на второто позвъняване. Онази с малкото дете. Беше нощна смяна.
— Ричър съм — казах аз.
— Яко сте се накиснали, сър.
— И това е добрата новина.
— А каква е лошата?
— Че смятам да накисна и теб. Има ли кой да гледа детето ти?
— Дъщерята на едни приятели. От съседния фургон.
— Може ли да й кажеш да те изчака?
— Защо?
— За да се срещнем. Искам да ми донесеш някои неща.
— Ако си платите…
— Колко?
— Два долара на час. За момичето на съседите.
— Нямам два долара. Това е едно от нещата, които искам да ми донесеш. Пари.
— Искате да ви дам пари?
— Назаем — казах аз. — До ден-два.
— Колко ви трябват?
— Колкото можеш да събереш.
— Къде и кога?
— Когато се освободиш. В шест. В закусвалнята до стриптийз бара.
— Какво още искате да ви донеса?
— Разпечатки от телефонната централа — казах аз. — На всички изходящи разговори от Форт Бърд, като се започне от полунощ на Нова година, да кажем, до трети януари. И един армейски телефонен указател. Трябва да се обадя на Санчес, на Франц и на още куп хора. Освен това искам личното досие на майор Маршъл. Оня, от Дванайсети корпус. Да ти го пратят по факса, няма значение откъде.
— Друго?
— Искам да знам къде са паркирали Васел и Кумър, когато са вечеряли в базата на четвърти. Провери дали някой не е видял колата.
— Добре — каза тя. — Това ли е всичко?
— Не — казах аз. — Искам да знам къде е бил майор Маршъл на втори и трети. Гледай да намериш някой тиловак, който знае какви ваучери са му издадени. Трябва ми и телефонният номер на хотел „Джефърсън“ във Вашингтон.
— Страшно много работа е за три часа.
— Затова моля теб, а не ефрейтора. Ти си по-добра.
— Можете да си го спестите — каза тя. — На мен ласкателствата не ми действат.
— Човек, докато е жив, се надява — казах аз.
Върнахме се в колата и излязохме на шосето. Тръгнахме на изток, за да хванем магистрала 95. Казах на Съмър да кара бавно. Иначе щяхме да стигнем в закусвалнята много преди моята сержантка, а точно това не биваше да се случи. Тя щеше да бъде там към шест и трийсет. Планирах да стигнем след нея — да кажем, около шест и четирийсет. Исках просто да се убедя, че не се е повела по чувството си за дълг, за да ме издаде и на мястото на срещата да ме чака засада. Беше малко вероятно, но не и невъзможно. Исках да мина оттам с колата, за да огледам терена. А не хората на Уилард да дойдат след мен и да ме спипат на някоя маса.
— Защо ти е всичко това? — запита Съмър.
— Знам точно какво е станало с мисис Креймър — отвърнах аз.
— Откъде знаеш?
— Сетих се — казах аз. — Отдавна трябваше да го направя. Само дето не мислех. Не ми достигна въображение.
— Не е достатъчно само да си
— Напротив — казах аз, — достатъчно е. Дори понякога е единственото, с което разполага един следовател. Да си въобразява. Да си представя какво са направили другите.
Как са мислили и как са постъпили. Да се поставя на тяхно място.
— На чие място?
— На Васел и Кумър — казах аз. — Знаем кои са. Знаем какво представляват. Затова трябва да сме в състояние да предвидим какво биха могли да направят.
— И какво са направили?
— Тръгнали са рано сутринта от базата и цял ден са прекарали в път. Летели са от Франкфурт за „Дълес“. Навръх Нова година. Били са с парадни униформи, като са се надявали да ги сложат в първа класа. Може и да са успели, като се има предвид, че са били с „Америкън Еърлайнс“. А може и да не са. Така или иначе, не са можели да разчитат на това. Били са подготвени да се тъпчат осем часа в икономическа класа.
— Е, и?
— Смяташ ли, че типове като Васел и Кумър са способни да чакат търпеливо на опашката за таксита на „Дълес“? Или да вземат автобуса за града? Да се блъскат в тълпата?
— Не — каза Съмър. — Не мисля, че са способни на едното или другото.
— Именно. И през ум не би им минало. Смятат се за твърде важни. Такива като тях винаги ги чака кола с
