шофьор.

— И кой е бил той?

— Маршъл — казах аз. — Той е. Техният верен слуга. Тяхното момче за всичко. Винаги на разположение, когато и за каквото се наложи. Той ги е взел от летището. Може би заедно с Креймър. Да не мислиш, че Креймър е отишъл за колата от „Хърц“ с автобуса? Едва ли. По-скоро Маршъл го е закарал. След което е откарал Васел и Кумър до хотел „Джефърсън“.

— И после?

— И после е останал с тях, Съмър. Предполагам, че е имал запазена стая. Може да са искали да им е подръка следващата сутрин, за да ги откара до „Нашънъл“. В края на краищата и той е щял да пътува с тях. За конференцията в Ъруин. Или просто са искали да говорят спешно с него. Само тримата: Васел, Кумър и Маршъл. Може би им е било по-лесно да се съветват, без Креймър да се върти наоколо. А Маршъл е имал да им казва много неща. Той е командирован към Пентагона от ноември. Ти сама го каза. Именно през ноември са започнали да постъпват първите сигнали за опасност. Така че те са го изпратили в Пентагона, за да слухти. Така предполагам. Но във всеки случай Маршъл е пренощувал в същия хотел.

— Добре, и какво от това?

— Маршъл е бил в хотела, колата е била в хотелския паркинг. И знаеш ли какво още? Проверих нашата сметка от Париж. В тоя хотел ти смъкват кожата за всяко нещо. Особено за телефонни разговори. Но не за всички. Разговорите между стаите не се отбелязват. Ти ми се обади в шест, за да питаш за вечерята. После аз ти звъннах към полунощ, понеже се чувствах самотен. Тези два разговора не фигурират в сметката. Ако натиснеш тройка, за да набереш друга стая, говориш безплатно. Натиснеш ли деветка за външна, компютърът моментално се задейства. Ето защо в сметката на Васел и Кумър не са отбелязани никакви разговори, и ние си мислим, че те изобщо не са говорили. Докато всъщност са говорили. Това е очевидно. Само че разговорите са били вътрешни. Между стаите. Васел е получил съобщението от Дванайсети корпус в Германия и веднага е позвънил на Кумър, за да се съветват какво да правят при създалата се ситуация. После единият или другият е вдигнал телефона, за да повика Маршъл. И верният слуга е дотичал, за да му кажат веднага да пали колата.

— Маршъл е убиецът?

Кимнах.

— Пратили са го през нощта да почисти онова, което те са оплескали.

— Можем ли да го докажем?

— Можем да се опитаме — казах аз. — Готов съм да се обзаложа с теб за три неща. Първо, ако позвъним в хотел „Джефърсън“, ще открием, че навръх Нова година е имало запазена стая на името на Маршъл. Второ, в досието му ще пише, че в даден момент от живота си е живял в Сперивил, Вирджиния. И трето, пак там ще пише, че е висок, едър и десняк.

Тя замълча. Клепачите й потрепваха напрегнато. После каза:

— Дали е достатъчно? Искам да кажа, дали това, че разкрихме случая с мисис Креймър, е достатъчно, за да отървем кожата?

— Има още — казах аз.

* * *

Лейтенант Съмър караше бавно — това беше ново преживяване за мен. Едва пъплехме по платното, а пейзажът покрай нас се движеше като в забавен кадър. Големият двигател на шевролета работеше едва ли не на празен ход. Гумите не издаваха никакъв звук. Подминавахме едно по едно всички познати места по пътя. Сградата на щатската полиция, отсечката, където бе открито куфарчето на Креймър, паркингът, отбивката от пътя. Преминахме пълзешком детелината и аз огледах внимателно бензиностанцията, евтината закусвалня, паркинга, мотела. Имаше мъгла, в която се размиваше жълтеникавата светлина на лампите, но аз виждах достатъчно добре. Нямаше следи от засада. Съмър влезе в паркинга и направи бавен кръг. Един до друг като изхвърлени на брега китове бяха наредени три огромни влекача с полуремаркета; до тях имаше две стари коли, вероятно изоставени. Поне така изглеждаха. Боята им беше избеляла, гумите спаднали, ресорите омекнали. Имаше и стар пикап форд с детско столче на задната седалка. Предположих, че е на сержантката. И нищо друго. В шест и четирийсет сутринта светът беше тъмен и притихнал.

Паркирахме колата зад стриптийз бара, за да не се вижда от шосето, и се отправихме към закусвалнята. Прозорците й бяха запотени от парата. Вътре ярки лампи грееха с топла светлина. Гледката напомняше картина на Едуард Хопър. Моята сержантка беше сама в едно сепаре в дъното. Влязохме и седнахме до нея. Тя вдигна от пода пазарска торба, пълна с разни неща.

— Да караме поред — каза тя и бръкна в торбата. Извади един патрон и го постави изправен на масата. Беше деветмилиметров, система „Парабелум“. Стандартен боеприпас на НАТО. С метална риза. За пистолет или лек автомат. Върху лъскавата месингова гилза имаше някакви драскотини. Вдигнах го от масата. Върху метала беше гравирана дума. По-скоро име. Ричър.

— Патрон с моето име — констатирах аз.

— От отряда „Делта“ — каза тя. — Доставен на ръка. Вчера.

— От кого точно?

— От младия, с брадата.

— Много мило — казах аз. — Напомни ми да го сритам едно хубаво.

— Не се шегувайте — каза тя. — Направо са бесни.

— Сбъркали са човека.

— Можете ли да го докажете?

Замислих се. Да знаеш нещо и да го докажеш са две различни неща. Пуснах патрона в джоба си и сложих длани на масата.

— Може и да мога — отвърнах.

— Тогава сигурно знаете кой е убил и Карбоун?

— Да караме поред — продължих аз.

— Ето ви парите — каза сержантката. — Само толкова можах да събера. — После бръкна в чантата си и постави на масата четирийсет и седем долара.

— Благодаря — казах аз. — Приеми, че ти дължа петдесет. Три долара лихва.

— Петдесет и два — каза тя. — Не забравяйте бавачката.

— Какво още ми носиш?

Сержантката извади от торбата топче нагъната на хармоника принтерна хартия, разграфена на бледосини редове и с перфорации в двата края. От горе до долу с цифри. Телефонни номера.

— Разпечатката от централата — каза тя и ми подаде откъснато листче от армейски бележник с написан на ръка телефонен номер. Кодът за набиране беше 202. Вашингтон. — Хотел „Джефърсън“.

Дойде ред на поомачкано руло хартия от факс.

— Досието на майор Маршъл — каза тя.

После на масата се появи армейски телефонен указател. Дебел, зелен, с номерата на всички американски военни обекти по целия свят. После още едно руло хартия от факс. Записките от разпитите на съседи, които й бе изпратил детектив Кларк. От Грийн Вали навръх Нова година.

— Франц от Калифорния каза, че това ви трябвало — обясни тя.

— Чудесно — казах аз. — Много благодаря за всичко.

— Да разберете, че наистина съм по-добра от ефрейтора. И да не забравите да го кажете където трябва, като започнат съкращенията.

— Непременно — обещах аз.

— Няма нужда — рече тя. — След като го казвате вие, най-много да ми навреди. Пък и дотогава може да сте умрели или в затвора.

— Щом ми донесе всичко това — казах аз, — значи още вярваш в мен.

Тя не отговори.

— Та къде са паркирали колата Васел и Кумър? — запитах аз.

— На четвърти ли? Никой не може да каже със сигурност. Първият нощен патрул е забелязал щабна

Вы читаете Врагът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату