кола, оставена чак в края на паркинга. Но не можели да се закълнат, че наистина е била тяхната. Не са видели номера. А вторият патрул не помнеше нищо. Между показанията им има противоречие.
— Какво точно е видял първият?
— Той я описа като щабна кола.
— Черен „Мъркюри Гранд Маркиз“?
— Нещо черно, и толкова — каза тя. — Но пък всички щабни коли са или черни, или зелени.
— Само дето тая била в края на паркинга.
Тя кимна.
— Най-накрая, сама. И вторият патрул не може да го потвърди.
— Разбра ли къде е бил майор Маршъл на втори и трети?
— Това беше по-лесно. Има издадени два ваучера за пътуване. До Франкфурт на втори с връщане на следващия ден.
— Една нощувка в Германия?
Тя отново кимна.
— Отишъл е и се е върнал.
Известно време и тримата седяхме мълчаливо. Съдържателят се приближи до нас с бележник и молив. Погледнах менюто и купчинката банкноти на масата и си поръчах кафе и пържени яйца, за по-малко от два долара общо. Съмър схвана намека и си поръча сок с бисквити. Беше най-евтиното, което можехме да си позволим, за да не умрем от глад.
— Свършихте ли с мен? — запита сержантката.
Кимнах.
— Благодаря ти. Наистина.
Съмър стана, за да й направи място да мине.
— Целуни детето от мен — казах аз.
Сержантката не каза нищо. Гледаше ни, цялата кости и сухожилия, корава като камък.
— Майка ми почина току-що — казах аз. — Един ден и твоят син ще преживее сутрин като тази.
Тя кимна още веднъж, обърна се и тръгна към вратата. Минута по-късно я видяхме в пикапа й — малка самотна фигурка зад волана на голямата кола. Даде газ и потегли в сутрешната мъгла. Димът от ауспуха й я следва известно време, после се разпръсна във въздуха и изчезна.
Подредих хартиите в някакъв логичен порядък на масата пред себе си и започнах от досието на Маршъл. Факсът не беше особено качествен, но се четеше. Съдържаше обичайната за досие информация. На първата страница пишеше, че Маршъл е роден през септември 1958 година. Значи беше на трийсет и една. Ерген, без деца. И без бивши съпруги. Женен за армията, казах си аз. Ръст метър и деветдесет и тегло сто килограма. Пишеше още, че е десняк. Армията трябваше да знае и това, понеже снайперистките карабини се изработват за десняци. Не се набират леваци за снайперисти. Във войската от първия ден започнат да те категоризират.
Обърнах страницата.
Маршъл се оказа роден в Сперивил, щата Вирджиния. Там бе учил от детската градина до гимназията.
Усмихнах се. Съмър ме погледна въпросително. Отделих съответните страници, плъзнах ги по масата към нея и посочих къде да чете. После й подадох листчето с номера на хотел „Джефърсън“.
— Потърси телефон — казах аз.
Телефон имаше на стената между вратата и касовия апарат. Видях я как пусна две монети по двайсет и пет цента, набра номера, каза нещо и зачака. Каза си чина и наименованието на частта. Изслуша някакви обяснения. После изчака още малко. И изслуша още нещо. Постави нови монети по двайсет и пет цента. Разговорът продължи дълго. Сигурно я прехвърляха от телефон на телефон. После каза „благодаря“. Затвори. Докато се връщаше на масата, на лицето й беше изписано мрачно задоволство.
— Имал е запазена стая — каза тя. — Всъщност запазил си я е сам предишния ден. Общо три стаи: за Васел, за Кумър и за себе си. Платили са и за място в хотелския паркинг.
— Говори ли с охраната на паркинга?
Тя кимна.
— Колата е била черен мъркюри. Влязла е малко след обяд, напуснала е паркинга в един без двайсет след полунощ, върнала се е отново в три и двайсет сутринта, напуснала е окончателно след закуска на първи.
Разрових купа хартии пред себе си и извадих факса от Кларк в Грийн Вали. Резултатите от разпитите на съседи. Отбелязано беше, че през нощта в квартала е имало доста движение на автомобили. Много хора са отивали и са се връщали от партита. Някой казал, че на улицата на мисис Креймър малко преди два сутринта било спряло такси.
— Една щабна кола може лесно да се сбърка с вашингтонско такси — казах аз. — Голям черен седан, добре поддържан, но все пак леко поовехтял, на доста километри, със същата форма като „Форд Краун Виктория“.
— Звучи правдоподобно — каза Съмър.
— И доста вероятно — казах аз.
Платихме сметката, оставихме един долар бакшиш и преброихме остатъка от заема на сержантката. Решихме, че трябва да си купуваме евтина храна по пътя, понеже ни трябваха пари и за бензин, а и за някои други неща.
— А сега накъде? — запита Съмър.
— През улицата — отвърнах аз. — Отиваме в мотела. Ще трябва да се скрием някъде за днес. Ще поработим още малко, после ще поспим.
Оставихме шевролета скрит зад стриптийз бара и пресякохме улицата. Събудих кльощавия младеж на рецепцията и му поисках стая.
— Една ли? — попита той.
Кимнах. Съмър не възрази. Беше й ясно, че не можем да си позволим две стаи. Освен това нямаше да ни е за пръв път. Париж ни бе подействал добре, що се отнася до съвместното нощуване.
— Петнайсет долара — каза мършавият.
Отброих ги, той се усмихна и ми предаде ключа от стаята, в която бе умрял Креймър. Предположих, че е опит да се пошегува. Не казах нищо. Нямах възражения. Помислих си, че една стая, в която е умрял някой, е за предпочитане пред стаите, които се наемат на час.
Тръгнахме покрай редицата малки къщички, отключихме вратата и влязохме вътре. Стаята беше все така усойна, кафеникава и мизерна, както я помнех. Трупът беше отстранен, разбира се, но иначе си беше същата, каквато я бях видял първия път.
— Не е като „Джордж V“ — каза Съмър.
— Спор няма — съгласих се аз.
Пуснахме чантите си на пода, а върху леглото разстлах хартиите от сержантката. Покривката беше леко влажна. Поиграх си с климатика под прозореца, докато успях да изцедя някаква топлина.
— И сега какво? — запита Съмър.
— Телефонните разпечатки — казах аз. — Търсим обаждане до номер с код девет-едно-девет.
— Значи местен разговор. Форт Бърд също е девет-едно-девет.
— Прекрасно — казах аз. — Това са милион разговори.
Разгърнахме разпечатката върху леглото и се зачетохме.
Нямаше милион местни разговори, но със сигурност бяха неколкостотин. Започнах от полунощ на Нова година и карах поред. За начало задрасках всички номера, набирани повече от веднъж и от различни телефони. Предположих, че са на барове, клубове, таксиметрови компании и други подобни. После задрасках онези, започващи с номерата на централата на Форт Бърд. Те бяха на военнослужещи извън базата, завършващи с вътрешни номера. След полунощ много дежурни бяха звънели по къщите си, за да честитят на близки и роднини. Съсредоточих се върху случайните номера, които не се повтаряха. На телефони в други градове из щата. Интересуваше ме по-специално номер в друг град, набран един-
