единствен път, някъде между половин час и четирийсет минути след полунощ. Този номер беше моята цел. Търпеливо, ред по ред, страница по страница, изчетох цялата разпечатка. Не бързах. Имах цял ден на разположение.
Намерих го на третата прегъвка на хармониката. Разговорът беше отбелязан в дванайсет и трийсет и две. Половин час и две минути, след като 1989-а се бе сменила с 1990-а. Точно в отрязъка от време, когато бях очаквал да го намеря. Беше продължил близо петнайсет минути. Това също отговаряше на очакванията ми. Но за всеки случай се зачетох нататък. Проверих следващите двайсет-трийсет минути. Там нищо не ми изглеждаше толкова обещаващо. Така че се върнах и забодох пръст в номера, който си бях харесал. Бях готов да заложа на него. Всъщност той беше единствената ми надежда.
— Имаш ли нещо за писане? — запитах.
Съмър извади химикалка от джоба си и ми я подаде.
— А монети за телефона?
Тя ми показа петдесетте цента в ръката си. Две по двайсет и пет. Написах номера, на който бях заложил, върху листчето от бележника на сержантката, точно под номера на хотела. Подадох й го.
— Обади се — казах. — Виж кой ще вдигне. Трябва да се върнеш отсреща в закусвалнята. Телефонът на рецепцията не работи.
Тя се върна след около осем минути. Аз си уплътних времето, като си измих зъбите. Бях си изработил една теория: ако не можеш да се наспиш, вземи душ. Ако и душ не можеш да си позволиш, едно миене на зъбите също помага.
Поставих четката си в една чаша в банята точно в момента, когато входната врата се отвори и Съмър влезе. А с нея и студен зимен въздух с мирис на мъгла.
— Номерът е на голф клуб край Роли — каза тя.
— Идеално — казах аз.
— Брубейкър — каза тя. — Той е бил там. На почивка.
— Може да е танцувал, когато са му се обадили — отбелязах аз. — Не мислиш ли? Какво друго е можел да прави в дванайсет и половина навръх Нова година? Сигурно рецепционистът е трябвало да го измъкне от балната зала, за да дойде до телефона. Затова разговорът е отбелязан като четвъртчасов. Повечето време е минало в чакане.
— Кой според теб му се е обадил?
На разпечатката имаше колонка от цифри и кодове, с които се обозначаваха телефоните, от които беше набирано. Тези неща не ми говореха нищо. За мен бяха само цифри и букви. Но сержантката се беше погрижила да ми даде ключ. На последната прегъвка от хармониката беше добавен на ръка списък с буквените кодове и местата, на които съответстваха. Права беше, че далеч превъзхожда младежа от дневната смяна. Но пък, от друга страна, той беше само ефрейтор, а тя — сержант. Американската армия се крепеше на сержантите.
Проверих буквените кодове с помощта на списъка.
— Обаждането е от монетен телефон в сградата на „Делта“ — казах аз.
— Значи, някой от „Делта“ се е свързал с командира си — каза Съмър. — И какво доказва това?
— Важен е часът — казах аз. — Трябва да е било доста спешно, не мислиш ли?
— И кой може да е бил?
— Да караме поред — казах аз.
— Не ме изолирай — каза тя.
— Не те изолирам — отвърнах аз.
— Напротив, изолираш ме. Затваряш се в себе си.
Не казах нищо.
— Майка ти е умряла, болно ти е, но не бива да се затваряш в себе си. Сам нищо няма да постигнеш, Ричър. Не може да прекараш целия си живот като единак.
Поклатих глава.
— Не е това, което си мислиш — казах аз. — Просто засега всичко са само догадки. Една абсурдна догадка след друга. През цялото време тръпна дали ще се докажат. Не ми се иска да се издъня. Не и пред теб. Няма да ме уважаваш повече.
Тя мълчеше.
— Знам, знам — казах аз. — Ти и без това вече не ме уважаваш, понеже си ме виждала гол.
Съмър не отговори. Само се усмихна.
— Но ще ти се наложи да свикваш — продължих аз. — Понеже ти предстои отново да ме видиш гол. И то още сега. Обявявам почивка до края на деня.
Леглото беше ужасно. Но пък, помислих си аз, какво да очакваме за петнайсет долара? А и Съмър ме накара да забравя за чаршафите. Бяхме доста уморени, но не чак дотам. Вторият път често е най-блажен. Поне според моя опит. Още ти е ново, чакаш го с нетърпение и не е започнало да ти омръзва.
След това сме заспали като младенци. Най-после и климатикът успя да вдигне леко градуса в стаята. Чаршафите се позатоплиха. Шумът от коли по магистралата действаше успокоително. Чувствахме се в безопасност. На никого нямаше да му хрумне да ни търси тук. Креймър бе направил добър избор. Като скривалище си го биваше. Двамата се сгушихме във вдлъбнатината на матрака, обвили ръце един около друг. В края на краищата леглото не беше чак толкова лошо. Дори може да се каже, че беше най-хубавото, в което някога бях спал.
Събудихме се след много време, изгладнели до смърт. Беше шест вечерта. Навън вече бе тъмно. Януарските дни се изнизваха покрай нас, а ние сякаш не ги забелязвахме. Изкъпахме се, облякохме се и отидохме в закусвалнята да хапнем. Взех армейския телефонен указател със себе си.
Избрахме си най-калоричното измежду най-евтините ястия в менюто и въпреки това профукахме общо осем долара. За компенсация се наливах с кафе. В закусвалнята имаха практика да доливат чашите до безкрайност. После заех позиция между вратата и касовия апарат и свалих телефонната слушалка от стената. Проверих номера в указателя и позвъних на Санчес във Форт Джаксън.
— Чух, че яко си я оплескал — каза той.
— Временно — отвърнах. — Научи ли нещо повече за Брубейкър?
— Какво например?
— Например дали са намерили колата му.
— Да, намерили са я. И то твърде далеч от Кълъмбия.
— Нека се опитам да отгатна. Някъде на повече от час път северно от Форт Бърд и малко на юг- югоизток от Роли. Да кажем, в Смитфийлд, Северна Каролина.
— Откъде, по дяволите, ти е известно?
— Шесто чувство — казах аз. — Предположих, че е някъде около пресечната точка на магистрала 95 и национално шосе 70. Там ли смятат, че е бил убит?
— Няма съмнение. Убит е в самата кола. Някой го е гръмнал от задната седалка. Предното стъкло пред шофьора е избито почти цялото навън, а каквото е останало, е покрито с кръв и мозък. Има пръски по волана, които са останали неразмазани. Никой друг не е карал колата след него. Следователно е бил убит там. В колата си. В Смитфийлд, Северна Каролина.
— Намерени ли са гилзи?
— Гилзи няма. Нито някакви други следи, ако не се брои оплесканата отвътре кола.
— Имат ли теория как е станало?
— Паркингът е в индустриална зона. Някаква голяма фабрика, местна забележителност, с огромен паркинг, който през деня е пълен с коли, но нощем опустява. Смятат, че е било среща с две коли. Брубейкър пристига пръв, втората кола спира до него, от нея слизат поне двама души, сядат за малко при него, говорят си нещо, после тоя отзад вади пистолет и го гръмва. Което според тях обяснява защо часовникът му е счупен. Може би в момента ръката му е била на волана. След като го очистват, онези го измъкват от колата, натъпкват трупа в багажника на другата, откарват го до Кълъмбия и го подхвърлят там.
