Врагът

Карбоун я бил предупредил да не казва нищо на военната полиция. Тя ни го имитира — доста сполучливо, между другото. Няма да казваш нищо на никакви полицаи. После за по-сигурно я зашлевил два пъти през лицето. Бързо и безмилостно. Веднъж с длан и веднъж с опакото на ръката. Била зашеметена.

— Я ми го кажи още веднъж — рекох аз. — Значи военният те е ударил, а не собственикът на заведението.

Жената ме погледна, сякаш разговаряше с луд.

— Собственикът никога не ни биеше — каза тя. — Нали ние му изкарвахме хляба!

Подадох й десетте долара, после станахме и я оставихме сама на масата.

— Какво може да означава това? — запита Съмър.

— Всичко — отвърнах аз.

— Откъде разбра?

Вдигнах рамене. Бяхме в мотела, в стаята на Креймър, и си опаковахме нещата — сгъвахме дрехи, тъпчехме ги в чантите, готвехме се да тръгнем на път за последно.

— Допуснах една основна грешка — казах аз. — Започнах да я осъзнавам едва в Париж. Докато чакахме Джо на летището. Сред посрещачите, които наблюдаваха излизащите и бяха някак еднакво готови да се втурнат да ги поздравяват или да не им обърнат внимание, според случая. Същото се случи и в бара онази вечер. Влязох вътре, аз съм едър мъж и всички ме забелязаха. За половин секунда привлякох любопитството им, но те не ме познаваха, знаеха само по принцип какъв съм и нямаха особено желание да общуват с мен, затова ми обърнаха гръб и се направиха, че не ме виждат. Всичко това беше много фино изпълнено, само с езика на тялото. Единствено Карбоун не ми обърна гръб. Напротив, той се извърна с лице към мен. Тогава помислих, че е случайно, но явно не е било. Помислих си, че аз съм го избрал между останалите, но истината е, че той също ме бе избрал.

— Сигурно е било случайно. Та той не те е познавал.

— Не ме е познавал, но безпогрешно е разпознал знаците на военната полиция. Все пак шестнайсет години е служил във войската. Знаел е какво вижда.

— И защо му е било да се обръща към теб?

— Беше номер. Примамка. Отначало се направи, че ми обръща гръб, после уж размисли и се извърна към мен. Той е искал да го заговоря.

— Защо?

— Защото му е било важно да разбере какво правя тук.

— А ти каза ли му?

Кимнах.

— Да си призная, казах му. Не в подробности. Исках просто да успокои хората, за да не си мислят, че съм там заради тях. Казах му, че нищо особено не се е случило, просто някой си е загубил нещо отсреща в мотела и може някоя от проститутките да го е прибрала. Оказа се много интелигентен и печен. Успя да ме заблуди и да измъкне всичко.

— За какво му е трябвало да знае?

— Това ми напомня нещо, което веднъж бях казал на Уилард. Че понякога нарочно се случват неща, за да тласнат следствието по грешна следа. Карбоун е искал да ме подведе. Да тласне разследването ми по грешна следа. Затова е мислил бързо. И хитро. В „Делта“ не вземат на служба глупаци. Влязъл е при момичето и му е зашлевил два шамара, за да си затваря устата, ако случайно е надушила нещо. После се върна при мен, за да ме подхлъзне, че собственикът на заведението я е бил. Дори не се наложи да ме излъже. Остави ме сам да го предположа. Нави ме като пружинена играчка и ме насочи накъдето искаше. И аз се хванах. Цапардосах собственика с юмрук в ухото и после се бихме на паркинга. А Карбоун стоеше отстрани и ни гледаше. Изчака да поступам човека, както и беше очаквал, и после пусна онази жалба. Така че той постигна всичко, което си бе наумил. Момичето щеше да мълчи от страх, а известно време и аз щях да съм извън играта поради дисциплинарно наказание. Тоя Карбоун се оказа много умен, Съмър, съжалявам, че не го бях срещнал преди.

— Но защо е искал да те подхлъзне? Какви може да са били мотивите му?

— За да не открия кой е взел куфарчето.

— Но защо?

Седнах на ръба на леглото.

— Защо според теб ние така и не открихме жената, с която е бил Креймър?

— Нямам представа.

— Защото не е имало жена — казах аз. — Креймър е бил в стаята с Карбоун.

Тя ме гледаше зяпнала.

— Креймър също е бил хомо — казах аз. — Двамата с Карбоун са били дружки.

— И така, Карбоун е взел куфарчето — продължих аз. — Той го е изнесъл от стаята. Защото е трябвало да опази връзката в тайна. И точно както бяхме предположили за онази въображаема жена, си е помислил, че вътре може да има нещо лично дискредитиращо за него. Или просто Креймър му се е похвалил за конференцията в Ъруин. Как бронетанковите войски смятали да отстояват позициите си. Може да е предизвикал любопитството на Карбоун. Или дори загрижеността му. Все пак Карбоун е служил шестнайсет години в пехотата. А един сержант от „Делта“ е абсолютно предан на частта, в която служи. Може би дори повече, отколкото на любовника си.

— Не мога да повярвам! — възкликна Съмър.

— А трябва — рекох аз. — Всичко пасва идеално. Андрея Нортън почти ни го каза. Мисля, че тя е знаела за Креймър. Дали съзнателно или подсъзнателно, не съм сигурен. Ние обвинихме нея, а това не я обиди, не помниш ли? По-скоро й стана смешно. Тя е сексуален психолог, срещала се е с него, може да е доловила нещо. Така че, когато я обвинихме, че е била в леглото с Креймър, това й се стори абсурдно. Не се засегна, не се разкрещя, просто се зачуди. Пък и бракът на Креймър е бил напълно фиктивен. Нямал деца, пет години не се бил прибирал вкъщи. Детектив Кларк от Грийн Вали се чудеше защо не е разведен. Веднъж ме попита дали разводът може да съсипе кариерата на един генерал. Аз му казах: не, не може. Но да разберат, че си гей, е друга работа. Тогава кариерата ти отива по дяволите. Затова през цялото време се е правил на семеен. За пред хората, за пред армията. Също като онази снимка на някаква си приятелка в портфейла на Карбоун.

— Нямаме доказателства.

— Но можем да намерим. В портфейла на Карбоун до снимката на момичето е имало презерватив. Залагам десет към едно, че е от същия пакет като онзи, който са свалили от тялото на Карбоун в „Уолтър Рийд“. Също десет към едно, че ако разровим служебните им досиета, ще разберем къде са се запознали. Може би на някое съвместно учение, както си мислехме за въображаемата любовница на Креймър. Карбоун е поправял автомобилите на „Делта“. Имал е право да изкара от парка който си иска хъмър, когато си поиска. Хващам се на бас, че навръх Нова година е отметнат на портала да излиза с хъмър, и то сам.

— В крайна сметка и той ли е бил убит заради куфарчето? Като мисис Креймър?

Поклатих глава.

— Нито Карбоун, нито мисис Креймър са убити само заради куфарчето.

Съмър ме погледна учудено.

— Ще стигнем и до това — казах аз. — Да караме поред.

— Но куфарчето е било у него — настоя тя. — Ти сам го каза. Той го е взел и е побегнал.

Кимнах.

— И го е претърсил веднага след като се е прибрал в базата. Намерил е дневния ред. Прочел го е. И нещо в него го е накарало да се обади незабавно на командира си.

— Той се е обадил на Брубейкър? Как точно го е направил? Не вярвам да му е казал: виж какво, чуках се с един генерал и познай какво намерих!

— Може да му е казал, че е намерил куфарчето някъде другаде. На тротоара, да речем. Но се питам дали Брубейкър поначало не е знаел за Креймър и Карбоун. Не е невъзможно. В „Делта“ всички са като едно