— С дрога и пачка мангизи в джоба.
— Чийто произход още не е изяснен.
— А защо убийците не са преместили колата? — запитах аз. — Струва ми се доста тъпо да разкарват трупа чак до Южна Каролина, а да оставят колата където си е.
— Никой не знае защо. Може би защото една кола, пълна с кръв и с избито предно стъкло, би привлякла внимание по пътищата. Или пък защото понякога хората наистина са тъпи.
— А имаш ли записки какво е казала мисис Брубейкър, кой го е търсил по телефона?
— След вечеря на четвърти?
— Не, по-рано. Навръх Нова година. Около половин час, след като са се хванали за ръце и са пели „За старото приятелство“.
— Обикновено си записвам тия неща. Трябва да проверя.
— Побързай — казах аз. — Обаждам ти се от монетен апарат.
Чух как слушалката изтрака върху бюрото му. После шумове от движение и стържещи звуци някъде отстрани. Стоях и чаках. Поставих още две монети по двайсет и пет. Вече бяхме дали два долара за телефонни разговори. Плюс дванайсет за храна и петнайсет за стаята. Имахме всичко на всичко осемнайсет долара. От които със сигурност скоро щяхме да похарчим още десет. Надявах се да е по-скоро. Освен това си помислих колко по-добре би било, ако армията купуваше малолитражни коли. А не „Шевролет Каприс“ с големи осемцилиндрови двигатели. Нещо скромно — като това, дето Креймър си бе наел, с четири цилиндъра. За осем долара щеше да ни закара доста по-надалеч.
Чух как Санчес отново вдигна слушалката.
— И така, на Нова година — каза той — мисис Брубейкър твърди, че мъжът й е бил повикан на телефона около дванайсет и половина след полунощ. Било точно по време на танците и доста му се разсърдила за това.
— Казал ли й е нещо за самия разговор?
— Не. Но според нея след разговора танцувал още по-добре. Бил приятно развълнуван. Сякаш бил получил нови сили. Като куче, надушило следа.
— И мисис Брубейкър съди за това само по танцуването?
— Били са женени доста отдавна, Ричър. Женените хора се познават добре.
— Чудесно — казах аз. — Благодаря ти, Санчес. Трябва да прекъсвам.
— Внимавай.
— Винаги внимавам.
Поставих обратно слушалката и се върнах на масата.
— Сега накъде? — запита Съмър.
— Сега отиваме да гледаме жени, които се събличат — казах аз.
От закусвалнята до стриптийз бара разстоянието беше съвсем кратко и минаваше през паркинга на мотела. Наоколо имаше коли, но не много. Тълпите щяха да заприиждат след около два часа. Местните хора си бяха по къщите, вечеряха, гледаха телевизия. Военните във Форт Бърд привършваха с вечерята си в столовата, вземаха си душове, преобличаха се в цивилни дрехи, събираха се по двойки и тройки, търсеха си ключовете от колите, уговаряха се кой ще кара на връщане. Но аз все пак си казах, че трябва да си отварям очите на четири. Не исках да попадна на цяла компания от „Делта“, която да ме причака отвън в тъмното. Тази вечер времето ми беше ценно.
Дръпнахме вратата и влязохме. Зад касовия апарат се виждаше ново лице. Може би беше приятел или роднина на оня дебелак. Във всеки случай не ме познаваше. Освен това бяхме с обикновени камуфлажни униформи. Без отличителни знаци за войскова част. По нищо не личеше, че сме от военната полиция. За него бяхме скромен източник на доход за заведението. Нищо повече. Дори не ни удостои с поглед.
Помещението беше почти празно. Изглеждаше много различно от предишния път. Огромно, студено и пустеещо. Приличаше на заводски цех. Като ги нямаше телата да убиват звука, музиката гърмеше по-силно и по-тенекиено от друг път. Дансингът беше празен. Стотици незаети столове. Само една от танцьорките беше на работното си място. Горе, на централния подиум. Макар и окъпана в ярка червена светлина, изглеждаше апатична и някак уморена. Видях, че Съмър се загледа в нея и потрепери. Преди няколко дни й бях казал:
— Защо сме тук? — запита тя.
— За да открием ключа към всичко — казах аз. — Да поправим най-голямата ми грешка.
— И каква е тя?
— Ти само гледай.
Заобиколих дансинга и отидох до вратата на гримьорната. Почуках два пъти. Отвори ми едно момиче, което не бях виждал преди. Само открехна вратата и подаде глава през процепа. Може би беше гола.
— Търся Син — казах аз.
— Син не е тук.
— Тук е. И трябва да си изплати Коледата.
— Заета е.
— Десет долара — казах аз. — Само за разговор, без пипане.
Момичето се дръпна навътре и вратата се затвори след нея. Аз отстъпих, за да може, като отвори, Син да види най-напред Съмър, а не мен. Зачакахме. Мина доста време. Стояхме и чакахме. После вратата се отвори и Син излезе навън. Беше с розова прилепнала по тялото рокля. С лъскави пайети. И с високи токове от прозрачна пластмаса. Вмъкнах се зад гърба й. Застанах между нея и вратата на гримьорната. Тя се обърна и ме видя. Беше в капан.
— Само два въпроса — казах аз. — Това е всичко.
Изглеждаше по-добре от предишния път. След десет дни синините по лицето й почти се бяха разнесли. Може би гримът й беше малко по-силен. Очите й гледаха с празен поглед. Сигурно току-що си бе ударила дозата. Между пръстите на краката.
— Десет долара — казах аз.
— Да седнем.
Намерихме една маса далеч от високоговорителите. Там беше относително тихо. Извадих десетачка от джоба си и я вдигнах пред лицето й.
— Помниш ли ме? — запитах.
Тя кимна.
— А помниш ли какво стана онази нощ?
Тя отново кимна.
— Е, добре. Кажи ми само това: кой те удари?
— Военният — каза тя. — Същият, с когото беше приказвал преди.
21
Без да пускам десетдоларовата банкнота от ръката си, но и без да я прибирам, я накарах да си възстанови всичко, което се бе случило през онази нощ. И тя го направи. След като съм я вдигнал от коляното си, била отишла да търси момичетата, за да ги разпита. С повечето успяла да размени шепнешком по няколко думи. Но те не знаели нищо. Не били чували никаква история за тяхна колежка, на която се е случила неприятност в мотела. Отишла в стаята за персонални услуги, но и там момичетата не знаели нищо. После в гримьорната, която била празна. Тази вечер бизнесът вървял добре. Всички били или на сцената, или отсреща в мотела. Тя съзнавала, че трябва да продължава да разпитва. Но нямало никакви клюки. Това й се сторило странно. Ако наистина се било случило нещо, трябвало да се разчуе. Така че в един момент решила да се откаже и да ме разкара. И тогава войникът, с когото съм бил разговарял преди това, се вмъкнал при нея в гримьорната. Тя ни го описа доста добре. Описанието й отговаряше напълно на Карбоун. Подобно на повечето проститутки, и тя се бе научила да запомня лица. Когато даден клиент посещава една и съща жена, обича да бъде разпознаван. Това го кара да се чувства важен. Да дава по-големи бакшиши.
