притиснал дебелия си задник в касата зад бара.
— Обади се в комбината — нареди Ричър. — Накарай ги да изпратят линейката. Внимавайте с едрия. Не ми изглежда добре.
Ричър пристъпи към бара и си намери бутилката. Беше там, където я беше оставил — на салфетката. Той пресуши остатъка от бирата си, остави празната бутилка и излезе навън в нощта.
31
Ричър шофира безцелно десет минути на юг от главната улица, докато намери улица „Никел“. Табелите с имената бяха малки и избелели, а фаровете на стария пикап на Вон бяха слаби и ниско разположени. Първо попадна на улиците с имена „Желязо“, „Хром“, „Ванадий“ и „Молибден“, после съвсем изгуби металите и кара по няколко улици с номера вместо имена, преди да стигне до „Стомана“, „Платина“ и „Злато“. Улица „Никел“ беше пресечка на „Злато“. Беше без изход, с шестнайсет къщи, по осем от двете страни — петнайсет от тях бяха по-малки, а последната — по-голяма.
Барманът му беше казал, че Гарднър — съдията на Търман — живее в голямата къща на улица „Никел“. Ричър спря до бордюра, за да прочете името на пощенската кутия на голямата къща, после зави по алеята пред входа и изключи двигателя. Слезе от колата и отиде до верандата. Къщата беше във фермерски стил, средно голяма, и изглеждаше доста добре в сравнение с къщите на съседите, но все пак нямаше никакво съмнение, че съдия Гарднър щеше да успее повече в живота, ако се беше махнал от града и беше стигнал до Върховния съд във Вашингтон. Или дори до щатския съд на Колорадо. Или дори до градския съд в Денвър. Верандата беше увиснала на изгнилите си подпори, а боята на дъските беше избеляла. Самите дъски бяха изсъхнали и нацепени. На върха на стълбите, които се изкачваха към верандата, имаше декоративни колони, украсени с топки на върха. И двете топки се бяха сцепили, все едно някой ги беше ударил с брадва.
Ричър намери звънеца и го натисна два пъти, с кокалчето на ръката. Стар навик — не оставяше отпечатъци от пръсти, ако не се налага. После зачака. Опитът му показваше, че когато позвъниш на вратата на къща в предградията вечер, обикновено се чака около двайсет секунди. Съпругът и съпругата откъсваха поглед от телевизора, споглеждаха се и си казваха: „Кой може да е? По това време?“ После преговаряха с жестове и мимики, докато решат кой от двамата да стане и да се разходи по коридора. Преди девет часа вечерта обикновено отиваше съпругата. След девет часа обикновено отиваше съпругът.
Накрая му отвори мисис Гарднър. Съпругата; след двайсет и три секунди. Приличаше на мъжа си — набита, някъде над шейсетте, с гъста бяла коса. Единствено количеството коса и дрехите показваха различния пол. Беше с големи твърди къдрици, каквито се правят с маша, и с безформена сива рокля до глезените. Не се виждаше съвсем ясно зад мрежата против насекоми.
— Какво желаете? — попита тя.
— Трябва да видя съдията — отвърна Ричър.
— Ужасно е късно — каза мисис Гарднър.
Не беше чак толкова късно. Според старинния стенен часовник, който се виждаше в коридора зад гърба й, беше осем и двайсет и девет, а според часовника в главата на Ричър беше осем и трийсет и една. Това, което жената всъщност искаше да каже, беше следното: „Прекалено си едър и грозен.“ Ричър се усмихна. Вон му беше казала: „Погледни се само. Какво виждаш?“ Ричър си знаеше, че не е идеалният гост за вечеря. В девет от десет случая беше по-нежелан гост дори от мормонските мисионери.
— Случаят е спешен — обясни той.
Жената остана неподвижна и не отговори. Опитът на Ричър показваше, че ако разговорът продължи повече от трийсет секунди, ще излезе и съпругът. Щеше да проточи врат от дневната и да подвикне: „Кой е, скъпа?“ А Ричър искаше вратата да бъде отворена много преди този момент. Искаше да бъде в състояние да попречи на вратата да бъде затворена, ако се наложи.
— Случаят е спешен — повтори той и дръпна вратата с мрежата против насекоми.
Вратата изскърца на износените си панти. Жената отстъпи крачка назад, но не се опита да го спре. Ричър влезе във фоайето и остави мрежата против насекоми да се затвори зад гърба му.
В коридора миришеше на застоял въздух и готвено. Ричър се обърна, внимателно затвори вратата и резето щракна. В този момент трийсетте секунди, които се отброяваха в главата му, изтекоха и в същия момент съдията излезе в коридора.
Беше облечен със същите сиви панталони от костюма, който Ричър вече беше виждал, но си беше свалил сакото и вратовръзката му беше разхлабена. Остана неподвижен за миг, като очевидно се мъчеше да си припомни къде го е виждал. Десет дълги секунди по-късно обърканата му физиономия се смени с нещо съвсем различно и той каза:
— Ти?
Ричър кимна.
— Да, аз.
— Какво искаш? Защо си дошъл?
— Дойдох да поговорим.
— Искам да кажа, защо изобщо си дошъл в Диспеър? Нямаш право да влизаш в града.
— Да се видим в съда? — отвърна Ричър.
— Ще се обадя в полицията.
— Заповядай, обади се. Но там няма да вдигнат, както сигурно знаеш. Помощниците също няма да вдигнат.
— Къде са те?
— На път за здравната служба.
— Какво е станало с тях?
— Аз — отвърна Ричър.
Съдията не каза нищо.
— А мистър Търман в момента лети с малкото си самолетче — продължи Ричър. — И през следващите пет часа и половина няма да можеш да се свържеш с него. Така че си сам. Време е съдия Гарднър да прояви малко инициатива.
— Какво искаш?
— Искам да ме поканиш в дневната. Да ми предложиш да седна и да ме попиташ дали искам сметана и захар в кафето. Впрочем не искам. Защото поне засега съм тук с твое разрешение, така че не нарушавам никакви закони. Предпочитам нещата да си останат така.
— Нарушаваш наредбата против скитничеството.
— Точно за това исках да поговорим. Бих искал да размислиш. Искам да обжалвам решението ти.
— Ти луд ли си?
— Просто действам малко нетрадиционно. Но не съм въоръжен и не отправям заплахи. Просто искам да поговорим.
— Изчезвай веднага.
— От друга страна, аз съм едър непознат, който няма нищо за губене. В едно малко градче, където в момента няма действащи сили на реда.
— Имам пистолет.
— Не се съмнявам. Дори си мисля, че имаш няколко. Но няма да използваш нито един от тях.
— Така ли си мислиш?
— Ти си човек на закона. Знаеш какви проблеми ще имаш след това. Не мисля, че ще искаш да се занимаваш с тях.
— Поемаш голям риск.
— Всеки човек поема риск всяка сутрин, когато става от леглото.
Съдията не отговори нищо. Не се поддаваше на доводите на Ричър. Патово положение. Ричър се обърна към съпругата му, изчисти изражението си от всякакви дружелюбни емоции и я изгледа с вторачения леден поглед, с който преди години сплашваше свидетелите, които отказваха да му съдействат.
— Какво мислите вие, мисис Гарднър? — попита той.
Тя отвори уста няколко пъти, но гърлото й беше пресъхнало и от него не излезе нито звук. Най-сетне успя да каже:
