— Мисля, че всички трябва да седнем и да поговорим.
Но от тона й стана ясно, че не беше съвсем изплашена. Беше печена. Вероятно нямаше как да бъде друга, след като беше оцеляла шейсет и няколко години в град като Диспеър и беше омъжена за съдията на шефа.
Съпругът й изсумтя, после се обърна и ги поведе към дневната. Беше прилично квадратно помещение, с обикновени мебели. Диван, кресло и второ кресло с подвижна облегалка. Имаше масичка за кафе и голям телевизор, свързан с тунер за сателитна телевизия. Мебелите бяха тапицирани с цветни щампи, които се повтаряха и на завесите. Завесите бяха спуснати и поръбени с дантела от същата материя. Ричър подозираше, че мисис Гарднър ги е шила сама.
— Ами седни — каза съдията.
— Няма да правя кафе — каза тя. — Смятам, че при тези обстоятелства това е малко прекалено.
— Както желаете — отвърна Ричър. — Но искам да ви кажа, че наистина бих изпил с удоволствие една чаша кафе.
Той спря за момент и седна в креслото с неподвижната облегалка. Гарднър седна в другото. Съпругата му спря за момент, после въздъхна и излезе от стаята. Малко по-късно Ричър чу шума от течаща вода и тихото металическо подрънкване от изплакването на кафеварката.
— Нямаш право на обжалване — каза Гарднър.
— Трябва да имам — каза Ричър. — Това е конституционно право. Петата и Четиринайсетата поправка на конституцията гарантират справедлив съдебен процес. Ако не обжалване на по-висша инстанция, поне имам право на обжалване при съдията, който е издал присъдата.
— Сериозно ли говориш?
— Съвсем сериозно.
— Искаш да отидеш на федерален съд, за да обжалваш присъда за скитничество?
— Предпочитам ти да признаеш, че си допуснал грешка, а после да унищожиш документите по делото.
— Не съм допуснал грешка. Ти отговаряш на определението за скитник.
— Точно това искам да премислиш отново.
— Защо?
— А защо не?
— Искам да разбера защо ти е толкова важно да можеш да пребиваваш в нашия град.
— А аз искам да разбера защо ви е толкова важно да ме изгоните.
— Какво толкова губиш? Градът не е нищо особено.
— Въпросът е принципен.
Гарднър не отговори. След малко се върна съпругата му, като носеше една чаша кафе. Тя внимателно я остави на масичката пред Ричър, после отстъпи и седна на дивана. Ричър вдигна чашата и отпи една глътка. Кафето беше горещо, силно и меко на вкус. Чашата беше цилиндрична, сравнително тясна в сравнение с височината си, беше изработена от тънък порцелан и имаше още по-тънък ръб.
— Отлично — каза Ричър. — Много ви благодаря, наистина.
Мисис Гарднър помисли малко и отговори:
— Няма защо, наистина.
— Освен това смятам, че сте свършили страхотна работа и със завесите — добави Ричър.
Госпожата не каза нищо. Вместо нея се намеси съдията:
— Няма какво да направя. Няма законови основания за обжалване. Ако толкова искаш, можеш да осъдиш града.
— Ти ми каза, че ще бъда добре дошъл, ако си намеря работа.
Съдията кимна.
— Да, защото това ще обезсмисли обвинението в скитничество.
— Ето — каза Ричър.
— Работа ли си намери? — попита съдията.
— Имам възможност да си намеря. Това е другото, за което трябва да поговорим. Не е правилно в този град да няма никакви функциониращи органи на реда. Така че искам да ме упълномощиш за помощник на полицията.
Настъпи тишина. Ричър извади месинговата значка от джоба на ризата си.
— Ето, вече си имам значка. И имам солиден опит в тази област.
— Ти си луд.
— Просто се опитвам да запълня една празнина.
— Ти си абсолютно побъркан.
— Просто си предлагам услугите.
— Изпий си кафето и напусни дома ми.
— Кафето е горещо и много хубаво. Не мога да го изпия на една глътка.
— Тогава го остави. Изчезвай веднага, по дяволите.
— Значи отказваш да ме упълномощиш?
Съдията се изправи, стъпи здраво на краката си и се изпъна в цял ръст — около сто седемдесет и пет сантиметра. Очите му се присвиха, докато мозъкът му изчисляваше съотношението между непосредствената опасност и евентуалните бъдещи ползи. Той дълго мълча и накрая каза:
— Предпочитам да упълномощя цялото население на проклетия град. Всеки мъж, жена и дете в Диспеър. Всъщност точно това смятам да направя. Две хиляди и шестстотин души. Мислиш ли, че ще се справиш с всичките? Защото аз не мисля. Ние сме твърдо решени да те изгоним от нашия град. Разбери го най-сетне. Набий си го в главата.
32
Ричър мина границата в девет и трийсет вечерта и спря пред закусвалнята в Хоуп малко преди девет и трийсет и пет. Вон сигурно минаваше по два-три пъти по време на нощната си смяна. Ричър реши да паркира пикапа й до бордюра, така че да го види и да се успокои, че той е добре. Или поне, че пикапът е добре.
Ричър влезе в закусвалнята, за да остави ключовете от колата на бара, и видя Люси Андерсън. Тя седеше сама в едно сепаре. Беше с шортите, синьото яке с качулка, късите чорапки и големите маратонки. Показваше много от хубавите си крака. Гледаше в празното пространство и се усмихваше. Първия път, когато я беше видял, Ричър беше решил, че не е сто процента красива. Но сега изглеждаше адски добре. От нея сякаш струеше светлина, изглеждаше по-висока и по-изправена. Приличаше на съвсем друг човек.
Беше се променила.
Преди я измъчваха тревоги.
Сега беше щастлива.
Той застана на бара, тя го забеляза, погледна към него и се усмихна. Беше интересна усмивка. В нея имаше много откровено задоволство, но имаше и елемент на триумф. И превъзходство. Сякаш беше спечелила значима победа, и то за негова сметка.
Той остави ключовете на Вон на бара и жената го попита:
— Ще вечеряте ли при нас?
Ричър се замисли. Стомахът му се беше успокоил. Адреналинът му беше спаднал. Осъзна, че наистина е гладен. Не беше приемал никаква храна от закуската насам, освен кафе и празни калории от бутилката бира, която беше изпил в бара. А там беше изгорил доста калории. Изобщо не се съмняваше. Нищо чудно, че изпитваше недостиг на енергия. Така че отговори:
— Да, май съм готов за вечеря.
Той отиде и седна в сепарето на Люси Андерсън. Тя го изгледа през масата и отново се усмихна със същата усмивка. Задоволство, триумф, превъзходство и победа. Отблизо усмивката изглеждаше по-широка и имаше по-голям ефект. Беше си направо ослепителна. Люси имаше страхотни зъби. Очите й бяха ясни, блестящи и сини.
— Днес следобед приличаше на Люси — каза Ричър. Сега приличаш на Лъки.
— Сега се чувствам като Лъки — отвърна тя.
