— Спомняш ли си атентата в Оклахома Сити? Беше огромен взрив, но те веднага разбраха модела на камиона, с който са вкарали експлозивите в сградата. За броени часове. Нямат равни, когато трябва да се събират миниатюрни доказателства.
— И все пак, едно парченце обеднен уран прилича на всяко друго, нали така?
— Сега си представи, че си терорист, спонсориран от някоя държава в Близкия изток. Ще искаш най- добрите резултати от своя взрив, нали? Ако нямаш достатъчно уран, когато правиш бомбата, може да натъпчеш в нея и всякакви други неща, за да стане по-опасна.
— Какви неща?
— Парчета от разбити коли например — каза Ричър.
Вон замълча.
— Представи си, че момчетата със защитните костюми намерят парчета от автомобили пежо и тойота, които се продават само в някои държави. Представи си, че намерят парчета от ирански регистрационни номера.
Вон помълча още малко. После каза:
— Иран са ядрена сила. Непрекъснато се хвалят с реакторите си.
— Точно така — каза Ричър. — Какво ще стане тогава?
— Ще си направим определени заключения — каза тя.
— И после?
— После ще нападнем Иран.
— А след това?
— Иран ще нападне Израел. Израел ще отвърне на удара и всички ще се включат във войната.
— Съдбоносни събития — каза Ричър.
— Чиста лудост — каза Вон.
— Говорим за хора, според които червените крави ще възвестят края на света — напомни й той.
— Говорим за хора, които полагат специални усилия пепелта от войниците да бъде погребана както трябва напомни му тя.
— Точно така. Точно защото според всички останали това е напълно безсмислен жест. Може би го правят за камуфлаж. За да бъдат сигурни, че никой няма да ги проверява.
— Нямаме никакви доказателства.
— Имаме луд на тема края на света, който разполага с технически познания, двайсет тона ТНТ, двайсет тона обеднен уран, четири ирански коли и безброй товарни контейнери, някои от които идват направо от Близкия изток.
— Смяташ, че е възможно ли? — попита Вон.
— Всичко е възможно.
— Никой съдия в Америка няма да подпише заповед за обиск. Не и с доказателствата, с които разполагаме. Дори не са косвени. Просто налудничава теория.
— Аз не чакам заповед за обиск — каза Ричър. — Чакам да се стъмни.
След два часа се стъмни. Но заедно с това дойдоха и съмненията на Вон.
— Ако наистина мислиш така, трябва да се свържеш с щатската полиция — каза тя. — Или с ФБР.
— Ще трябва да им кажа кой съм — отвърна Ричър. Не обичам да го правя.
— Тогава говори с лейтенанта от военната полиция. Той вече знае кой си. Пък и в крайна сметка е негова територия.
— Той чака медали и повишение. Няма да иска да мъти водата.
Навън все още валеше. Силно и непрекъснато.
— Не можеш да действаш сам от името на закона настоя тя.
— Какво те притеснява?
— С изключение на факта, че не играеш по правилата?
— Да, с изключение на този факт.
— Не искам да ходиш там. Заради радиацията.
— Нищо няма да ми стане.
— Добре де, аз не искам да ходя там. Ти сам каза, че радиацията може да причини проблеми с оплождането и вродени дефекти.
— Ти не си бременна — изтъкна Ричър.
— Надявам се.
— И аз.
— Но тези неща остават — каза тя. — Някой ден може да поискам да имам деца.
Имаме напредък, отбеляза наум Ричър. После каза:
— Проблемът е в радиоактивния прах. А този дъжд ще го слегне. Ти няма нужда да влизаш. Само ме закарай дотам.
Потеглиха след трийсет минути. Халфуей беше малък град, но им отне доста време да излязат от него. Движението беше бавно. Хората караха внимателно, както правят по време на буря на места, където времето обикновено е сухо. По улиците течеше вода като река. Вон включи чистачките на последната степен, така че те яростно започнаха да се мятат наляво и надясно. Тя пое на изток. След една минута старият шевролет остана единствената кола на пътя. Единствената кола на километри наоколо. Дъждът се плискаше по предното стъкло и барабанеше по покрива на колата.
— Много добре — отбеляза Ричър.
— Мислиш ли?
— Всички ще бъдат вътре, на сухо. Ще бъдем сами.
Трийсет минути по-късно минаха покрай базата на военната полиция. В кабината на охраната все още имаше четирима войници. Бяха облечени с дъждобрани. Оранжевата нощна светлина беше включена. Дъждовните капки по прозорците блестяха като хиляди диаманти.
— Дали Търман ще излети в такова време? — попита Вон.
— Няма нужда — отвърна Ричър. — Днес не са работили.
Двамата продължиха. Далеч пред себе си виждаха хоризонтална синя ивица. Светлините на комбината. Изглеждаха по-малки отпреди. Все едно целият комбинат се беше преместил с петнайсет километра на юг, към хоризонта. Но когато се приближиха, те видяха, че комбинатът не се е преместил. Светлините изглеждаха по-малки, защото беше осветена само най-далечната част. Тайната зона.
— Е, в момента очевидно работят — отбеляза Вон.
— Което е добре — отвърна Ричър. — Може би са оставили отворено.
Не беше така. И двата портала — и за работниците, и за камионите — бяха затворени. Комбинатът беше тъмен.
На километър и половина от тях се виждаше тайната зона — осветена, далечна и изкушаваща.
— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита Вон.
— Абсолютно — отвърна Ричър.
— Добре, къде?
— На същото място.
Коловозите от шевролетите на охраната бяха омекнали и пълни с вода. Малкият пикап на Вон буксуваше и поднасяше, докато се бореше да продължи напред. Накрая Вон намери мястото, което търсеше.
— Влез на заден — каза Ричър.
Колелата се завъртяха, пикапът изскочи от коловозите и Вон спря така, че каросерията беше под извивката на металния цилиндър. Задното стъкло на колата беше горе-долу на същото място, където преди беше основата на предното стъкло на служебния форд.
— Успех — каза тя. — Внимавай.
— Не се тревожи — отвърна Ричър. — Най-голямата опасност е да не хвана пневмония.
Той излезе под дъжда и подгизна още преди да успее да извади нещата от каросерията. Клекна в калта
