до пикапа и нагласи стълбата в същата форма, която беше свършила работа преди. Прибра фенерчето в единия джоб и пъхна лоста в другия. После вдигна стълбата вертикално в каросерията на пикапа и подпря основата й в правия ъгъл между каросерията и задната стена на кабината. Отпусна я напред и късата страна на буквата „Г“ легна върху горната част на цилиндъра. Алуминият се удари в стоманата със странен хармоничен звук, който отекна два пъти — един път веднага и още веднъж след няколко секунди, все едно ехото беше обиколило целия периметър на стената през кухия цилиндър и се беше върнало, по-силно отпреди.
Ричър се качи в каросерията. Дъждовните капки се удряха в метала с такава сила, че отскачаха до височината на коленете му. Дъждът барабанеше по металния цилиндър над главата му и се стичаше от ръба като тънък водопад. Ричър пристъпи встрани и започна да се изкачва по стълбата. Дъждът го блъскаше по раменете. На всяко стъпало лостът в джоба му се удряше в стълбата. Стомана, която се удряше в алуминий, а ударът се предаваше на друга стомана. Хармоничното ехо отекваше изкривено и приглушено от дъжда. Ричър се изкачи до ръба на вертикалната част от стълбата и спря. Цилиндърът беше боядисан в бяло, а по боята се стичаше вода. И преди му беше трудно да маневрира по него. Сега щеше да бъде почти невъзможно.
Ричър измъкна фенерчето от джоба си и го включи. Стисна го със зъби, огледа течащата вода и си избра едно място, където дъждът се стичаше наполовина от едната страна на стената и наполовина от другата. Геометричният център на цилиндъра. Континенталната граница. Ричър се издърпа до него, слезе от стълбата и седна. Не се чувстваше сигурен. Мокър памучен плат върху мокра боя. Нямаше никакво триене. Водата се стичаше и заплашваше да го отнесе, като гума на кола, влязла в аквапланинг.
Ричър остана неподвижен дълго време. Трябваше да се извие в кръста, да вдигне стълбата и да я обърне. Но не можеше да помръдне. И най-малкото движение щеше да го събори от мястото му. Законът на Нютон работеше срещу него. Всяко действие има равно по сила и противоположно по посока противодействие. Ако се завъртеше наляво, долната част на тялото му щеше да се завърти надясно и той щеше да падне от цилиндъра. Стената беше проектирана като стените на затворите — точно, за да не може да се преодолее толкова лесно.
До земята имаше четири метра и половина. Можеше да скочи, стига да не се приземи в някоя купчина старо желязо. Но ако нямаше стълбата отвътре, не беше ясно как ще излезе.
Може би порталът се затваряше по-лесно от вътрешната страна. Може би нямаше цифрови ключалки.
Или пък щеше да импровизира някаква стълба от метални отпадъци. Можеше да се научи да заварява и сам да си направи стълба.
Или може би не.
После ще се тревожа за това, помисли си Ричър.
Той поседя още малко под дъжда и се побутна напред, претърколи се по корем в движение, дланите му изскърцаха по влажния метал, лостът в джоба му издрънча, тялото му преодоля най-високата точка на цилиндъра и той падна в нищото — едно, две, три.
Удари се в земята доста по-късно, отколкото очакваше. Но под него нямаше купчина старо желязо, коленете му бяха присвити в очакване на удара и Ричър се претърколи на една страна, а лостът — на друга. Фенерчето отхвръкна встрани. Падането му изкара въздуха. Но това беше всичко. Ричър се изправи до седнало положение и направи бърза мислена проверка на тялото си. Нямаше никакви повреди, с изключение на калта и машинното масло, които бяха попили в дрехите му от досега с мократа земя.
Ричър стана и избърса ръце в панталоните си. Първо намери фенерчето. Беше на един метър от него и продължаваше да свети ярко. Той го взе в едната си ръка, а лоста в другата и за момент застана зад пирамидата от стари варели. После излезе и тръгна на югозапад. Срещу него се издигаха тъмни силуети. Кранове, телфери, преси, пещи и купчини метал. Зад тях се виждаха далечните светлини на тайната зона.
Светлините образуваха формата на буквата „Т“.
Беше много ниско „Т“. Хоризонталната линия светеше в яркосиньо и беше дълга почти цял километър. Над нея във влажния въздух се носеше отразено сияние. Под нея се виждаше вертикалната линия на буквата „Т“, която беше много къса. Може би около пет метра. Само толкова. Пет метра висока и около десет метра широка. Беше прекалено ниска и квадратна основа за толкова дълга хоризонтална линия.
Но я имаше.
Значи вътрешният портал беше отворен.
Беше като покана. Почти със сигурност беше капан. Като мушички към пламъка. Ричър спря за момент, загледан в светлината, после продължи. Лъчът на фенерчето осветяваше локви в цветовете на дъгата. Навсякъде имаше машинно масло. Дъждът се изливаше върху пясъка, а отпадъците оставаха отгоре. Беше трудно да се върви. Само след десетина крачки обувките на Ричър бяха натежали от лепкавата кал. С всяка крачка ставаше все по-висок. Всеки път, когато лъчът на фенерчето осветяваше някоя купчина от стари винкели, Ричър спираше да си изстърже подметките. Беше толкова мокър, че все едно беше паднал в някой басейн. Косата му беше залепнала за главата, а в очите му се стичаше вода.
Различи белите шевролети на охраната — размазани и призрачни силуети в мрака. Бяха паркирани един до друг, вляво от портала за камиони. На триста метра от него. Ричър тръгна право натам. Отне му седем минути да стигне до тях. Заради лепкавия терен вървеше два пъти по-бавно от обикновено. Когато стигна, се обърна надясно и погледна портала за превозните средства. Нямаше късмет. От вътрешната страна имаше същата сива кутия, каквато имаше отвън. Същата клавиатура, със същия брой възможни комбинации от цифри — над три милиона. Ричър се извърна, пое покрай стената и подмина офиса на охраната, на Търман и на оперативния отдел. Спря пред офиса на финансовия отдел. Изстърга подметките си, изкачи се по стълбите и измъкна пироните на катинара с пръсти. Вратата се отвори. Ричър влезе.
Отиде направо при шкафовете с документи. В десния край. Отвори чекмеджето за буквата „Т“. Измъкна папката на „Томас“. Телефонната компания, която доставяше мобилните телефони на комбината. В папката имаше дебела купчина листа. Договорите с абонатите, подробностите по тарифния план, минутите в различните часови пояси, цените, отстъпките, моделите на самите мобилни телефони. И номерата им. Ричър скъса листа с номерата, сгъна го и го прибра в джоба на панталоните си. После отново излезе под дъжда.
Километър и половина и четирийсет минути по-късно Ричър стигна до вътрешния портал, който водеше към тайната зона.
69
Порталът все още беше отворен. Вътрешната зона все още беше огряна от ослепителна светлина. Толкова отблизо светлината беше болезнено ярка. Изливаше се в солиден стълб, широк колкото портала, и се разширяваше като лъч на фар, дълъг стотина метра.
Ричър се притисна към стената и се приближи отдясно. Спря в последния метър сянка и се ослуша с всички сили. Не чу нищо, освен непрестанния плисък на дъжда. Изчака една дълга, бавна минута и пристъпи в светлината. Сянката му се раздвижи след него, дълга цели петдесет метра.
Нищо не последва.
Ричър влезе в тайната зона бързо и нехайно. Нямаше друг избор. Беше осветен и уязвим като стриптийзьорка на сцената. Земята под краката му беше насечена от дълбоки коловози. Беше потънал до глезените във вода. Отпред и вляво от него беше първата купчина от товарни контейнери. Бяха подредени във формата на буквата „V“, с върха навън. Вдясно от тях, на трийсет метра по-далеч, имаше второ „V“. Ричър се насочи към пространството между двете. Премина между тях и се озова на нещо като арена, в рамките на по-голямата арена на тайната зона и най-голямата арена на целия комбинат.
Имаше общо осем купчини от товарни контейнери, подредени в гигантски кръг. Общото пространство, което ограждаха, беше около сто и двайсет декара. В него имаше кранове, телфери и преси, паркирани багери и булдозери, електрокари, колички и фургони, натоварени с по-леко оборудване. Имаше намотки от бодлива тел, оксижени, газови бутилки, пневматични чукове, маркучи с високо налягане, ръчни инструменти. Всички бяха мръсни, очукани и износени. Тук-там на купчини бяха натрупани кожени престилки и тъмни предпазни очила за заварчиците.
