Времето, в което живях, и хората, с които работих

работниците в планирането се изисква високо чувство на отговорност за поръчаната работа, принципност и деловитост, непрекъснато повишаване на знания и умения, прилагане на държавнически подход при вземане на всяко решение в планирането. Непрекъснато се учете, не жалете време, посещавайки предприятия и обединения, изучавайте практическия опит, живия икономически живот. Вие се утрешните ръководители на това ведомство, може би тук седи и утрешният негов председател“.

Вторият студентски набор постъпи на работа в комитета през лятото на 1985 г. Нови десет отличници- плановици вляха своите сили в колектива на плановия комитет. За съжаление това хубаво начало бе прекъснато през следващата 1986 година.

През 1984 година поставихме заплащането на труда в зависимост от длъжностните характеристики и личния принос за конкретното изпълнение на възложените задачи. Бе възможно в рамките на утвърдения годишен фонд „Работна заплата“ месечната заплата на служителите да се увеличи с около 30 лева, а на директорите — от 30 до 60 лева. Едновременно с това се намали числеността на персонала общо за комитета за 1984 г. с 215 бройки, а за 1985 г. със 120 бройки, без това да се отрази негативно на изпълнението на служебните задачи.

В края на декември 1984 г. с Указ на Държавния съвет се направиха кадрови промени в ръководството на Държавния комитет за планиране.

Досегашният зам.-председател — Георги Ат. Георгиев бе преназначен за първи зам.-председател.

Досегашният първи зам.-министър на металургията и минералните ресурси — Димитър Дачев, — за първи зам.-председател.

Бе освободен от зам.-председател на Държавния комитет за планиране Кольо Колев, поради преминаване на друга работа.

Назначи се за зам.-председател на Комитета инж. Петър Кисьов, досегашен първи зам.-министър на електрониката и електротехниката.

На Владимир Пенчев, главен директор в комитета, се даде ранг на зам.-председател.

На четвърти януари 1984 г. на пленум на Централния комитет на партията бе попълнен съставът на Политбюро с двама нови членове: Йордан Йотов, главен редактор на в. „Работническо дело“ и Чудомир Александров, първи секретар на Градския комитет на партията в София. По-късно той стана първи зам.- председател на Министерския съвет. За кандидат-членове на Политбюро бяха избрани Григор Стоичков, Станиш Бонев, Димитър Стоянов и Георги Атанасов, а Емил Христов — за секретар на Централния комитет на партията_. Избирането ми за кандидат-член на Политбюро приех като оценка за дългогодишната ми работа за добруването на българския народ и като оценка за колектива от хора, с които работех._

Същият ден пътувах за Москва с Белчо Белчев, Христо Христов и Георги Георгиев във връзка със съгласуването на работния график за координация на националните планове за периода 1986–1990 г. На летището в Москва ни посрещнаха Николай Байбаков — зам.-председател на Съвета на министрите на СССР и председател на ГОСПЛАН, и Димитър Жулев — посланик на НР България в Москва.

Още на другия ден в кабинета на Николай Константинович в ГОСПЛАН обсъдихме и подписахме работния график. Обядвахме и потеглихме обратно за София.

В началото на 1984 г. нарасналата трудова активност и професионален опит на колектива на комитета се насочиха към активна и научнообоснована дейност по перспективния план за развитието на страната до 2000 година и на Деветия петгодишен план; обогатяване на аргументацията за координацията на националните планове със страните-членки на СИВ за периода 1986–1990 г. Продължи уточняването на показателите за последната година на текущия петгодишен план. Приеха се мероприятия в методологичен и организационен аспект за изпълнението на тези задачи, определени като взаимно свързани и взаимно обусловени. Уточниха се задачите на всеки специалист с изискване за личен принос и отговорност.

Определянето на годишните задачи общо за комитета, на всяка дирекция и специалист допринесе за мобилизиране усилията на целия колектив.

В началото на юни 1984 г. в Москва се проведе икономическото съвещание на най-високо равнище на страните-членки на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ). В него взеха участие генералните и първите секретари на централните комитети на комунистическите и работническите партии. Нашата делегация се водеше от Тодор Живков. В нея участваха Гриша Филипов, Петър Младенов, Огнян Дойнов, Андрей Луканов, Кирил Зарев и аз. Съвещанието се проведе в Георгиевската зала на Кремъл. За първи път участвах в такава делегация и на такъв отговорен форум. Тържествеността на залата и съставът на участниците впечатляваха и респектираха.

Нашата делегация участва активно в подготовката и провеждането на съвещанието. Изказването на Тодор Живков предизвика оживен отклик сред останалите делегации, особено в частта му за критичното отношение към работата на Изпълнителния комитет на СИВ. Моите колеги, председатели на плановите комитети на другите страни-членки на СИВ, пред мен изказаха пълното си съгласие с нашите постановки. В една или друга степен по същество такава бе позицията и в изказванията на техните делегации.

На връщане от Москва, още в самолета, Т. Живков искаше да чуе нашето мнение за проведеното съвещание. Оформи се становище — това, за което се говори на съвещанието, да се има предвид при разработването на перспективните планове.

По предложение на Тодор Живков и с активното участие на Гриша Филипов се подготви доклад за Московското съвещание, който се разгледа в Политбюро и правителството с първите секретари на окръжните комитети и зав.-отделите на Централния комитет. Като начало се обсъди концепция на доклада. Уточниха се основните акценти. Предложих в доклада да се обоснове философията на дългосрочния план за развитието на страната до 2000 година и по-конкретно за периода до 1990 година. Т. Живков сподели идеи в областта на преструктуриране на икономиката и техническия прогрес.

Като задача пред социалистическите страни в доклада се поставяше постигането на паритет със Запада в областта на икономиката към 2000 година. Най-сигурният и най-надеждният начин да се постигне равновесие в икономическата област бе осъществяването в нашите условия на научно-техническата революция. В съответствие с решенията на съвещанието в Москва се налагаше в големи мащаби внедряването преди всичко на авангардни технологии. Това бе единственият начин да се ускорят интеграционните процеси в икономиката. В доклада се утвърждаваше разбирането за равноправна и взаимноизгодна търговия, за икономическо и научно-техническо сътрудничество с високоразвитите промишлени държави. Развитието на производителните сили у нас да се заложи върху широкото ни участие в международното разделение на труда. Да се преустроят интеграционните процеси на многостранна и двустранна основа с цел да се утвърдят завоюваните позиции и да се развие по-нататък структурата на нашата специализация. Това се отнасяше за електрониката, където вече бяхме на едно от първите места в света по производство на човек от населението, както и за подемно-транспортното машиностроене, химията и по-специално за фармахимията, за някои позиции на селското стопанство и по-специално за производство и износ на тютюн и цигари. Главната задача бе да се затвърдят позициите и да се развие по-нататък структурата на нашата специализация върху основата на научно-техническия прогрес.

По-пълното задоволяване на материалните и социалните потребности на нашия народ предполагаше да се развият приоритетни производства, чрез които да се излезе на нови технологични и пазарни позиции.

В машиностроенето тези позиции са свързани с производството на гъвкави автоматизирани производствени системи, с част от които да се превъоръжи нашето машиностроене, а с друга да се излезе на нови пазари. Съществуваха възможности в областта на системите за автоматизация на проектирането и в програмното осигуряване на автоматизираните системи. Други направления бяха производството на уникално тежко оборудване с инвестиционно предназначение и производството на оборудване за биотехнологии, на химическата и на хранително-вкусовата промишленост.

Един от най-важните проблеми бе за качеството на метала. Ние имахме и нямахме метал. Имахме го по количество, нямахме го по качество. Трябваше да се заемем с праховата металургия и с развитието на малотонажната металургия.

Суровинната база на България бе ограничена и бедна. В условията на научно-техническата революция този проблем бе решим чрез дълбочинното използване на суровините и на металите. Изключително големи бяха възможностите на биотехнологиите и на малотонажната химия.

Предложи се да продължи изграждането на малки и средни предприятия във всички отрасли на