Йосиф Перец
Краят на осма база
„Сигурно някаква повреда“ — помислих аз, когато светна червената лампа на пулта. Вече цял месец дежурех пред този идиотски пулт, всеки ден по три часа решавах шахматни задачи и бях изгубил надежда, че някой ще се сети за мен.
Включих видеофона и за пръв път в практиката си произнесох сакраменталната фраза:
— Дежурният от Центъра за нестандартни проблеми слуша!
От екрана ме погледна косматата физиономия на моя пряк шеф Маг, наричан официално Магардич Тепеликян. Не му стигаше коравата четина на главата и рунтавите вежди, ами си беше пуснал и брада. И той беше чудак като всички нас.
— Здравей, Шек — каза той. — Как се чувстваш?
— Чудесно — отговорих мрачно аз. — Като пенсионер.
Маг се засмя. Впрочем за това можех да се досетя само по очите му — останалата част от лицето не се виждаше.
— Пенсионерският период свърши — каза той. — Имам задача за теб.
— Да измета пода? — ухилих се аз. — В епохата на автоматичните прахопоглъщатели това е класически нестандартна проблема!
— Убийство — каза Маг.
— Глупости — казах аз. — Какво убийство?
Маг въздъхна и ме погледна замислено.
— Шек, съжалявам, че се падна през твоето дежурство. За първо разследване май е доста мъчно. Ако искаш, мога да те сменя с някого. Помисли!
Последното беше излишно — аз и без това трескаво мислех. Дявол да го вземе, смяната ми свършва само след половин час. Не можеше ли този кретен, убиецът, да почака малко… Най-разумното е да се откажа. В края на краищата сега, слава богу, убийства не стават всеки ден. Доколкото си спомням, последното беше преди десетина години… Не, нека се хване друг, по-опитен.
— Преднамерено? — попитах разсеяно аз.
— Изглежда — отговори тихо Маг.
Разбира се, че е преднамерено — ако беше случайно, нямаше да стигне до нас. Центъра за нестандартни проблеми… Каква мъка беше, докато попадна тук. Опитвах едно, друго, трето — и всички нормални работи ми омръзваха. На конкурса се явихме седемдесет и трима, един беше прелетял чак от Титан. И взеха мен. Не знам защо. Самият изпит беше баламска работа — редяхме шарени кубчета като хлапета от детската градина, конструирахме капан за птици (специално за целта бяха изписали едно врабче от зоологическата градина в Осло), отговаряхме на някакви тъпи въпроси… Сигурно съм им се видял по- шантав от другите. Тук май е единственото място в Слънчевата система, където шантавите са на почит. Да, ама не съм чак толкова шантав, че да изтърва първата сериозна работа след толкова чакане.
— От къде на къде ще ме сменяш? — отговорих малко по-троснато, отколкото беше нужно. — Нали аз съм дежурен?
— Добре — каза Маг. Стори ми се, че е доволен. — Обстоятелствата на престъплението са малко… как да ти кажа…
— Не ми трябват никакви обстоятелства — прекъснах го аз. — Кажи къде е станало убийството, за да почна работа.
— Както искаш — вдигна рамене Маг.
Такова безцеремонно държане с началниците беше възможно само тук. Изобщо шефовете гледаха през пръсти на нашите чудачества. Даже ги поощряваха. Изглежда, имаха някакво правило — нестандартните проблеми могат да се решават само от нестандартни личности или целия свят. Бяха събрали какви ли не капии от целия свят. Затова се обръщахме един към друг с тези маймунски имена — Маг, Шеш, Рам. Не всеки може да произнесе свястно японското име Дзютаро Накакубо или индийското Сарвапали Чандрасекхара. Или пък моето Страшимир Шекерджиев. Само полякът Шчибор Кшелицки държеше да го величаем с всичките му съгласни. Това беше неговото чудачество.
— Марс — каза Маг. — Осма база.
— С какво се занимават в тази осма база?
— Там ще разбереш — отговори Мат и изключи видеофона.
Значи, трябваше да се мъкна чак на Марс. Бях ходил там два пъти. Трябва да ви кажа, че съвсем не е приятно място. Особено по онова време, когато и базите не бяха уредени добре, и вътрешнопланетният транспорт беше в безобразно състояние… Натиснах бутона, за да повикам следващия дежурен, и пришпорих мускулолета към летището (аз и досега съм мускулопапист, макар че вече всичко живо бръмчи с вертолети, предпочитам да се доверявам на собствения си организъм, отколкото на някакво реакторче).
По пътя се отбих в библиотеката и взех цял джоб микрофилми със странни романи за убийства. Не вярвах да ми помогнат нещо, но нали трябваше да се прави нещо, докато трае полетът.
На космодрума пристигнах рано. Докато се шляех из чакалнята, срещнах един полузабравен съученик, който се връщаше от Марс след тригодишна работа в тамошните рудници. Попитах го за осма база.
— Какво ще правиш там? — изненада се той. Явно беше шокиран.
— Имам работа — отговорих уклончиво.
— Осма база… Разправят разни неща, ама аз не вярвам.
— Какви неща?
— Там ще разбереш — повтори той точно думите на Маг и се засмя. — Ако те пуснат.
Започваше да става интересно.
Капитанът на кораба, след като му показах картината от Центъра, ми даде отделна каюта. Цял месец се търкалях на дивана и четях романите. Забавни истории, макар и доста неразбираеми. Шерлок Холмс, Нат Пинкертън, патер (какво ли значеше „патер“?) Браун… Авторите не си спомням, имаше някакъв Дейл или Дойл и една жена струва ми се, Агата Кристи. Единственото, което разбрах, беше че убийствата стават почти винаги за пари. Но това не ми вършеше работа, защото пари бях виждал само в музея.
В Марсбург, тогавашната столица на планетата, се свързах с главния координатор. Помолих го да ми даде транспорт за осма база. Лицето му придоби убийствено сериозен израз.
— Вие, разбира се, сте информиран за предназначението на тази база? — попита предпазливо той.
— Естествено — излъгах аз с надеждата той да изтърве някое сведение.
Но координаторът само се почеса по носа и запита дали мога да карам планетоплан. Отговорих му, че горе-долу се оправям с тези стари щайги. Той се развесели и нареди да докарат един.
— Нали разбирате — обясни той, — иначе трябваше да ви дам пилот, а колкото по-малко хора знаят за осма база…
Планетопланът, за съжаление, не беше стара щайга, а съвсем нов модел. За мен беше истинска мъка да го карам. На два пъти едва не се блъснах в тия отвратителни сиви кратери, по-грозно нещо от тях не съм виждал даже на Луната. Най-после успях да укротя машината и дори да я паркирам точно пред шлюза на обвитата в тайнственост, както пишеше в старинните романи, осма база.
Шлюзът веднага се отвори и аз влязох в камерата. След като зелената лампа възвести, че около мен има достатъчно въздух, смъкнах скафандъра и се огледах за посрещачи. Такива нямаше. Затова пък над главата ми се чу един доста приятен баритон.
— Добър ден — каза баритонът. — Влезте.
Отворих вътрешната врата на шлюза и попаднах в типична марсианска улица — дълъг коридор с еднакви врати от двете страни. Отминах три пресечки. На четвъртата баритонът ми нареди да тръгна вляво. Тръгнах вляво. Стигнах някакъв асансьор. Баритонът каза да вляза. Асансьорът ме понесе надолу. След това спря и аз се измъкнах в един коридор, съвсем същ като горните. Баритонът ме насочи пак вляво. Тръгнах пак вляво. Бях вбесен — не мога да понасям, когато се правят на толкова важни. Идваше ми да спра и да почна да ругая, но точно когато това решение узряваше в мен, една от вратите се отвори и на прага й застана висок, леко прегърбен човек.
— Заповядайте — каза той със същия баритон и ме пропусна да мина в стаята.
— Идвам от Центъра за нестандартни проблеми — представих се аз. — Шекерджиев. Вие ли сте началникът на базата?
