Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие
На Амая, за приятелството.
На Хуан, защото настояваше.
На Родолфо, за ролята която изигра.
Хакерът проникна в централната система на Ватикана единадесет минути преди полунощ. Тридесет и пет секунди по-късно един от компютрите вдигна тревога. Бързите промени върху екрана проследяваха напредването на автоматичните процедури по сигурността. В един ъгъл се появиха буквите ХК и дежурният служител, йезуит, който вкарваше в компютъра данните от последното преброяване на населението в папската държава, телефонира на своя началник.
— В системата има хакер — каза той.
Отец Игнасио Ареги, също йезуит, излезе в коридора, като закопчаваше расото си и бързо измина петдесетте метра до компютърната зала. Беше слаб и костелив. Обувките му скърцаха, докато вървеше покрай фреските в мрачния коридор. Загледа се през прозореца към пустата Виа делла Типография и тъмната фасада на двореца Белведере, като си мърмореше. Събуждането по никое време за него беше по- голям проблем, отколкото хакерите в системата. Те влизаха в нея достатъчно често, но набезите им обикновено бяха безвредни. Обикновено не се опитваха да проникнат в секретните файлове и оставяха само бегли следи от присъствието си — съобщение или някой дребен вирус. Хакерите обичаха да привличат вниманието. Повечето от тях бяха момчета — тийнейджъри, които сърфираха из мрежата, търсейки някоя добре защитена система, която да пробият. Пристрастени към микрочипа компютърни наркомани, които се дрогираха, като се опитваха да проникнат в банка „Чейз Манхатън“ , Пентагона или Ватикана.
Дежурният свещеник беше отец Куи, пухкав млад йезуит-ирландец с очила. Наведен над клавиатурата, той се мръщеше, докато проследяваше хакера. Вдигна глава с облекчение, когато отец Ареги влезе вътре.
— Не знаете колко се радвам да ви видя, отче.
Началникът му се подпря с ръце на масата до него и се взря в синьо-червените икони, които проблясваха на екрана. Системата за автоматично търсене беше в постоянен контакт с неканения гост.
— Нещо сериозно ли е?
— Възможно е.
През последните две години имаше само един сериозен случай, когато хакер успя да им пробута една мултиплицираща се програма, която започна да се възпроизвежда в системата, докато не я разби. Обеззаразяването и възстановяването на мрежата беше струвало половин милион долара. Хакерът беше проследен след дълго и сложно издирване. Оказа се шестнадесетгодишно момче от малко село в Холандия. Другите сериозни опити да се разруши системата с вируси-убийци — на един мормон от Солт Лейк Сити, фундаменталистка ислямска организация със седалище в Истанбул и луд свещеник, който отричаше безбрачието — бяха предотвратени навреме, преди да причинят твърде много щети. Свещеникът- французин, който работеше през нощта на компютъра в дома за душевноболни, ги беше преследвал шест месеца и успя да зарази четиридесет и два файла с вирус, който пълнеше екраните с ругатни на латински.
Отец Ареги посочи курсора, който проблясваше в червено.
— Това ли е нашият хакер?
— Да.
— Как го нарече?
Винаги им даваха имена — това правеше идентифицирането и проследяването по-лесно. Някои от хакерите им бяха като стари приятели. Отец Куи посочи един ред на екрана.
— Висперас (Вечерня — (Б. р.)) — каза той, — заради времето, когато се появи. Беше първото нещо, което ми дойде наум.
На екрана се появяваха и изчезваха файлове. Отец Куи ги наблюдаваше съсредоточено. После премести курсора си върху една от тях и кликна два пъти. Сега, когато отговорността беше прехвърлена върху служител с по-висок сан, той се чувстваше по-спокоен, дори малко нетърпелив. Всеки хакер беше предзвикателство за неговите умения.
— Вътре е от десет минути — каза той и на отец Ареги му се стори, че долавя в тона му нотка на възхищение. — Отначало само разгледа възможните входове. После изведнъж се промуши. Вече знае начина. Трябва да ни е посещавал и преди.
— Какво мислиш, че търси?
Куи сви рамене.
— Не знам, но е много добър и е бърз. Използва три различни метода, за да преодолее защитата ни. Започна с използването на прости пермутации от имена на познати потребители, после опита имена от собствения ни речник и накрая списък от 432 пароли.
Докато казваше това, йезуитът изкриви леко уста, сякаш прикриваше усмивката си.
— Сега търси достъп до INMAVAT.
Отец Ареги потупа тревожно с пръсти по едно от компютърните ръководства, затрупали масата. INMAVAT беше секретен списък на изтъкнати членове на Римската курия (Висш съвет на римо-католическата църква — (Б. р.)). Достъп до него се получаваше само посредством таен личен код.
— Ще проследим ли сигнала? — попита той.
Куи посочи с брадичка към монитора на съседната маса, сякаш казваше „Вече помислих за това“. Свързана с полицията и телефонната централа на Ватикана, системата записваше всяка информация за сигнала на натрапника. В нея имаше и капан — серия от команди, които забавяха нарушителите достатъчно дълго, за да бъдат локализирани и идентифицирани.
— Това няма да ни помогне много — каза Куи след няколко мига. — Висперас крие изходящата си точка, като прескача между различни телефонни системи. Всеки път, когато направи затворена верига в някоя от тях, трябва да го проследим обратно до телефонната станция. Ще трябва да остане дълго в системата, за да можем да вземем някакви мерки. И пак ще може да създаде проблеми, ако това е, което иска.
— Какво друго може да иска?
— Не знам — отвърна младият мъж, който изглеждаше едновременно заинтригуван и развеселен. Но когато продължи, лицето му отново беше сериозно.
— Понякога те просто искат да поразгледат или да оставят някое съобщение от рода на „Капитан Светкавица беше тук“.
Той млъкна, вперил поглед в екрана.
— Но този си дава твърде много труд, за да се задоволи само с разходка из системата.
Отец Ареги кимна два пъти, все още погълнат от това, което ставаше на екрана, но после изглежда взе решение. Погледна към телефона, който блестеше в конусовидния сноп светлина на лампата и посегна, но ръката му спря във въздуха.
— Смяташ ли, че ще успее да проникне в INMAVAT?
— Току-що го направи.
— Мили боже!
Сега червеният курсор примигваше бързо, докато слизаше надолу по списъка от файлове на екрана.
— Бива го — каза Куи, който вече не криеше възхищението си. — Да ми прости Господ, но този хакер е много добър.
Той млъкна и добави:
— Дяволски добър.
Беше се отказал да работи с клавиатурата и сега просто наблюдаваше, подпрян с лакти на масата.