Някъде високо се рееше самотен облак. Мъничък, изоставен и подвижен като отец Феро.
— В миналото — каза той — астрономията е била забранена за духовните лица. Смятало се е, че е твърде рационална и заплашва душата. — Усмихна се приятелски на възрастния свещеник. — Заради това Инквизицията би ви затворила.
Отец Феро сведе поглед, ядосан и непреклонен.
— Инквизицията — промърмори той — би ме затворила за много други неща, без да се стига до астрономията.
— Не и сега — каза Кварт, като си мислеше за кардинал Ивашкевич. — Но не защото няма желание…
За пръв път те всички се разсмяха, дори отец Феро, отначало колебливо, а после от сърце. Изглежда разговорът за астрономията беше намалил малко дистанцията между него и Кварт. Макарена го усети и изглеждаше доволна, докато гледаше ту към единия, ту към другия. Искриците с цвят на мед отново проблясваха в очите й, докато звънеше искреният й, момичешки смях. После тя предложи на стария свещеник да заведе Кварт в гълъбарника.
Месинговият телескоп блестеше под мавританските арки от четирите страни на кулата. Тя се издигаше над покривите на Санта Крус. В далечината, между телевизионните антени и ята гълъби, летящи във всички посоки, се виждаха Ла Хиралда, Златната кула и част от Гуадалкивир с разцъфнали цветове като сини пръски по бреговете й. Останалата част от пейзажа, който Карлота Брунер с копнеж беше съзерцавала преди столетие, сега представляваше куп модерни сгради от бетон, стомана и стъкло. Не се виждаше нито едно празно място, по течението на Гуадалкивир бръмчаха лодки, а четирите островърхи кули на Архива на Индиите (Сградата е построена през 1572 г. за борса. Понастоящем там се съхранява уникална колекция от документи от периода на откриването на Америка, както и автографи на Колумб, Магелан, Кортвес и други. (Б. р.)) на забравени стражи на върха на зданието на борсата, охраняващи хартията, праха и спомените за отдавна отминалото време.
— Какво прекрасно място — каза Кварт.
Отец Феро не отговори. Извади от джоба си мръсната носна кърпичка и изтри тръбата на телескопа, като дъхаше върху нея. Той беше старинен модел, почти два метра дълъг, с устройство за промяна на ъгъла. Дългата месингова тръба и всички метални части бяха внимателно лъснати. Телескопът блестеше в лъчите на слънцето, което бавно се движеше над Триана, по отсрещния бряг. В гълъбарника нямаше почти нищо друго — два окъсани кожени фотьойла, бюро с много чекмеджета, лампа, гравюра на Севиля от XVII век на стената и няколко подвързани с кожа книги: Толстой, Достоевски, Кеведо, Хайне, Галдос, Бласко Ибаньес, Вале-Инклан, заедно с някои трудове по космография, небесна механика и астрофизика. Кварт Отиде да ги огледа отблизо: Птолемей, Порта, Алфонсо де Кордова. Някои от изданията бяха много стари.
— Не съм си и помислял — каза Кварт, — че се интересувате от такива неща.
Тонът му беше искрен, съучастнически. През последните няколко часа мнението му за отец Феро беше претърпяло значителна промяна. Старият свещеник търкаше телескопа, сякаш в него спеше дух, който знаеше всички отговори. Той сви рамене. Расото му беше толкова избеляло и излиняло, че изглеждаше по- скоро сиво, отколкото черно. „Странен контраст, помисли си Кварт, представлява дребният опърпан свещеник до лъскавия телескоп.“
— Обичам да гледам небето нощем — каза най-накрая отец Феро. — Херцогинята и дъщеря й ми позволяват да прекарвам по няколко часа на ден тук след вечеря. Има пряк вход през двора и не безпокоя никого.
Кварт докосна гърба на една от книгите. „Образът на небето“, издание от 1616 година. До нея имаше няколко тома, за които никога не беше чувал — „Астрономически таблици“. Един прост селски свещеник, беше казал архиепископът. Мисълта накара Кварт да се усмихне вътрешно, докато прелистваше астрономическите таблици.
— Кога започнахте да се интересувате от всичко това?
Очевидно удовлетворен от състоянието на телескопа, отец Феро сложи кърпичката обратно в джоба си, обърна към Кварт, взе книгата и я остави на мястото й.
— Прекарах дълги години в планината — каза той. — Вечер, когато седях пред църквата, нямаше какво да правя, освен да гледам небето.
Той млъкна, сякаш беше казал повече, отколкото беше необходимо. Лесно беше да си го представиш, седнал по здрач под каменния портик на селската си църква, загледан в небесния купол, където човешката светлина не можеше да наруши хармонията на сферите, носещи се из вселената. Кварт взе екземпляра от „Пътни картини“ на Хайне и я отвори на страница, отбелязана с червена панделка.
„Животът и светът са само сън на пиян бог, който се е измъкнал от пиршеството на боговете и е заспал на самотна звезда, без да знае, че пресъздава онова, което сънува… И образите от неговите сънища се появяват, понякога разноцветно екстравагантни, понякога — хармонични и рационални… Илиадата, Платон, битката при Маратон, Венера ди Медичи, Френската революция, Хегел, параходите, всички те са мисли, които изникват от дългия му сън. Но един ден богът ще се събуди, ще разтърка сънените си очи, ще се усмихне и нашият свят ще потъне в забрава, сякаш никога не е съществувал…“
Подухна топъл, лек бриз. Приглушени шумове от улиците и дворовете долу достигаха до гълъбарника. През прозорците на близкото училище се чуваше хор от детски гласчета, които рецитираха урок или стихотворение. Кварт се заслуша — беше нещо за гнезда и птици. Изведнъж рецитацията спря и гласовете избухнаха в шумен смях. Откъм кралските градини на Алкасар някакъв часовник удари три пъти. Беше шест без четвърт.
— Защо точно звездите? — попита Кварт.
Отец Феро извади малка нащърбена кутия и си взе от нея цигара без филтър. Навлажни края й с език и я сложи в устата си.
— Те са чисти — отвърна той.
Запали цигарата си в шепи, приведен напред. Бръчките още по-силно се врязаха в лицето му. Димът се понесе навън през сводестите прозорци, а острата силна миризма достигна до Кварт.
— Разбирам — каза той и старият свещеник се обърна към него с проблясък на интерес. Даже почти се усмихна. Несигурен дали да съжалява или да се поздрави за това, Кварт осъзна, че нещо се беше променило. Гълъбарникът беше неутрално място между земята и небето, където взаимното им недоверие изглежда беше намаляло, сякаш според стария обичай и двамата бяха намерили убежище тук. Кварт почувства импулсивен порив към приятелството, което често се установява — макар и не в неговия случай — между двама духовници. Самотни, изгубени войници, изправени един срещу друг на бойното поле.
— Колко време прекарахте там?
Старият свещеник отговори с димяща цигара в устата.
— Повече от двадесет години.
— Сигурно енорията е била малка.
— Много малка. Бяха четиридесет и двама души, когато пристигнах. Когато си тръгнах, не беше останал никой. Някои измряха, други заминаха. Последната ми енориашка беше над осемдесетгодишна — не можа да преживее снега през последната зима.
Гълъб кръжеше около един от корнизите на галерията, близо до свещеника. Той се взря в него втренчено, сякаш на крачето му беше привързано съобщение. Но когато птицата отлетя с плясък на крилете, погледът му остана прикован в същата точка. Тромавите му движения и небрежността все още напомняха на Кварт за стария свещеник, когото мразеше като дете, но сега той виждаше значителни разлики между двамата. Беше смятал, че грубостта на отец Феро се дължи на примитивния му ум. Че той е просто един безличен духовник, който подобно на свещеника от далечното минало на Кварт, не е бил способен да се издигне над собственото си невежество и посредственост. Но тук, в Гълъбарника, той откри един друг свещеник — убеден консерватор, който напълно съзнателно се беше отказал от блестяща кариера в Църквата. Беше съвсем ясно, че отец Феро някога е бил и в известен смисъл продължава да бъде, почти тайно, нещо повече от недодялан селски свещеник; повече от мрачния, упорит духовник, който игнорираше реформите на Втория Ватикански Събор и четеше литургията на латински в „Богородица сълзите“. Причината не беше в липсата на образование или напредналата възраст, той го правеше от твърдо убеждение. Според Кварт, отец Феро беше избрал своето знаме.
