Защото аз съм войник като сър Мархолт, когото сте харесвала като младо момиче. Работата ми е да съобщавам фактите и да откривам виновните. Другите са тези, които проявяват съчувствие и намират разрешение, ако това е възможно. — Той млъкна и леко се усмихна. — Няма смисъл да се прелъстява пратеникът.
Стигнаха до лъкатушещ проход, който водеше към Санта Крус. Докато вървяха, сенките им се сливаха върху бялата мазилка на стените. Беше необичайно интимно и Кварт се почувства облекчен, когато излязоха в нощта на другия край.
— Така ли мислите? — попита тя. — Че се опитвам да ви прелъстя?
Кварт не отговори. Вървяха мълчаливо покрай стената, после завиха по тясна уличка, която ги отведе в стария еврейски квартал.
— Сър Мархолт също е защитавал справедливите каузи — каза тя.
— Времената са били различни. Пък и вашият сър Мархолт е просто творение на Джойн Стайнбек. Вече няма справедливи каузи. Дори моята не е такава. — Той млъкна, сякаш размишляваше върху истината в думите си. — Но тя е моя.
— Забравяте отец Феро.
— При него не става дума за справедлива кауза, а за личен избор. Всеки се оправя както може.
— Моля ви, гледала съм „Казабланка“ поне 20 пъти. Само това ми липсваше, свещеник, който играе на изгубил илюзиите си герой. Свещеник, който се смята за Хъмфри Богарт.
— Не се смятам за Богарт, по-висок съм. Все едно, грешите. Вие нищо не знаете за мен. — Тя продължи да върви напред, втренчена право пред себе си, сякаш не искаше да го чуе. Искаше му се да я хване за ръката и да я задържи, но се овладя. — Не знаете защо съм свещеник, нито защо съм тук, нито какво съм направил, за да бъда тук — каза той. — Не знаете колко хора като Приамо Феро съм срещал през живота си или какво правя с тях, когато получа заповед. — Говореше горчиво, защото знаеше, че думите му са излишни. Как би могла тя да го разбере! Тя се обърна към него и каза:
— Звучи тъй, сякаш съжалявате, че не разполагате с глава, която да изпратите със следващата поща в Рим. — Тя се приведе към него. — Мислел сте, че ще бъде лесно, нали? Но аз знаех, че нещата ще бъдат различни, щом опознаете жертвата си.
— Грешите — каза Кварц; като задържа погледа й. — Това, че опознах отец Феро няма значение, поне на официално ниво.
— А на неофициално? — Тя почука по челото си. — Сигурно имате и собствени мисли.
— Това ми е работата. Но аз познавах много от „жертвите си“, както се изразихте. И това нямаше значение.
Въздишката й беше презрителна.
— Предполагам, че е така. Сигурно затова си купувате костюми по поръчка от скъпи шивачи, носите скъпи обувки, кредитна карта и страхотен часовник. — Тя го огледа от глава до пети, враждебна и предизвикателна. — Те са вашите тридесет сребърника.
Беше ядосана и Кварт започна да се чуди докъде смята да стигне. Стояха един срещу друг на тясната уличка. Над тях, отрупаните с цветя балкони от двете й страни, почти се докосваха.
— Тези дрехи — каза Кварт, като хвана ревера си и й го показа — тези обувки и кредитни карти, този часовник, са много полезни, когато се опитваш да впечатлиш сръбски генерал или американски дипломат. Има свещеници-работници, женени свещеници, свещеници, които отслужват всяка сутрин литургия и свещеници като мен. И аз не мога да ви кажа от кого зависи съществуването на другия. — Той се усмихна иронично, но вниманието му беше другаде — Макарена беше твърде близо, а улицата — твърде тясна. — Въпреки че вашият отец Феро и аз сме единодушни в едно: никой от нас не си прави илюзии по отношение на работата си.
Той спря внезапно, уплашен от нуждата да се оправдае пред нея. Бяха сами на улицата, осветена от далечна лампа. Тя изглеждаше прекрасно, разтворените й устни разкриваха бели зъби. Дишаше бавно, със спокойствието на жена, която е красива и го знае. Изражението й вече не беше презрително. Кварт почувства физически, мъжки страх, подобен на замайване. Трябваше да направи усилие да не отстъпи и да се облегне на стената.
— Защо не ми кажете какво знаете? — попита той.
Тя го погледна, сякаш беше очаквала нещо друго. Очите се преместиха върху якичката му.
— Може и да не ми вярвате, но аз знам много малко — каза тя накрая. — Мога да отгатна някои неща. Но няма да бъда тази, която ще проговори. Вършете си работата, и оставете другите да вършат своята.
Кварт тръгна отново по тясната уличка. Тя го последва мълчаливо, притиснала раничката до гърдите си.
В „Лае Тересас“ бутовете пушена шунка висяха между бутилки „Ла Гита“, стари плакати за фестивала през Страстната седмица и априлския карнавал и избелели снимки на стройни, сериозни и отдавна мъртви тореадори. На бара келнерите записваха поръчките на клиентите, докато Пепе, управителят, режеше тънки филии шунка „Хабуго“ с дълъг, остър като бръснач нож и тихичко си припяваше:
Той се обръщаше към придружителката на Кварт с „доня Макарена“ и без никой от тях да е поръчвал, им донесе тапас със свинско в доматен сос, свински наденички, печени на грил гъби и две високи чаши със златиста, ароматна мансаниля. До вратата, облегнат на бара до Кварт, редовен клиент с червендалесто лице добросъвестно пресушаваше една след друга чашите вино. От време на време Пепе спираше да пее и без да спира да реже шунка, разменяше по няколко думи с него за футболния мач между „Севиля“ и „Бетис“, който предстоеше.
— Фантастично — повтаряше червендалестият мъж с пиянска упоритост.
Пепе кимна и отново запя, а мъжът се върна към виното си. Една сива мишка показа главичка от джоба на якето му. От време на време мъжът й даваше парченца сирене от чинията до него на бара. Гризачът усърдно дъвчеше сиренето и никой не изглеждаше изненадан.
Макарена отпи от мансанилята си и се подпря на лакът на бара, спокойно, сякаш си беше у дома. Всъщност тя се движеше из целия квартал Санта Крус, сякаш беше част от дома й и в известен смисъл беше така, или е било столетия наред — всеки ъгъл беше запечатан в генетичната й памет, познат на териториалния й инстинкт. Кварт осъзна, че не би могъл да си представи квартала и дори града без нейното присъствие, без тъмната й коса, прибрана на тила, белите зъби и тъмните очи — и тази мисъл обърка агента на ИВД. Още веднъж се сети за картините на Ромеро де Торес и старата тютюнева фабрика, която в момента беше приютила университета. Кармен, тютюноработничката, която навива влажните тютюневи листа върху загорялото си бедро. Той вдигна поглед и очите му срещнаха нейните, приковани върху него.
— Харесва ли ви Севиля? — попита Макарена.
— Много — отвърна той, като се чудеше дали тя може да отгатне мислите му.
— Това е много особено място. — Тя зачопли своите тапас. — Тук миналото и настоящето живеят ръка за ръка. Грис казва, че ние, севилците, сме стари и мъдри. Приемаме всичко и смятаме, че всичко е възможно. — Тя хвърли бърз поглед към червендалестия им съсед и се усмихна. — Дори да споделяш сиренето си в бара с мишка.
— Вашата приятелка добра ли е с компютрите?
Погледът, който му хвърли, беше почти възторжен.
— Никога не се отказвате, нали? — попита тя, набоде една гъба с клечката от коктейла и я изяде. —
