която ще намериш убежище от бурното течение. Истината те убива преждевременно.“
Кварт вдигна ръка.
— Имам морално възражение към всичко това, отче. Вие описвате отчуждението. Така представена, вашата църква е еквивалентът на телевизията през XVII век.
— И какво от това? — сви рамене отец Феро. — Какво е било религиозното бароково изкуство, освен опит да отдръпне публиката от Лутер и Калвин? Както и да е, какво би било съвременното папство без телевизията? Голата вяра не може да съществува дълго. Хората имат нужда от символи, в които да се приютят, защото навън е студено. Ние сме отговорни за нашите последни невинни вярващи, онези, които ни следват, защото вярват, че ще ги отведем до морето, че ще ги отведем у дома, както в „Анабазис“ (в седемте книги на „Анабазис“ (писани от 386 до 377 г. пр. Хр.) Ксенофон описва похода на 10 000 гръцки наемници от Вавилон до Черно море (Б. р.)). Поне моите стари камъни, олтарът и латинският ми са по- достойни от пеенето по тонколоните и огромните екрани, които превръщат службата в спектакъл за масите и ги опияняват с електронни джунджурии. Църковните водачи смятат, че това е начинът да запазят клиентите си. Но те грешат, така само ги унижават. Битката е изгубена и сега е времето на фалшивите пророци.
Той затвори уста и наведе мрачно глава. Разговорът беше приключил. Отец Феро се облегна на ръба на прозореца и се загледа отвъд реката. Кварт не знаеше какво да направи или каже. След малко отиде и се подпря на перваза до стария свещеник. Никога не беше стоял толкова близо до него. Главата на отец Феро стигаше до рамото му. Те стояха така, без да говорят, дълго след като часовниците по севилските кули удариха шест часа. Самотният облак се беше разсеял и слънцето залязваше. На запад небето бавно се позлатяваше. Феро отново проговори.
— Знам само едно: когато магията на прелъстяването се изпари, с нас ще бъде свършено. Логиката и разумът означават край. Но докато някоя бедна женица има нужда да коленичи някъде и да потърси утеха, моята малка църква трябва да остане на мястото си.
Той извади мръсната кърпичка от джоба си и шумно издуха носа си. Светлината на залязващото слънце огряваше бялата четина по брадата му.
— Докато сме обременени от нещастията си, свещеници като мен са необходими… Ние сме старата, кърпена кожа на барабана, чийто глас още слави Бога. И само някой луд може да завижда на нашата тайна. Защото ние познаваме ангела, който държи ключа към ада.
IX
Светът е малък
Достоен да бъде мургав и севилец.
Катедралата, осветена от прожектори, плуваше в нереално светло петно сред нощния мрак. Притеснени от светлината, гълъбите летяха във всички посоки, появяваха се и изчезваха в тъмнината край огромната грамада от куполи, кулички и контрафорси, на чийто връх се издигаше кулата Хиралда. Като измислена е, помисли си Кварт, старинна и необичайна като холивудски филмов декор, направен от платно и папие-маше. Разликата беше в това, че площад „Вирхен де лос Рейес“ беше истински, построен от тухли в продължение на столетия — най-старата му част беше от XII век — и никое филмово студио не би могло да пресъздаде подобно невероятно място, колкото и пари и талант да хвърли в изработката. Беше уникална, съвършена сцена. Особено когато Макарена Брунер вървеше през нея; особено, когато тя спря под огромната улична лампа в центъра на площада. Високата й, стройна фигура се очертаваше сред златистия блясък на осветената каменна стена, а тъмните й очи спокойно се спряха върху Кварт.
— На света има малко подобни гледки — каза тя.
Беше вярно, но мъжът от Рим осъзнаваше колко много добавяше присъствието на тази жена към очарованието на мястото. Дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо беше облечена в същите дрехи като в двора на Каса дел Постиго, но беше се наметнала с леко яке и носеше малка кожена раничка. Почти не бяха говорили, докато вървяха. Кварт остави отец Феро в обсерваторията му и се сбогува с херцогинята. „Заповядайте да ни видите пак“, каза любезно възрастната дама и му даде за спомен малка плочка в стил мудехар с изображение на птица. Някога тя беше украсявала двора, но паднала при бомбардировките през 1843 година и изкарала век и половина между няколко дузини счупени и повредени плочки в избата, близо до старите конюшни. Когато Кварт излизаше от къщата с плочката в джоба, Макарена го спря на портата. Предложи му да се поразходят и да хапнат тапас в някой бар в Санта Крус. „Освен ако нямате други ангажименти, добави тя и го погледна. С архиепископа или някой друг“. Кварт се засмя, докато закопчаваше сакото си. Така те двамата се озоваха на площада с осветената катедра ла, втренчили погледи един в друг. Това, помисли си трезво Кварт, не допринасяше много за душевното спокойствие, което църковните правила препоръчваха за спасението на безсмъртната свещеническа душа.
— Искам да ви благодаря — каза тя.
— За какво?
— За дон Приамо.
Още гълъби излетяха в мрака. Кварт и Макарена тръгнаха към двореца Алкасар и арката в стената. От време на време тя се обръщаше към него, леко усмихната.
— Вие се сближихте с него — каза тя. — Може би сега вече разбирате.
Кварт каза, че би могъл да разбере някои неща. Поведението на отец Феро, непреклонността му за църквата, съпротивата му към мисията на Кварт. Но това било само част от проблема. Задачата на Кварт в Севиля била да напише обстоен доклад за ситуацията, като включи, ако е възможно, разкриването на Висперас. Но той все още нямал информация за хакера. Отец Оскар щял да си замине, а Кварт не успял да прецени дали той има нещо общо с това или не. Освен това трябвало да прегледа полицейските доклади и архиепископското разследване на смъртта на двамата души в църквата. В допълнение — той показа джоба на якето, където беше сложил картичката на Карлота Брунер — трябвало да разреши мистерията с нея и страницата, отбелязана в Новия завет.
— Кого подозирате? — попита Макарена.
Те стояха в прохода под арката, до малкия бароков олтар на Девата, обграден от стъкло, където смехът на Кварт отекна сухо и безчувствено.
— Всички — каза той. — Дон Приамо Феро, отец Оскар, приятелката ви Грис Марсала… Дори вас. Всеки е заподозрян, че го е извършил или че си премълчава. — Той се огледа, докато влизаха в двора на Алкасар, сякаш очакваше да намери виновниците там, дебнещи в засада. — Сигурен съм, че всички се прикривате един друг. Ако само един от вас говори искрено в продължение на тридесет секунди, моето разследване ще приключи.
Макарена стоеше до него и го гледаше внимателно, притиснала раничката до гърдите си.
— Така ли мислите? — попита тя.
Кварт вдъхна аромата на портокаловите дървета, който изпълваше двора.
— Сигурен съм — каза той. — Висперас е един от вас и е изпратил съобщението, за да привлече вниманието на Рим и да помогне на отец Феро да спаси църквата си… В своята наивност той смята, че обръщението към папата ще помогне на истината да победи. Че истината не може да навреди на една справедлива кауза. Но после аз идвам в Севиля, готов да открия истината, която Рим търси, която вероятно не е точно такава, каквато си я представяте всички вие. Може би затова никой не ми помага, а вместо това аз се сблъсквам със загадка след загадка, включително тази с картичката.
Те прекосиха площада. Понякога стъпките им ги доближаваха един до друг и Кварт усещаше парфюма й, жасмин с примеси на портокалов цвят. Тя ухаеше също като града.
— Може би идеята е не да се помогне на вас — каза тя, — а на другите. Може би това се прави, за да разберете какво става.
— Разбирам поведението на отец Феро. Но разбирането ми не помага. Вие изпратихте съобщението си, като се надявахте тук да дойде благ свещеник, изпълнен със симпатия, а ви изпратиха войник, въоръжен с меча на Исус Навин (Старозаветен пълководец, наследник на Мойсей — (Б. р.)). — Той поклати глава. —
