— Той винаги ще бъде твой съпруг — каза майка й, — независимо дали живееш с него или не. Не е ли така, дон Приамо? — Изражението на насълзените й очи отново беше закачливо, когато се обърна към Кварт. — Отец Приамо не обича зет ми, но смята, че бракът — всеки брак — е неразрушим.
— Това е истина — каза свещеникът. Беше разлял малко горещ шоколад върху расото си и ядосано го почистваше. — Дори самият бог не може да раздели онези, които свещеник е свързал на земята.
Колко ли е трудно, мислеше си Кварт, да различиш гордостта от добродетелта, правилното от неправилното. Решил да не взема страна, той сведе очи към римската мозайка в краката си, донесена тук от прадедите на Макарена — кораб, заобиколен от риби и нещо, което приличаше на остров; жена на брега с кана или амфора в ръцете. Имаше и куче с на саvе саnеm (Пази се от кучето /лат./ — често срещан надпис на останките от римски домове (Б. р.)), а също — жена и мъж, които се галеха. Някои камъчета бяха излезли от гнездата си и той ги намести с крак.
— Какво казва банкерът Октавио Мачука за всичко това? — попита той и забеляза как изражението на херцогинята веднага се смекчи.
— Октавио е много стар и скъп приятел. Най-добрият, когото съм имала някога — каза тя.
— Той е влюбен в херцогинята — каза Макарена.
— Не ставай смешна. — Старата дама си повя с ветрилото, вперила неодобрителен поглед в дъщеря си.
Макарена настоя със смях, че е права. Херцогинята беше принудена да признае, че когато Мачука за пръв път пристигнал в Севиля, я ухажвал известно време, преди тя да се омъжи. Но на времето бракът между тях двамата бил неприемлив. Той никога не се оженил и никога не показал някакви чувства, докато съпругът й, неговият приятел Рафаел Гуардиола, бил жив. В гласа й прозвуча тъга, но Кварт не можа да разбере за какво съжалява.
— Той ти предложи да се омъжиш за него — каза Макарена.
— Това беше по-късно. Бях вече вдовица. Реших, че е по-добре нещата да останат такива, каквито са. Сега се разхождаме в парка всяка сряда. Ние сме просто много добри стари приятели!
— За какво говорите? — попита Кварт усмихнато, за да звучи по-ненатрапчиво.
— За нищо — каза Макарена. — Шпионирах ги, но те просто си флиртуват кротичко.
— Не й обръщайте внимание. Хващам го под ръка и си говорим наши си неща. Или за отминалото време. За годините, когато е бил млад авантюрист, преди да се установи.
— Дон Октавио й рецитира „Влакът-експрес“ от Кампоамор.
— Откъде знаеш?
— Той ми каза.
Крус Брунер се изправи и докосна перлената си огърлица с неувяхващо кокетство.
— Е, добре, вярно е. Знае, че го обичам. „Писмото ми с наслада ще ти разкаже за спомените ми…“ — Усмивката й беше меланхолична. — Говорим и за Макарена. Той я обича като дъщеря и я заведе до олтара на сватбата й… Вижте лицето на отец Феро. Той не обича Октавио.
Старият свещеник предизвикателно изсумтя, сякаш ревнуваше от разходките им в парка. В сряда той не пиеше кафе с херцогинята на Ел Нуево Естремо и тя казваше молитвите си без него.
— Нито го харесвам, нито го мразя, госпожо — каза той неловко. — Но намирам отношението му към „Богородица със сълзите“ за изключително осъдително. Панчо Гавира е негов подчинен. Дон Октавио би могъл да възпре действията му спрямо това светилище. — Гневът караше лицето му да изглежда сурово. — В това отношение той не помага нито на вас, нито на дъщеря ви.
— Октавио има необичайно прагматично отношение към живота — каза Крус Брунер. — Църквата не го интересува. Уважава дълбоката ни привързаност към нея, но вярва, че зет ми е взел правилно решение. — Тя се взря в щитовете по гербовете, издълбани в пазвите на сводовете над двора. — Бъдещето на Макарена, би казал той, не е във вкопчването в потъналия кораб, а в качването на чисто нова яхта. Каквато би й осигурил зет ми.
— Трябва да признаем, че дон Октавио не взима страна — съгласи се дъщеря й. — Той е неутрален.
Дон Приамо вдигна заплашително пръст.
— Никой не може да бъде неутрален, когато става дума за Божи храм.
— Моля ви, отче — каза му Макарена с нежна усмивка, — успокоите се. Пийнете още шоколад.
Старият свещеник отказа третата чаша и мрачно се загледа във върховете на протритите си обуща. Знам на кого ми напомня, помисли си Кварт. На Джок, сръдливия агресивен фокстериер от детското флимче „Дамата и скитника“. Само дето отец Феро беше още по-опърничав. Кварт се обърна към старата херцогиня.
— Преди споменахте баща си, херцога… Брат ли е бил на Карлота Брунер?
Възрастната дама беше изненадана.
— Знаете легендата? — Тя си поигра за миг с ветрилото, после погледна дъщеря си и Кварт. — Карлота беше моя леля, по-голяма сестра на баща ми. Една тъжна семейна легенда… Макарена е влюбена в нея от дете. Прекарваше часове наред със сандъка на Карлота, четеше онези нещастни писма, никога не стигнали предназначението си, и мереше старите й рокли на прозореца, където казват, че Карлота е чакала.
В атмосферата се промъкна нещо ново. Отец Феро гледаше встрани, притеснен. Изглежда темата го караше да се чувства неудобно.
— Отец Кварт — каза Макарена — изглежда притежава една от нейните картички.
— Това не е възможно — възмути се херцогиняата. — Те са в сандъка в гълъбарника.
— Да, но я има. Картичка с изглед към църквата. Някой я е оставил в хотелската му стая.
— Колко нелепо! Кой би направил подобно нещо! — Старата дама погледна подозрително към Кварт. — Върна ли ти я? — попита тя дъщеря си.
Макарена бавно поклати глава.
— Оставих му я. Засега.
Херцогинята беше смутена.
— Не разбирам. Само ти и прислугата ходите там.
— Да, — каза Макарена и се обърна към стария свещеник. — И дон Приамо.
Отец Феро почти подскочи на стола си.
— За Бога, госпожо. Сигурно не намеквате, че аз…
— Пошегувах се, отче — каза Макарена. От изражението й Кварт не можеше да прецени дали това е вярно или не. — Но факт е, че картичката е стигнала до хотел „Доня Мария“ и никой не знае как.
— За какъв гълъбарник говорите? — попита Кварт.
— Не можете да го видите оттук, а само от градината — обясни Крус Брунер. — Наричаме го Кулата. Някога там е имало гълъбарник. Дядо ми Луис, бащата на Карлота, изучавал астрономия и създал обсерваторията. По-късно в тази стая моята бедна леля прекарала последните си години като отшелница… Сега дон Приамо я използва.
Кварт погледна изненадан стария свещеник. Това обясняваше книгите, които беше открил в жилището му.
— Не знаех, че се интересувте от астрономия.
— Да, така е — смути се свещеникът. — Но това не ви интересува. Не е нито ваша работа, нито на Рим. Херцогинята беше така любезна да ми предостави обсерваторията.
— Така е — каза доволно Крус Брунер. — Всички уреди са много стари, но отец Феро ги поддържа. И ми разказва какво вижда. С тях едва ли ще направи някакво откритие, но това е приятно занимание. — Тя почука по коленете си с ветрилото и се усмихна. — Аз нямам вече сили да се изкача до там, но Макарена понякога го прави.
Изненада след изненада, помисли си Кварт. Отец Феро си беше създал странен малък клуб. Един непокорен свещеник-астроном.
— И вие не споменахте за интереса си към астрономията — каза Кварт и погледна в тъмните очи на Макарена, зачуди какви ли още тъмни тайни се крият в тях.
— Интересувам се от спокойствието — каза тя простичко. — Там, горе, между звездите, можете да го откриете. Отец Феро ми позволява да стоя в кулата, докато работи. Чета или наблюдавам.
Кварт погледна небето над главите им — син правоъгълник, ограничен от корнизите на андалуския двор.
