Помислих си да стана и да я спра. Но не го направих. Социалните условности бяха по-строги. Бях известен в Севиля… Тя продължи по пътя си. Казах си, че ще я видя някой друг път. Но тя никога вече не мина оттук.
Докато разказваше историята, гласът му не трепна. Секретарят се доближи с куфарче в ръката. Като кимна към Гавира, Кановас седна на току-що освободения стол. Мачука се облегна назад и се усмихна студено на младия вицепрезидент на „Картухано“.
— Аз съм много стар човек, Панчо — каза той. — Някога печелех и губех битки. Но сега… — Той взе един от документите, които му подаде помощникът му. — Това, което изпитвам сега повече от желанието да победя, е любопитство. Като някой, който слага скорпион и паяк в шише и чака да види какво ще стане. Без да симпатизира на никого.
Той насочи вниманието си към документа и Гавира се сбогува тихо, преди да отиде при колата си. Дълбока бръчка прорязваше челото му, а земята сякаш се люлееше под краката му. Перехил приглади косата над плешивината си и отмести поглед, когато шефът му се приближи.
Слънчевите лъчи огряваха ъгъла на боядисаната в бяло и охра Болница на Достопочтените. През улицата, под един афиш за неделната борба с бикове на арената „Маестранса“, двама пребледнели туристи, които изглеждаха така, сякаш всеки миг ще получат слънчев удар, седяха пред „Каса Роман“ и си почиваха. Вътре в бара, Симеон Навахо внимателно обели една скарида и погледна към Кварт.
— Отделът за компютърни престъления не откри нищо — каза той. — Няма други прояви.
Той изяде скаридата и на един дъх погълна половин бира. Винаги хапваше допълнителни закуски, сандвичи, ядки и Кварт се чудеше къде слабичкият заместник-началник побира всичко това. Дори магнумът изглеждаше толкова несъразмерен за слабата му фигура, че той го носеше в миризлив кожен кобур с ресни под мишницата. С вързаната си на конска опашка коса и широката риза на цветя, Симеон Навахо силно контрастираше с високия, строго облечен свещеник.
— В досиетата ни няма нищо — продължи полицаят — за никой от хората, които ме помоли да проверя… имаме студенти, които играят номера на компютрите си; куп хора, които продават пиратски копия на компютърни програми и двама души, които влизат от време на време в системи, където не им е мястото. Но няма и следа от това, което търсиш.
Те стояха до бара, под пушените бутове, които висяха от тавана. Полицаят взе друга скарида, откъсна главата й, изсмука я с удоволствие и опитно започна да бели останалата част. Чашата с бира на Кварт беше почти недокосната.
— Направи ли проучването, за което те помолих? За онези компании и „Телефоника“.
— Да — отвърна Навахо с пълна уста. — Никой от списъка ти не е купувал компютърно оборудване оттам или поне не под свое име. Колкото до „Телефоника“, шефът на охраната там ми е приятел. Според него, вашият Висперас не е единственият, който незаконно влиза в мрежата и се обажда в чужбина — във Ватикана или където и да било. Всички хакери го правят. Някои залавяме, други — не. Вашият изглежда е доста хитър. Очевидно използва сложна затворена верига, за да влиза и излиза от Интернет. Оставя след себе си програми, които изтриват всяка следа от него и пращат проследяващите системи да гонят Михаля. — Той изяде още една скарида и си поръча нова бира. Парче черупка се беше заплело в мустаците му. — Това е всичко, което мога да ти кажа.
Кварт се усмихна на полицая.
— Не е много, но ти благодаря.
— Не е нужно да ми благодариш — каза Навахо, дъвчейки. Купчината черупки от скариди при краката му растеше. — Бих искал да направя повече. Но шефовете ми бяха пределно ясни — мога да ти помагам само неофициално. На лична основа — между теб и мен. Заради доброто старо време. Не искат да се замесват с черкви, свещеници, Рим и други подобни. Друго щеше да бъде, ако някой беше извършил престъпление от моята юрисдикция. Но се смята, че смъртта и на двамата е била злополука… Фактът, че хакер от Севиля притеснява папата не е нещо, което особено ни тревожи — каза той и шумно изсмука главата на скаридата.
Слънцето бавно се плъзгаше над Гуадалкивир и въздухът не трепваше. На отсрещния бряг палмовите дървета приличаха на стражи, охраняващи „Ла Маестранца“. Ел Потро дел Мантелете стоеше на прозореца и гледаше отблясъците на реката с цигара в уста, неподвижен като бронзовата фигура на идола си Хуан Белмонте. Дон Ибраим седеше на масата. Мирис на пържени яйца с кървавица се носеше от кухнята заедно с песента на Ла Ниня Пунялес:
Лъжливият адвокат кимаше одобрително, като произнасяше беззвучно думите, които Ла Ниня пееше с дрезгавия си глас. С престилка върху роклята си на капки и лъжица в ръка, тя пържеше яйца — вкусни и рохки, точно както дон Ибраим ги обичаше. Когато тримата партньори не ядяха тапас из баровете в Триана, се хранеха в апартамента на Ла Ниня на улица „Бетис“. Беше скромно жилище на третия етаж, но имаше изглед към Севиля — към Аренал, Златната кула и Ла Хиралда на един хвърлей — за който крале, милионери и филмови звезди с всичките си богатства, биха се избили. Прозорецът на Ла Ниня към Гуадалкивир беше единственото й богатство. Беше купила апартамента преди години, с оскъдните доходи от мимолетната си слава и в живота й имаше поне едно нещо (както често казваше тя, за да се ободри), което не беше се сгромолясало. Живееше там сред малко стари мебели, блестящо месингово легло, репродукция на Девата на Надеждата, снимка с автограф от Мигел де Молина и ракла, в която пожълтяваха бродираните кувертюри, покривки и чаршафи от чеиза й. Тъй като не плащаше наем, тя можеше да си позволи месечните вноски, които през последните години изпращаше за малко място и надгробен камък в най- слънчевия кът на гробището в Сан Фернандо. Защото Ла Ниня знаеше какво е да ти е студено. Тя пееше:
Дон Ибраим автоматично промърмори
За разлика от Ла Ниня, нито дон Ибраим, нито Ел Потро дел Мантелете имаха собствено жилище. Ел Потро живееше наблизо в разнебитено туристическо корабче, което негов приятел от дните му като бикоборец и войник, му беше дал назаем. Дон Ибраим живееше в скромен пансион в Ел Алтосано, ръководен от вдовицата на доброволец, застрелян на север от ЕТА. Останалите наематели бяха пътуващ търговец на
