блестеше върху запуснатата камбанария, но още не се беше издигнало над стрехите на къщите, боядисани в червеникава охра и бяло, а портокаловите дървета още бяха в сянка. Ароматът им го съпътстваше до вратата на църквата, където един просяк седеше на земята, опрял патериците си на стената. Кварт му даде монета и влезе, като спря за миг пред фигурата на Исус, заобиколен от оброчни дарове. Литургията още не беше стигнала до освещаване на причастието.
Седна отзад. Около двадесет богомолци седяха на пейките пред него, които заемаха половината от кораба. Останалите все още бяха струпани между скелето и стената. Свещниците на олтара бяха запалени и под разнородната смесица от статуи и икони в подножието на Девата със сълзите дон Приамо Феро отслужваше литургия, подпомаган от отец Оскар. Паството се състоеше главно от жени и старци; бедни хора — пенсионери, домакини, служители на път за работа. Някои от жените носеха кошници или пазарски чанти. Две или три старици бяха облечени в черно, а една от тях, коленичила недалеч от Кварт, носеше воал, какъвто жените слагаха на литургия до преди двадесет години.
Отец Феро пристъпи напред, за да чете Евангелието. Одеждите му бяха бели и под филона и столата Кварт видя, че той носи наметало — каквото преди Втория съвет на Ватикана свещениците носеха върху раменете си по време на литургия като символ на платното, покривало лицето на Христос. Само много консервативните или стари свещеници продължаваха да го носят, но това не беше единственият анахронизъм. Старият филон на отец Феро, например, беше разкроен — модел, вече заменен с по-лек и удобен.
— И Исус каза на учениците си…
Старият свещеник беше чел текста стотици пъти през живота си и едва ли имаше нужда от книгата, отворена върху аналоя. Погледът му беше прикован в някаква неопределена точка в пространството пред паството. Той нямаше микрофон и в такава малка църква не му трябваше — високият му, равен глас авторитетно ехтеше в тишината на кораба, без да оставя място за съмнение или спор; нищо освен думите, произнесени в името на Оногова, нямаше значение или стойност. Това беше Словото.
„Истина ви казвам, ще плачете и ще се окайвате, но светът ще се възрадва: ще скърбите, но скръбта ви ще се превърне в радост.
Затова скърбете сега, но Аз пак ще ви се явя и сърцата ви ще се възрадват и никой смъртен няма да попречи на радостта ви…“
— Божието слово — каза той и се върна зад олтара, а паството започна да произнася Кредото (лат. молитва, верую — (Б. р.)). Кварт не се изненада, когато съзря Макарена Брунер. Седеше три реда пред него, свела глава в молитва. Носеше тъмни очила и джинси; косата й беше вързана на конска опашка, а якето — наметнато върху раменете, Кварт отново погледна към олтара и срещна погледа на отец Оскар. Той го наблюдаваше безизразно, докато отец Феро отслужваше литургията, вглъбен единствено в ритуала на думите и жестовете си:
— „Benedictus est, Domine, dues universi, quia de tua largitate accepimus panem…“
Кварт се заслуша. Наистина, отец Феро водеше службата на латински. Частите от литургията, които не бяха пряко адресирани към паството или не се рецитираха колективно, той четеше на стария каноничен език. Това беше сериозно нарушение. Някои църкви имаха специално разрешение да го правят, а в Рим самият папа често отслужваше литургията на латински. Но след Павел VI църковните канони повеляваха литургията да бъде отслужвана на езика на енориашите, за да им бъде по-лесно да разбират и да участват. Очевидно отец Феро не беше приел нито една от модерните реформи в Църквата.
— „Per huius aquae et vini misterium…“
По време на освещаването на причастието Кварт внимателно го наблюдаваше. След като остави църковната утвар, свещеникът поднесе към небето нафората върху блюдото за причастие и смеси няколко капки вода с виното, донесено в стъкленици от отец Оскар, вдигна и потира. После се обърна към своя помощник, който държеше малък леген и сребърна кана, и изми ръцете си.
— „Lava me, Domine, ab iniquitate mea.“
Кварт проследи движението на устните на отец Феро, докато шепнеше думите на латински. Измиването на ръцете беше друг ритуал, почти отречен, впреки че все още беше част от съдържанието на литургията. Забеляза и други анахронизми, ритуали, които рядко беше виждал, откакто беше иподякон на десет или единадесет години и помагаше на енорийския си свещеник. Отец Феро постави ръцете си със събрани пръсти под струята вода, поливана от помощника му и след като изсуши ръцете си, задържа палците и средните си пръсти допрени, за да не докосват нищо друго. Той дори обръщаше страниците на требника с останалите си три пръста. Спазваше буквално обичая на старите духовници, които отказваха да приемат промените. Оставаше само да извърши богослужението с лице към олтара и образа на Девата и с гръб към паството, каквато беше практиката преди тридесет години. Кварт реши, че отец Приамо Феро изобщо не би се притеснил да го направи, докато гледаше как чете молитвите, с наведена непокорна глава, обрасла с неравно подстригана, рошава коса. „Te igitur clementissime Pater“ (Към Теб се обръщаме сега, най-милостиви Отче /лат./ — (Б. р.)). С небръсната брада, скрита в яката на филона, той шепнеше — и думите отчетливо ехтяха в пълната тишина на църквата — молитвите за жертвата, точно както са били произнасяни през последните хиляда и триста години:
— „Per ipsum et cum ipso, et in ipso, est tibi Deo Patri omnipotenti…“ (Навсякъде и за всичко, и във всичко си всемогъщ Ти, Господи. — (Б. р.))
Въпреки неодобрението си към подобни анахронизми и презрението към отец Феро, свещеникът у Лоренцо Квар не можеше да не се развълнува от странното величие, което ритуалът придаваше на стария свещеник. Сякаш символичното въплъщение, осъществено на олтара, беше превърнало недодялания провинциалист в авторитетна фигура и му беше дарило духовна сила, която караше човек да забрави мръсното му расо, оръфаните обувки, излинелия филон. Бог — ако имаше бог зад позлатените барокови резби, които обкръжаваха Девата със сълзите — без съмнение беше положил ръката Си за миг върху рамото на свадливия старец, който приведен над нафората и потира, символично пресъздаваше тайнството на смъртта и прераждането на Сина. Докато гледаше лицата на хората край себе си, включително Макарена, Кварт си помисли, че няма значение дали има Бог, готов да наказва или възнаграждава, да проклина или да дарява вечен живот. Това, което имаше значение в тишината, изпълнена с дрезгавия глас на отец Феро, бяха хората със сериозни, спокойни лица,. съсредоточени върху ръцете и гласа му, които шепнеха с него, независимо дали разбират или не текста; хората, които получаваха нещо, което можеште да се изрази с една дума — утеха. Това беше приятелска ръка в мрака, топлина, която пропъжда студа. И Кварт, коленичил като тях, подпрял лакти на облегалката на предната пейка, повтаряше думите на освещаването. Чувстваше се неловко, защото съзнаваше, че е направил първата стъпка към разбирането на тази църква, на свещеника й, на съобщението от Висперас и причината да бъде тук. Осъзна, че му беше по-лесно да презира отец Феро, отколкото да гледа как, дребен и недодялан в старомодния си филон, той пресъздаваше с думите на древното тайнство един достъпен рай, където двадесетина души, повечето уморени или обременени от възрастта, наблюдаваха — със страх, уважение и надежда — парчето хляб, което старият свещеник държеше гордо в ръце. Той вдигна към небето потира с вино, създадено от грозде и човешки труд и го свали, превърнато в кръвта на Христос. Христос, който нахранил и напоил своите ученици на Тайната вечеря със съвсем същите думи, звучащи от устата на отец Феро цели двадесет столетия по-късно, под сълзите на Карлота Брунер и капитан Халок: Нос facite inmeam commemorationem. (Евангелие от Лука 22:19 — „…това правете за Мой спомен.“ — (Б. р.))
Литургията беше свършила. Църквата беше пуста. Кварт остана седнал, неподвижен, след като дон Приамо каза Ite, missa est (Вървете, литургията свърши /лат./ — (Б. р.)) и се отдръпна от олтара, без да погледне нито веднъж към него. Енориашите си тръгнаха един по един, ключително Макарена. Тя не показа, че е забелязала Кварт иззад тъмните си очила, докато минаваше покрай него. Известно време старицата с воала беше единственият друг човек в църквата. Докато тя се молеше, отец Оскар се появи от вратата на вестиария и угаси свещите и светлината на олтара. После се прибра, без да се огледа. Старата жена също
