изобщо забрави какво е било. Сега тя говореше нещо и той си спомни за Спада. Молитви и студени душове, беше му препоръча Мастифът на стъпалата на Пиаца ди Спаня.
— Има някои неща, които искам да ви обясня — каза тя. — Но не знам как…
Погледът й сякаш го пронизваше. Той кимна, без да знае защо. Важното беше отново да внимава в думите й.
— В живота се плаща много скъпо за някои излищества и сега е ред на Панчо да плаща. Той е от типа хора, които искат сметката, без да се цупят, като удрят с кокалчета по бара, за да бъдат обслужени. Такъв мъжкар е — каза тя саркастично. — Но сега преживява трудни времена. Може да не го показва, но аз го знам и той знае това. Севиля прилича на село — ние обичаме клюката. Всеки шепот, всяка усмивка зад гърба му е удар върху неговата гордост. — Тя обхвана с жест ресторанта. — Представете си какво ще говорят, когато се разчуе, че съм вечеряла с вас.
— Това ли искахте? — Кварт отново беше се овладял. — Да ме демонстрирате като трофей?
Тя го погледна уморено, разбиращо.
— Може би — отговори. — Жените са много по-сложно устроени. Мъжете са толкова праволинейни в лъжите си, толкова истински в противоречията си… толкова последователни в подлостта си. — Оберкелнерът донесе кафето, за нея с мляко, за него — черно. Макарена си сложи една бучка захар и замислено се усмихна. — Бъдете сигурен, че Панчо ще узнае всичко още утре сутринта. Господи, за някои неща трябва да се плаща дълго време. — Тя отпи от кафето си и погледна Кварт. — Може би не трябваше да споменавам Господ. Прозвуча като проклятие. Все пак, нали е казано „не споменавай напразно името Божие“.
Кварт внимателно остави лъжичката върху чинийката си.
— И аз понякога го правя — каза той.
— Странно.
Тя се опря на лакти и копринената й блуза докосна ръба на масата. Кварт усещаше плътта под нея — натежала, мека и загоряла. Трябваше му нещо повече от студен душ.
— Познавам дон Приамо от десет години, откак за пръв път дойде в енорията, но не мога да си представя живота на един свещеник. Никога не се бях замисляла за това досега, когато ви загледах. — Тя отново погледна към ръцете му, а после — към якичката. — Как се справят свещениците с трите обета?
Едва ли имаше по-неподходящ момент за този въпрос. Кварт се втренчи в чашата и събра цялото си самообладание.
— Всеки от нас се оправя, както може — отвърна той. — Някои ги превръщат в платено смирение, споделено безбрачие и частично въздържание.
Той вдигна чашата си сякаш за наздравица, но я остави недокосната и вместо това отпи от кафето си. Макарена се разсмя. Смехът й беше толкова искрен и заразителен, че Кварт едва не се присъедини към нея.
— А вие? — попита тя, все още усмихната. — Спазвате ли тези обети?
— Опитвам се. — Той остави чашата, изтри устата си, сгъна внимателно салфетката и я остави на масата. — Опитвам се да не бъда фанатик, но винаги спазвам правилата. Някои неща изискват смирение и фирмата, за която работя, е една от тях.
— Имате предвид дон Приамо?
Кварт вдигна вежди с премерено безразличие. Не говорел за никого конкретно, каза той. Но след като тя го казва, отец Феро не е свещеник за пример. Меко казано, той има собствено мнение. Смъртен грях номер едно.
— Не знаете нищо за живота му, затова не можете да го съдите.
— Не го съдя, опитвам се да го разбера.
— Не е вярно — настоя тя. — През по-голямата част от живота си той е бил енорийски свещеник в мъничко селце в Пиренеите. Понякога снегът го откъсвал от света седмици наред и му се налагало да се влачи на осем или десет километра, за да даде последно причастие на умиращите. Всичките му енориаши били стари и измрели един по един. Той ги погребвал със собствените си ръце, докато не останал никой. Това преживяване му създало определена философия за живота и смъртта; за ролята, която вие, свещениците, играете на този свят. За него тази църква е много важна. Сигурен е, че тя е необходима, че с всяка затворена или изгубена църква изчезва и част от Царството Небесно. Никой не му обръща внимание, но вместо да се предаде, той се бори. Казва, че е изгубил достатъчно много битки там горе, в планините.
Всичко това е прекрасно, каза Кварт. Много вълнуващо. Дори бил гледал няколко такива филми. Но отец Феро трябва да спазва дисциплината на Църквата. Ние, свещениците, каза той, не можем да вървим през света и да обявяваме независими републики, когато ни скимне. Не и при тези обстоятелства.
Тя поклати глава.
— Не го познавате достатъчно добре.
— Той не ми позволява да го опозная.
— Утре ще поправим това, обещавам ви. — Тя посочи чашата му. — Очевидно вие наистина се въздържате в пиенето. Едва докоснахте виното си. Но в други аспекти не сте толкова скромен. Обличате се добре. Познавам скъпите дрехи, дори ако ги носи свещеник.
— Заради работата ми е. Работя с хора. Вечерям с привлекателни херцогини в Севиля. — Те се спогледаха и този път никой от двамата не се усмихна. — Това е униформата ми.
Настъпи кратко мълчание.
— Имате ли расо? — попита тя.
— Разбира се. Но не го слагам често.
Сервитьорът донесе сметката. Макарена не позволи на Кварт да плати. Заяви му твърдо, че тя го е поканила. Затова той просто я наблюдаваше, докато вадеше златната си карта „Америкън Експрес“. Винаги оставяла съпругът й да плаща сметките, каза тя палаво, когато сервитьорът се махна. Излизало му по- евтино, отколкото да плаща издръжка.
— Още не сме обсъдили последния от трите обета — каза тя внезапно. — И вие ли практикувате споделено безбрачие?
— Боя се, че наистина спазвам обета за безбрачие. Това е.
Тя бавно кимна и огледа ресторанта, преди отново да се обърне към него. Взираше се и го преценяваше.
— Не ми казвайте, че никога не сте бил с жена.
Има въпроси, на които не може да се отговори в единадесет вечерта, в светлината на свещите в севилски ресторант. Но тя сякаш и не очакваше отговор. Бавно извади от чантата си пакет цигари, сложи една в уста и с премерено, но и естествено безсрамие извади пластмасова запалка изпод презрамката на сутиена си. Кварт я наблюдаваше как пали цигарата и се опитваше да не мисли за нищо. Едва по-късно се осмели да се зачуди в какво се беше забъркал.
В един затворен свят, управляван от концепцията за греха, където контактът с жени беше забранен, единствената неофициално приета отстъпка пред секса бяха мастурбацията или незаконните връзки, които се опрощаваха след тайнството на покаянието. За Кварт животът му на дипломат и работата за Института по външни дела можеха да осигурят онова, което Спада — винаги добър с евфемизмите — наричаше тактическо алиби. Но в резултат на образованието, получено в Рим и работата му през последните десет години, отношението на Кварт към незаконните връзки беше различно от това на другите свещеници, ръководени изцяло от долните клюки в семинарията и методите на Църквата. За благото на Църквата, което се считаше за достойна цел само по себе си, понякога се оправдаваха определени грехове; така че успехът на някой красив папски секретар пред съпругите на министри, финансисти и посланици — жени, които с готовност се поддаваха на изкушението да спечелят един интересен млад свещеник — отваряше много врати, които бяха заключени за по-възрастните и аскетични светлости или преосвещенства. Спада наричаше това „Синдромът на Стендал“ заради двама от героите на писателя — Фабрицио дел Донго и Жулиен Сорел (Герои от романите на Стендал „Пармският манастир“ и „Червено и черно“, които преживяват дълбока любов въпреки духовното си призвание. — (Б. р.)). Когато Кварт влезе в ИВД, Спада му препоръча да прочете тези два романа. Защото за Мастифа културата не противоречеше на дълга. Това зависеше от моралната преценка и интелигентността на всеки свещеник — божи войн, участващ в битка, където
