си тръгна и агентът на ИВД остана сам в сумрака на празната църква.
Въпреки възгледите си и строгото спазване на каноните Кварт беше трезв човек. Прозорливостта му беше неговото тайно проклятие. Тя му пречеше да приеме изцяло естествения ход на нещата, но не му даваше нищо в замяна, за да направи тази яснота на съзнанието поносима. За свещеника, както във всяка друга област на живота, която изисква вяра в мита, че човек има привилегировано място във вселената, подобна трезвост беше смущаваща и опасна, защото разкриваше незначителността на човешкия живот. Само силата на волята, изразена като самодисциплина, предлагаше на Кварт защита от голата истина, която поражда слабост, апатия или отчаяние. Може би затова той остана там, под обгорелия купол, който миришеше на восък и студени, древни камъни. Погледна към скелето, към фигурата на Христос с мръсната коса, обграден от оброчни дарове, към потъналия в сумрак олтар и плочите, излъскани от стъпките на отдавна мъртви хора. Все още виждаше небръснатото намръщено лице на отец Феро на олтара, докато произнася думите на тайнството и двадесетте лица, които го гледат, освободени за миг от човешките си страдания; с надеждата, че съществува всемогъщ баща и по-добър живот, където праведните са възнаградени, а грешниците — наказани. Тази скромна църква беше много далеч от вулгарните телевизионни религии, където имаше всичко — открити арени, гигантски телевизионни екрани, гьобелсови методи, рок-концерти, диалектиката на Световната купа и електронни пръскачки със светена вода. Както забравените пионки, които не знаеха дали още имат цар, за когото да се бият, някои фигури търсеха своя квадрат на шахматното поле, за да умрат спокойно. Отец Феро беше избрал своя, а Лоренцо Кварт, опитен ловец на глави за римската курия, го разбираше без затруднения. Може би по тази причина у него се породиха съмнения, докато седеше в малката, порутена църква, която старият свещеник беше превърнал в свое укрепление: убежище, където можеше да отбранява последните от своето стадо от бродещите наоколо вълци.
Известно време Кварт седя и премисля. Най-накрая се изправи и тръгна по пътеката към олтара, а стъпките му отекваха под овалния купол. Той спря пред олтара и загледа статуите на предшествениците на Макарена, шепнещи молитви от двете страни на Девата със сълзите. Под кралския балдахин, украсен с херувими и светци, заобиколена от листа и цветя от позлатено дърво, скулптурата на Мартинес Монтаньес се очертаваше в полумрака на светлината от прозорците, която преминаваше през геометричната структура на скелето. Изглеждаше много красива и много тъжна. Лицето й беше обърнато нагоре почти с укор, а протегнатите празни ръце сякаш питаха защо й е бил отнет синът. Двадесетте перли на капитан Халок блестяха нежно върху бузите, звездната корона и синята й туника. Босите й крака стъпваха върху полумесеца, смазал главата на змията.
— „И аз ще създам омраза между теб и жената, между твоето семе и нейното семе…“
Гласът дойде иззад него. Кварт се обърна и видя Грис Марсала. Беше влязла безшумно с маратонките си.
— Промъквате се като котка — каза той.
Тя се засмя. Както обикновено, косата й беше сплетена и беше облечена в торбеста риза и джинси, изцапани с гипс. Кварт си я представи как си слага грим пред огледалото преди посещението на архиепископа и видя студените й очи, умножени от парчетата счупено огледало. Потърси белега. Ясно личеше — бледа линия, дълга три сантиметра върху лявата й китка. Чудеше се дали наистина е искала да се самоубие.
— Не ми казвайте, че сте дошъл за литургията — каза тя.
Кварт кимна. Тя се усмихна неопределено. Забеляза, че гледа белега й и обърна ръка, за да го скрие.
— Този свещеник — каза Кварт.
Щеше да добави нещо, но не успя — тези думи казваха всичко. След миг тя се усмихна отново, сякаш на нещо свое.
— Да — каза тихичко, — точно така.
Изглеждаше успокоена и спря да крие китката си. Попита го дали е видял Макарена и Кварт кимна.
— Тя идва тук всяка сутрин в осем — каза Грис. — В четвъртък и неделя с майка си.
— Не знаех, че е толкова набожна.
Не искаше да прозвучи саркастично, но Грис Марсала се скова и отвърна:
— Не ми харесва тонът ви.
Той приближи до олтара, погледна Девата, после отново се обърна към монахинята.
— Съжалявам. Снощи вечерях с нея и съм объркан.
— Знам, че сте вечеряли заедно. — Сините й очи бяха приковани в него. — Макарена ме събуди в един през нощта и ме държа на телефона почти половин час. Едно от многото неща, които каза беше, че ще дойдете на литургията.
— Невъзможно — каза Кварт. — Реших в последния момент.
— Е, тя беше сигурна. Каза, че ще дойдете и ще започнете да разбирате. — Тя млъкна и го погледна с любопитство. — Така ли е?
— Какво друго ви каза?
Опита се да прозвучи небрежно-иронично. Боеше се, че е явно колко иска да разбере какво е казала Макарена на приятелката си монахиня. Подразни се от себе си.
Грис Марсала замислено стисна устни.
— Каза ми много неща. Например, че ви харесва. И че не сте толкова различен от дон Приамо, колкото си мислите. Каза също, че сте най-сексапилният свещеник, когото е срещала. — Тя се усмихна закачливо. — Точно така се изрази.
— Защо ми го казвате?
— Предполагам, защото ме попитахте.
— Моля ви, не ми се подигравайте. Твърде стар еъм за това. Вижте, косата ми е посивяла като вашата.
— Харесва ми, че е толкова къса. На Макарена също.
— Не отговорихте на въпроса ми, сестро Марсала.
Тя се засмя и очите й се присвиха.
— Моля, без титли. — Посочи към изцапаните си джинси и скелето до стената. — Не знам дали това е подходящо за монахиня.
Не беше, помисли си Кварт. Нито ролята й в този странен триъгълник, състоящ се от тях двамата и Макарена Брунер. А може би трябваше да се включи и четвърти, отец Феро. Кварт не си представяше Грис Марсала в манастир, в одежди на монахиня. Беше изминала дълъг път от Санта Барбара.
— Ще се върнете ли някога в манастира?
Тя помълча за миг, преди да отговори, загледана в пейките, струпани до вратата на кораба. После пъхна палци в задните джобове на джинсите си и Кварт се зачуди колко ли монахини могат да изглеждат така в джинси — беше стройна като младо момиче. Само лицето и косата й издаваха възрастта. В нея имаше нещо много привлекателно, особено в начина, по който се движеше.
— Не знам — отговори тя замислено. — Може би зависи от тази църква, от това, какво ще се случи. Мисля, че затова не си заминах. — Говореше, без да гледа Кварт и примигваше на слънчевите лъчи, които нахлуваха през вратата. — Случвало ли ви се е изведнъж да усетите празнота там, където би трябвало да е сърцето ви? Усещането трае само миг, после всичко се нормализира, но знаеш, че нещата не са същите и се чудиш какво не е наред.
— Мислите ли, че ще намерите отговора тук?
— Нямам представа. Но ние търсим на места, където е възможно да има отговори.
Кварт неловко пристъпи от крак на крак. Този разговор не му харесваше, но трябваше да го поддържа, можеше да попадне на някаква следа.
— Мисля — каза той, — че прекарваме целия си живот, бродейки около гробовете си. Може би това е отговорът. — За да омаловажи казаното, той се усмихна, но това не я заблуди.
— Бях права. Вие не сте като другите свещеници.
Кварт не я попита какво има предвид. Двамата мълчаливо минаха през кораба, покрай стените с напукана боя и корнизите с олющена позлата. Най-накрая тя проговори.
— Има неща, места и хора, които оставят отпечатъка си върху теб. Разбирате ли за какво говоря? Не,
