гребени и зряла дама с повехнала красота и съмнителна професия.
Никой, нито Конча Пикер, нито Пастора Империо не може да пее така, мислеше си дон Ибраим, докато слушаше Ла Ниня да завършва песента си със стил и енергия, които онази паплач от критици, менажери и безделници не бяха оценили. Сърцето го болеше да я слуша през Светата Неделя, когато тя пееше на всеки ъгъл, където я отведе желанието, в чест на Девата на Надеждата или сина й, Младенецът от Триана. Тя заглушаваше барабаните и караше всички да настръхват. Защото Ла Ниня Пунялес олицетворяваше музиката и стиха, и самата Испания. Не Испания на евтиното фламенко за туристите, а другата Испания, истинската. Легендата, просмукана с мирис на задимени барове, зелени очи и потта на един цял живот. Драматичните спомени за хора, които пеят, за да облекчат болката си и прогонват демоните си, отчаяно мушкайки с ножове. Ножовете проблясваха като непълната луна, която осветяваше пътя на Ел Потро, докато прескачаше нощем оградите. Гол, за да не скъса единствената си дреха, убеден, че ще завладее света и ще застели пътя си с банкноти — преди биковете да го победят и да оставят израз на поражение в очите му. Същата Испания, която разкъсваше плакатите на Ла Ниня Пунялес, най-добрият глас за фламенко в Андалусия, и дори не й даде пенсия, с която да живее. Далечната родина, за която дон Ибраим беше мечтал през младежките си нощи в Куба; в която беше искал да се върне някой ден като емигрантите от миналото — в открит „Кадилак“ и пура в уста; а тя го посрещна единствено с неразбиране, присмех и обида след тъжната история с подправената му адвокатска диплома. Но дори синовете на уличниците бяха задължени на майките си, размишляваше дон Ибраим, и ги обичаха. А в неблагодарна Испания имаше места като Севиля, квартали като Триана, барове като „Каса Куеста“, верни души като Ел Потро и красиви, трагични гласове като на Ла Ниня. И дори ако нещата не се оправеха, те тримата щяха да издигнат собствен храм на този глас. През нощите, изпълнени с мансаниля, цигарен дим и разговори те си го представяха: официално, тежко заведение, с плетени столове и дискретни възрастни келнери — безизразният Ел Потро щеше да бъде разпоредител — с бутилки по масите, прожектор на сцената и китара, която подрънква верните тонове за Ла Ниня, завърнала се при публиката си с още повече талант и чувство. Щяха да пускат само когото искат, нямаше да има туристически групи или досадници с клетъчни телефони. Дон Ибраим искаше само една маса отзад, в тъмното, където да може бавно да отпива от напитката си с димяща „Монтекристо“ в ръка и да слуша Ла Ниня с буца в гърлото. И постъпленията да бъдат добри. Не беше трудно да мечтаеш.
Той наля много внимателно още бензин в бутилката, като внимаваше да не го разлее. Беше постлал страници от вестник на масата, за да опази лака и изтриваше с парцал всяка струйка, която се стичаше по гърлото на бутилката от „Анис дел Моно“. Бензинът беше безоловен, от най-добрия — 97 октана, защото както разумно беше изтъкнала Ла Ниня, не може да използваш евтин боклук, за да палиш осветена църква. Затова изпратиха Ел Потро с празна кутия от зехтин до най-близката бензиностанция да купи един литър. Дон Ибраим каза, че един литър ще бъде достатъчен. Той обяви, че е добил опит в тези неща, когато Ернесто „Че“ Гевара му ги обяснявал в Санта Клара на чаша „Мохито“ (Вид коктейл — (Б. р.)) как се прави „коктейл Молотов“, руското изобретение на Карл Маркс.
Бензинът се запени и потече отстрани на бутилката. Дон Ибраим го попи с вече мокрия парцал и остави парчето плат в пепелника на масата. Бомбата трябваше да се задейства с някакво примитивно, но ефектно средство, на което дон Ибраим беше гордият изобретател — свещ, клечки, навит будилник и два метра канап, които да съборят бутилката. Запалването щеше да стане, докато тримата партньори седят в бар със свидетели, защото трябваше да подготвят алибито си.
Пейките, струпани до стената и гредите на стария покрив щяха да се погрижат за останалото. Не беше нужно да унищожават напълно църквата, каза Перехил, когато им даваше инструкции. Достатъчно е да нанесат значителни щети, въпреки че ако си отидеше цялата сграда, още по-добре. Основното беше, каза им той, докато ги гледаше тревожно, че трябва да изглежда като злополука.
Дон Ибраим наля още бензин и за миг миризмата му надделя над аромата на пържени яйца. Искаше му се да запали пура, но човек трябваше да внимава с целия този бензин и подгизналия парцал в пепелника. Отначало Ла Ниня беше абсолютно против плана, тъй като църквата е свято място. Успяха да я убедят, само като й напомниха, че с парите, които ще получат за работата, ще може да поръча колкото иска литургии в памет на храма. Все пак, според древния принцип „Ad auctores redit sceleris coacti tamarindus pulpa“ (Както обикновено, недоучилия дон Ибраим смесва началните думи на юридически принципи с други латински фрази — (Б. р.)) или нещо подобно, те щяха да извършат престъплението от чуждо име. Виновната страна беше Перехил.
Дори след това правно обяснение Ла Ниня отказваше да има нещо общо с акта на подпалването и се съгласи да участва само в странични дейности, като пърженето на яйца с кървавица. Дон Ибраим уважаваше възгледите й, тъй като беше за свобода на вероизповеданията. Колкото до Ел Потро, неговият мисловен процес беше труден за проследяване, ако имаше такъв. Той просто кимна безизразно, примирен със съдбата, винаги предан, винаги очакващ звънецът или гонгът да го накарат да изскочи от кабинката или ъгъла си като автомат. Не възрази, когато дон Ибраим спомена подпалването на църквата. Въпреки че беше бикоборец, а доколкото адвокатът знаеше, всички бикоборци вярваха в Бога, Ел Потро не беше набожен. Наистина на Разпети Петък той обличаше морскосиния костюм, който беше носил на злощастната си сватба и бяла риза, закопчана догоре, но без вратовръзка, приглаждаше косата си назад с одеколон и придружаваше Ла Ниня между свещите и барабаните в процесията след Девата на Надеждата. Като свободомислещ човек, дон Ибраим не взимаше участие в реакционни ритуали, затова само наблюдаваше как дефилират покрай него след Девата — Ла Ниня в черната си наметка и Ел Потро, хванал я за ръката, мълчалив и изпънат като струна.
Дон Ибраим се усмихна с бащинска загриженост, докато наблюдаваше изсечения профил на Ел Потро на прозореца. Беше горд с неговата лоялност. Много от най-влиятелните мъже на земята не можеха да се похвалят с такава преданост. Но може би някой ден, на прага на смъртта, ще питат дон Ибраим дали през живота си е направил нещо достойно за уважение. И тогава той ще отговори с високо вдигната глава, че е имал верен приятел в лицето на Ел Потро дел Мантелете и че е слушал Ла Ниня Пунялес да пее „Наметка в червено и златно“.
— Ела и ги вземи — каза Ла Ниня на кухненската врата, като триеше ръце в престилката си. Черните й масури, фалшивата бенка и кървавочервеното червило бяха непокътнати, но очната линия беше малко размазана, защото беше рязала лук за салатата. Дон Ибраим забеляза, че тя хвърли критичен поглед към бутилката от „Анис дел Моно“. Още не одобряваше това, което правеха.
— Не можеш да направиш омлет — каза той с поучителен тон — без да счупиш няколко яйца.
— А онези, които току-що изпържих, ще изстинат — отвърна му тя и упорито стисна челюсти.
Дон Ибраим въздъхна примирено и изля последните капки бензин в бутилката. Попи разлятото и сложи парцала в пепелника. После се подпря с две ръце на масата и с усилие се изправи.
— Довери ми се, скъпа. Повярвай ми.
— Църквите не бива да се палят — настоя тя намръщено. — Така правят еретиците и комунистите.
Ел Потро, мълчалив както винаги, се отдръпна от прозореца и вдигна ръка към цигарата в устата си. Трябва да му кажа да не се приближава до бензина, помисли разсеяно дон Ибраим, още зает с Ла Ниня.
— Неведоми са пътищата божии — каза той, колкото да каже нещо.
— Този път изобщо не ми изглежда правилен.
Нежеланието на Ла Ниня да го разбере засегна дон Ибраим. Той не беше водач, който налагаше решенията на войските си. Вместо това предпочиташе да ги обсъжда с тях. Те бяха неговото племе, неговият род. Неговото семейство. Докато търсеше аргумент, който ще приключи въпроса, поне докато изядат пържените яйца, видя с ъгълчето на окото си Ел Потро да минава край масата на път за кухнята и
