инстинктивно да посяга да изгаси цигарата си в пепелника. Точно там, където лежеше пропитият с бензин парцал.
„Това е нелепо“, помисли дон Ибраим. „Разбира се, Ел Потро не би направил такова нещо“. Но все пак тревожно се обърна към него.
— Ей, Потро — каза той.
Но Ел Потро вече беше хвърлил фаса си в пепелника и докато се опитваше да го спре, дон Ибраим бутна с лакът бутилката от „Анис дел Моно“
VIII
Андалуската
— Усещаш ли уханието на жасмина?
— Какъв жасмин? Тук няма жасмин!
— Жасминът на отминалите дни.
Ако съществува синя кръв, то тази, която течеше във вените на майката на Макарена Брунер, Мария Крус Еухения Брунер де Лебрия и Алварес де Кордова, херцогиня Ел Нуево Естремо, трябваше да е тъмносиня. Прадедите й бяха участвали в обсадата на Гранада и завладяването на Америка и само два старинни рода от испанската аристокрация, Алба и Медина-Сидония, можеха да претендират за по-дълга история. Но богатството, съпътстващо титлите й, отдавна беше изчезнало. Именията и авоарите бяха постепенно погълнати от времето и историята и преплетените клони на семейното й дърво сега приличаха на грозд мидени черупки, отмити и изхвърлени на брега. На дамата, която отпиваше кока-кола срещу Лоренцо Кварт в двора на Каса дел Постиго, й оставаха месец и седем дни до седемдесетия рожден ден. Предшествениците й можели да пропътуват цялото разстояние от Севиля до Кадис, без да напускат собствените си земи. Крал Алфонсо XIII и кралица Виктория Еухения я бяха държали над кръщелния купел. А след испанската Гражданска война самият генерал Франко, въпреки неприязънта си към старата испанска аристокрация, не беше успял да избегне целувката на ръката й, в колеблив поклон над римската мозайка, която покриваше открития двор, донесена направо от развалините на Италика (Римски град близо до Севиля, родно място на императорите Адриан и Траян. Съхранени са останките на голям амфитеатър и множество интересни мозайки. — (Б. р.)) преди четири столетия. Но времето неумолимо отминава. Така гласеше мотото върху английския часовник в галерията от колони и арки в стил мудехар, украсени с килими от Алпухара и две бюра от ХVІ век, които биха свършили на севилските търгове без щедростта на семейния приятел и банкер Октавио Мачука. От отминалото великолепие беше останал само ароматият двор, пълен със мушкато, аспидистри и папрат, позлатените перила, градината, лятната трапезария с римски бюстове, малко мебели и няколко картини по стените. Сред всичко това, само с една прислужница, градинар и готвач в къщата, където беше отраснала с прислуга от двадесет души, живееше белокосата дама с наниз перли на врата; спокойна сянка, уповаваща се на миналото. Тя предложи на Кварт още кафе и си повя със старо ветрило, изрисувано лично от Хулио Ромеро де Торес.
Кварт наля кафе в леко напуканата чаша. Беше по риза. Херцогинята толкова настояваше да си махне сакото заради горещината, че той нямаше друг избор, освен да я послуша и да го окачи на облегалката на стола си. Носеше черна риза с къси ръкави, която разкриваше силните му, загорели мишци. Гладко избръснат, привлекателен и благоприличен, той приличаше на мисионер в контраст с дребната, жилеста фигура на отец Феро, който седеше до него в своето избеляло и излиняло расо. На ниската масичка, поставена до централния фонтан имаше кафе, горещ шоколад и — доста ексцентрично — бутилка кока-кола. Старата херцогиня отбеляза, че мразела да пие кола от кутия. Вкусът й бил различен, метален. Дори мехурчетата били други.
— Още щоколад, отец Феро? Енорийският свещеник кимна рязко, без да поглежда към Кварт и поднесе чашата си. Херцогинята изглеждаше доволна, че в къщата й има двама свещеници. От години отец Феро идваше точно в пет всеки следобед, освен в сряда, за да чете молитви по броеница заедно с херцогинята. После оставаше за кафе на двора, ако времето беше хубаво или в лятната трапезария, ако валеше.
— Щастлив сте, че живеете в Рим — каза херцогинята, като разтваряше и затваряше ветрилото си. — Толкова близо до Негово светейшество.
Тя беше забележително жизнена и будна за възрастта си. Косата й беше бяла, с леко синкав оттенък, а по ръцете и челото й имаше старчески петна. Беше стройна, дребна, с остри черти и кожа, набръчкана като стафида. Почти незабележимите й устни бяха очертани с червило, а от ушите й висяха малки перли, идентични с тези от огърлицата й. Очите й бяха тъмни като на дъщеря й, сълзливи и зачервени от възрастта. Но те все още излъчваха решителност и интелигентност, светлина, която често се обръщаше навътре, сякаш през тях като облаци, преминаваха спомени. На портрета й от Сулоага в стаята до хола, Кварт видя, че в младостта си е била руса. Значи Макарена беше наследила черната коса от баща си, красив кабалеро на снимка в рамка, поставена близо до портрета на херцогинята. Херцогът беше мургав, с бели зъби, тънки мустаци, сресана назад коса и златна игла за вратовръзка, прикрепяща яката на ризата му. Ако някой вкара в компютъра тези детайли заедно с думите „Андалуски кабалеро“, помисли Кварт, на екрана би се появило съвсем същото изображение. Той беше открил достатъчно за историята на семейството, за да знае, че на времето Рафаел Гуардиола Фернандес-Гарвей е бил най-красивият мъж в Севиля. Бил също космополит, елегантен и през петнадесетте години на брака си успял да разпилее остатъците от вече намалялото богатство на съпругата си. Ако Крус Брунер беше рожба на историята, херцогът-консорт беше рожба на най-лошите пороци на севилската аристокрация. Всяка работа, с която се захващал, завършвала с гръмък провал и не свършил в затвора само поради приятелството си с банкера Октавио Мачука, който винаги предано го откупвал. Разорен от последния си проект, ферма за жребци, той умрял без пукната пара, със здраве, разрушено от фламенко до зори, няколко литра мансаниля, четиридесет цигари и три пури на ден. Накрая повикал изповедник, както във старите филми или любовните романи. Бил погребан, след като се изповядал и получил причастие, в униформата на кавалер от „Реал Маестранса“ със сабя и плюмаж. Целият елит на Севиля присъствал на погребението. Половината от присъстващите, както заявил злобно един журналист от клюкарски вестник, били съпрузи-рогоносци, които искали да се уверят, че херцогът наистина е намерил вечния си покой. Друга половина били кредитори.
— Негово светейшество веднъж ми даде аудиенция — каза старата херцогиня на Кварт. — На Макарена също, след сватбата й.
Тя леко наклони глава, потънала в спомени. Повече от тридесет години и няколко папи бяха се сменили от посещението им в Рим, но тя говореше за Негово светейшество, сякаш е същият човек. Кварт осъзна, че в известен смисъл това беше логично. На седемдесет години нещата се променя твърде бързо или изобщо не се променят.
Отец Феро още гледаше мрачно в чашата си, а Макарена наблюдаваше Кварт. Дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо беше по джинси и синя карирана риза. Беше прибрала косата си в конска опашка и не носеше грим. Изглеждаше спокойна и самоуверена, внимателна към майка си и гостите, особено към Кварт. Ситуацията явно я забавляваше.
— Какво мислите за нашата църква, отче? — попита Крус Брунер, като отпи от кока-колата и се усмихна любезно, сложила ветрилото в скута си. Въпреки възрастта, гласът й беше необичайно плътен и ясен. Тя зачака отговора му. Кварт се усмихна учтиво, усещайки погледа на Макарена върху себе си.
— Тя е много популярна — отвърна той уклончиво.
С ъгълчето на окото си виждаше тъмната, неподвижна фигура на отец Феро. Тук, в присъствието на херцогинята и дъщеря й, те бяха на неутрална територия. На пристигане бяха разменили традиционните поздрави, а през останалото време внимаваха да не разговарят помежду си. Но Кварт усещаше, че това е прелюдия към нещо друго. Никой не кани ловец на глави и предполагаемата му жертва на кафе, без да има нещо наум.
— Не мислите ли, че ще е срамота да я изгубим? — настоя херцогинята.
— Надявам се, че това никога няма да стане — каза Кварт успокоително.
