— Мислехме, че затова сте дошъл в Севиля — каза Макарена Брунер многозначително.
Кварт виждаше колието от слонова кост на шията й и се чудеше дали и този следобед пластмасовата запалка е пъхната под презрамката на сутиена й. С удоволствие би прекарал два месеца в чистилището, за да види изражението на отец Феро, ако тя я използва, за да си запали цигарата.
— Не — каза той. — Аз съм тук, защото началниците ми искат да получат точна представа за положението.
Той отпи от кафето си и внимателно остави чашата на инкрустираната маса.
— Никой не се опитва да изгони отец Феро от енорията му.
Отец Феро замръзна.
— Нима? — Той вдигна белязаното си лице към галериите над тях, сякаш някой щеше да се появи там. — Сещам се за няколко души и институции. Архиепископът например. Банка „Картухано“. Зетят на херцогинята… — Той хвърли подозрителен поглед на Кварт. — И не ми казвайте, че в Рим са си изгубили съня заради една малка църква и нейния свещеник.
„Ти си ми ясен, казваше погледът му. Затова не ми пробутвай сладки думи.“ Усещайки очите на Макарена върху себе си, Кварт се опита да спечели благоразположението му.
— Рим се грижи за всички църкви и свещеници.
— Сигурно се шегувате — каза отец Феро и се усмихна студено.
Крус Брунер потупа приятелски ръката на свещеника с ветрилото си.
— Сигурна съм, че отец Кварт не се шегува, дон Приамо — каза тя и погледна към младия свещеник за потвърждение. — Той изглежда добър и почтен свещеник. Мисля, че мисията му е важна. И след като е тук, за да събере информация, трябва да му сътрудничим. — Тя хвърли бърз поглед към дъщеря си, после уморено си повя с ветрилото. — Истината никога не е навредила на никого.
Отец Феро склони глава почтително, но упорито.
— Бих искал да споделям невинността ви, госпожо.
Изпи шоколада си и част от него се стече по зле обръснатата му брадичка. Изтри го с огромна, мръсна носна кърпа, която извади от джоба на расото си.
— Но се боя, че в Църквата, както и в целия останал свят, почти всички истини са лъжа.
— Не бива да говорите така. — Херцогинята беше донякъде шокирана, донякъде развеселена. — Ще бъдете прокълнат. — Тя отвори и затвори ветрилото си.
Тогава Кварт видя отец Феро за пръв път да се усмихва истински. Едно добродушно, скептично изражение — като на мечка, нападната от мечетата си. То смекчи чертите му и накара лицето му да изглежда неочаквано нежно, като на снимката, направена в същия този двор, която беше в хотела. Кварт си помисли за своя шеф Спада от ИВД. Архиепископът и отец Феро се усмихваха по един и същ начин — като ветерани гладиатори и той се зачуди дали някога ще се усмихва като тях.
— Отче — каза херцогинята, след като погледна дъщеря си и помисли за миг, — тази църква е много важна за моето семейство. Не само заради историческото й значение, но и защото, както казва дон Приамо, когато се унищожи църква, част от рая изчезва. А ми е неприятно да знам, че територията на мястото, където скоро ще се оттегля, намалява. — Тя отпи още малко кола, полузатваряйки очи от удоволствие, когато мечурчетата опръскаха носа й. — Вярвам, че нашият енорийски свещеник ще ме изпрати там не след дълго.
Отец Феро издуха носа си.
— Вие ще отидете там, госпожо — каза той и отново се изсекна. — Имате думата ми. — Прибра кърпичката и се втренчи в Кварт, сякаш го предизвикваше да оспори способноста му да изпълни подобно обещание.
Крус Брунер удари с ветрилото по ръката си, поласкана.
— Виждате ли? — каза тя на Кварт. — Това е предимството да каниш свещеник на чай шест дни в седмицата… Носи ти определени привилегии.
Тя погледна с благодарност към отец Феро. Изразът на замъглените й очи беше едновременно сериозен и шеговит.
Старят свещеник се размърда на стола, притеснен от мълчанието на Кварт.
— И с мен, и без мен ще отидете там — каза той тържествено.
— Може би да, а може би не. Но знам, че ако не ме допуснат там, вие ще им дадете нужната информация. — Старата дама погледна броеницата, лежаща до молитвеника върху масата, покрита със списания и вестници и въздъхна. — На моята възраст това е успокоително.
Кацнали над отворената порта на градината, косовете пееха. Нежното чуруликане завърши с две остри трели. Херцогинята се обърна да ги чуе. Май бил брачният им сезон, обясни тя. Те често кацали на стената на манастира в съседство и пеели по същото време като монахините. Нейният баща, херцогът, дядото на Макарена, прекарал последните няколко години от живота си, като записвал песните на косовете. Записите бяха още някъде из къщата. На фона на записаните птичи песни се чувал шумът от стъпките му по покритите с чакъл алеи.
— Баща ми — продължи херцогиянта — не би харесал начина, по който се промени света. — От поклащането на главата й беше явно, че и на нея не й харесва. — В една книга, публикувана преди Гражданската война, „Големите имения в Испания“, семейството ми се споменава като едно от най-богатите в Андалусия, въпреки че дори тогава богатството е било само на хартия. Сега парите са в други ръце. Банките и финансистите притежават големите провинциални имения и ги ограждат с електрически огради. Имат скъпи коли и купуват всички винарни в Херес. Умни хора, които са спечелили парите си с един удар, както обича да прави зет ми.
— Мамо.
Херцогинята вдигна ръка.
— Нека кажа, каквото трябва. Дон Приамо никога не е харесвал Панчо, но аз го харесвах. Фактът, че сте разделени, не променя нищо — тя отново си повя неочаквано енергично с ветрилото, — но признавам, че в историята с църквата той не се държи като благородник.
Макарена сви рамене.
— Той никога не е бил благородник — каза тя.
Взе бучка захар и замислено я засмука. Кварт я наблюдаваше, докато тя внезапно не погледна към него.
— И никога не се е опитвал да се прави на такъв.
— Не, разбира се — изненадващо саркастично каза старата херцогиня. После отново потъна в мислите си, плъзгайки пръсти по плочите край фонтана. — Виж, баща ти беше благородник. Истински андалуски кабалеро.
Плочките, обясни тя на Кварт, датирали от XVI век и били подредени из къщата в точно съответствие със законите на хералдиката.
— Андалуски кабалеро — повтори тя след неколкоминутно мълчание. Червилото върху тънките й, повехнали устни се изкриви в горчива, съучастническа усмивка. Макарена Брунер поклати глава.
— Църквата не значи нищо за Панчо. — Каза го като че ли по-скоро на Кварт, отколкото на майка си. — Той я вижда само като определен брой квадратни метри, подходящи за разработка. Не можем да очакваме да приема нещата като нас.
— Разбира се — отвърна херцогинята. — Само някой от твоята собствена класа може да мисли като теб.
— Ти си се омъжила за човек от собствената си класа — раздразнено вметна Макарена.
— Права си — усмихна се тъжно старата херцогиня. — Но твоят съпруг поне е мъж. Смел, с дързостта на онези, които разчитат само на себе си… — тя хвърли бърз поглед към отец Феро — независимо дали ни харесва или не какво прави с църквата ни.
— Още не го е направил — каза Макарена. — И няма да го направи, поне доколкото зависи от мен.
Крус Брунер се намръщи.
— Е, ти го караш да си плаща, скъпа — каза тя.
Бяха навлезли в област, която явно притесняваше старата дама. Отношението към дъщеря й беше дискретно неодобрително. Макарена се взираше в пространството над рамото на Кварт.
— Има още много да плаща — каза тя тихо.
