още не разбирате. Говоря за този град. За тази църква. За дон Приамо, за Макарена. — Тя спря и се усмихна закачливо. — Трябва да знаете в какво се забърквате.
— Може би нямам какво да губя.
— Странно е, че го казвате. Макарена казва, че това е най-интересното у вас. Впечатлението, което създавате. — Вече бяха до вратата. — Сякаш, като дон Приамо, и вие нямате какво да губите.
Келнерът въртя ръчката на тентата, докато сянката й скри масата на Панчо Гавира и Октавио Мачука. Един ваксаджия седеше в краката на стария банкер и лъскаше обувките му.
— Ще ми подадете ли другия крак, господине?
Мачука послушно сложи другата си обувка върху сандъчето, украсено с позлатени гвоздеи и огледалца. Ваксаджията ложи предпазителите, за да не изцапа чорапите му и продължи съвестно да се труди. Приличаше на циганин и беше много слаб, целите му ръце бяха покрити с татуировки, а от джоба на ризата му стърчаха билети от лотарията. Сигурно беше над петдесетте. Председателят на банка „Картухано“ лъскаше обувките си всеки ден срещу триста песети, докато наблюдаваше как върви светът от масата си на ъгъла на „Ла Кампана“.
— Доста е горещо — каза ваксаджията.
Изтри потта, която се стичаше по носа му с ръка, изцапана с боя. Гавира запали цигара и му предложи една. Ваксаджията я сложи зад ухото си, без да спира да лъска обувките на Мачука. С чаша кафе и „АВС“ на масата пред него, старецът следеше със задоволство работата на ваксаджията. Когато човекът свърши, банкерът му подаде банкнота от хиляда песети. Ваксаджията притеснено почеса врата си.
— Нямам да ви върна, господине.
Председателят на „Картухано“ се усмихна и кръстоса крака.
— Тогава ще ти платя утре, Рафита — каза той. — Когато имаш дребни.
Ваксаджията върна банкнотата, вдигна ръка, сякаш козируваше, и тръгна към площад „Дуке де ла Виктория“, понесъл столчето и сандъчето си под мишница. Гавира го видя да отминава Перехил, който чакаше на почетно разстояние пред един магазин за обувки, на няколко крачки от тъмносиния мерцедес до бордюра. Секретарят на Мачука преглеждаше някакви книжа на една близка маса, тих и усърден както винаги.
— Как вървят нещата с църквата, Панчо?
Беше обичаен въпрос, като да те питат за здравето на роднина. Старият Мачука взе вестника, прелисти го бегло, докато стигна до некролозите, които изчете с голям интерес. Гавира се облегна на плетения си стол, загледан в слънчевите петна, които падаха около краката му и бавно се придвижваха към улица „Сиерпес“.
— Работим по въпроса — каза той.
Мачука беше погълнат от некролозите. На неговата възраст беше приятно да види колко познати са умрели преди него.
— Членовете на борда губят търпение — каза той, без да вдига поглед. — Или, за да бъда точен, някои от тях. Останалите се надяват, че ще се провалиш.
Той обърна една страница и се усмихна сухо на дългия списък роднини, които се молеха за душата на г-н Луис Хоркера де ла Синтача, прочутия син на Севиля, командор на ордена на Маняра, починал, след като получил последно причастие и т.н. Мачука и цяла Севиля знаеха, че починалият беше абсолютен мошеник, забогатял от контрабанда на пеницилин през годините след Гражданската война.
— Само няколко дни остават до заседанието, на което бордът ще обсъди плановете ти за църквата.
Гавира кимна с цигара в устата. Арабите от „Сън Кафер Али“ щяха да кацнат в Севиля двадесет и четири часа преди срещата, за да купят най-накрая „Пуерто Тарга“. А с подписан договор на масата, никой нямаше да се осмели да каже и дума.
— Доизпипвам последните подробности — каза той.
Мачука кимна бавно няколко пъти. Вдигна поглед от вестника и се загледа в минувачите.
— Свещеникът — каза той. — Възрастният.
Гавира застана нащрек. Мачука замълча, сякаш търсеше точните думи или пък искаше да подразни наследника си. Каквито и да бяха причините, Гавира не проговори.
— Той е разковничето — каза старецът. — Ако не се предаде, кметът няма да продава, архиепископът няма да върне земята, а жена ти и майка й няма да се примирят. Литургията в четвъртък наистина ще провали нещата.
Той настояваше да нарича Макарена жена на Гавира. Въпреки че технически това беше истина, Панчо се чувстваше неудобно. Мачука отказваше да приеме края на брака, който беше уредил. Това беше и предупреждение — издигането на Гавира не беше сигурно, докато семейното му положение оставаше неясно и докато Макарена демонстрираше публично този факт. Висшето общество в Севиля никога не прощаващо някои неща. То беше приело Гавира, когато се ожени за дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо. Каквото и да правеше Макарена с бикоборци или свещеници, тя беше от висшето общество, а Гавира не беше. Без жена си той беше само едно парвеню.
— Щом веднъж приключа с църквата, ще се оправя с нея.
Мачука доби скептичен вид, докато прелистваше страниците на вестника.
— Не бъди толкова сигурен, че ще успееш. Познавам я от дете. — Той се приведе и отпи от кафето си. — Може да махнеш свещеника от пътя си и да събориш църквата му, но ще изгубиш другата битка. Макарена я е приела лично.
— Ами херцогинята?
Банкерът леко се усмихна.
— Крус уважава решенията на дъщеря си. А по въпроса за църквата е напълно съгласна с нея.
— Виждал ли сте я напоследък? Говоря за херцогинята.
— Разбира се. В сряда, както обикновено.
Един следобед в седмицата Октавио Мачука изпращаше колата си да вземе Крус Брунер, докато я чакаше в парк „Мария-Луиза“, където двамата се разхождаха. Човек можеше да ги види под върбите или седнали на пейка в Глориета де Бекер в слънчевите следобеди.
— Знаеш каква е тъща ти. — Усмивката на Мачука се разшири. — Просто говорим за времето, за растенията в градината й или за поезията на Кампоамор… И всеки път когато й рецитирам стиховете: „Дъщерите на жените, които съм обичал, сега ме целуват, както се целува светец“, тя се смее като младо момиче. Би било неприлично да споменавам зет й, църквата или пропадналия брак на дъщеря й. — Той махна към бившата банка „Леванте“ на ъгъла на улица „Санта Мариа де Грасия“. — Басирам се на онази сграда, че тя дори не знае, че сте разделени.
— Преувеличавате, дон Октавио.
— Не преувеличавам.
Гавира отпи от бирата си и замълча. Разбира се, че беше преувеличение, но то описваше точно личността на старата дама. Тя живееше усамотена като монахиня, сред сенки и спомени, в Каса дел Постиго, старинна къща, твърде голяма за нея и дъщеря й, в сърцето на историческия квартал, изпъстрен с мрамор, керамика, порти от ковано желязо и пълни с цветя дворове, чиято неразделна част бяха люлеещите се столове, канарчетата, звуците на пиано и сиестата (Почивка в горещите часове след пладне — (Б. р.)). Тя не виждаше какво става извън дома й, освен по време на изпълнените с носталгия ежеседмични разходки с приятеля на покойния й съпруг.
— Не се опитвам да се меся в личния ти живот, Панчо — старецът го наблюдаваше прод полуспуснатите си клепачи, — но често се чудя какво се е случило между теб и Макарена.
Гавира стоически поклати глава.
— Нищо особено, уверявам ви — каза той. — Просто животът, работата ми, всичко създава напрежение… — той дръпна от цигарата и изпусна дима през носа и устата си. — Знаете, че тя искаше веднага да имаме дете. — Поколеба се за миг. — Още не съм спечелил битката, с която ще заздравя позициите си, дон Октавио, нямам време за пелени. Затова я помолих да изчака. — Той отново отпи от бирата си, защото устата му внезапно пресъхна. — Просто да почака малко, това е всичко. Смятах, че съм я
