единствените оръжия бяха молитвата и здравия разум. Предимствата, спечелени от споделени тайни по приеми, в лични разговори или на изповед, носеха рискове. Жените идваха при свещениците, защото търсеха заместител на недостъпни мъже или безразлични съпрузи. И нямаше нищо по-опасно за стария Адам, който се криеше под повечето раса, от невинността на някое младо момиче или молбите на разочарована жена. Принципно, неофициалното позволение на висшестоящите беше повече или по-малко осигурено — така със своята мъдрост църквата на свети Петър беше просъществувала столетия наред — стига да няма скандал и да се постигат резулати.
Вярата на Кварт беше вяра на професионален войник и безбрачието му беше въпрос на гордост, което го превръщаше по-скоро в грях, отколкото в добродетел. Но грях или не, това беше основно правило в живота му. Както някои от призраците, които виждаше, когато се взираше в мрака — като рицаря тамплиер, чийто меч беше единственото му оръжие под лишеното от бог небе, той трябваше да има принципи, за да посрещне с достойнство рева на сарацинската кавалерия, която се спуска от хълма на Хатин.
Кварт с мъка се върна към настоящето. Макарена пушеше, опряла лакът на масата, облегнала брадичка на ръката, в която държеше цигарата. Той усещаше тревожната близост на краката й. На светлината на свещта златни пръски проблясваха в тъмните й очи. Беше много близо до нея. Можеше да протегне ръка и да докосне кожата й с пръсти. Но вместо това, със същата ръка, която трептеше от желание да я докосне, той извади картичката до капитан Халок от джоба на сакото си и я сложи на масата.
— Разкажете ми за Карлота Брунер.
Внезапно атмосферата се промени. Тя угаси цигарата си и остро го погледна. Златните искрици в очите й бяха изчезнали.
— Откъде взехте тази картичка?
— Някой я остави в стаята ми.
Макарена се взираше в пожълтялата снимка на църквата. Поклати глава.
— Тя е моя. От сандъка на Карлота. Невъзможно е да е у вас.
— Но е така. — Кварт обърна картичката. — Защо няма печат? — попита той.
Тревожните й очи се местеха от него към картичката и обратно. Тя я взе и я огледа.
— Защото никога не е била пусната. Карлота е била моя пралеля. Била влюбена в Мануел Халок, беден моряк. Грис каза, че ви е разказала историята… — Макарена поклати глава, сякаш отричаше нещо или беше обзета от тъга. — Когато капитан Халок заминал за Америка, години наред тя му пращала картичка или писмо почти всяка седмица. Но баща й херцогът, моят прапрадядо Луис Брунер, не позволил на писмата да стигнат до получателя си. Подкупил пощенските служители. За шест години тя не получила нито едно писмо и вероятно той — също. Когато Халок се върнал за нея, Карлота била изгубила ума си. Прекарвала дните си на прозореца, загледана в реката. Дори не го познала.
Кварт посочи картичката.
— А какво е станало с писмата?
— Никой не посмял да ги унищожи. Накрая отишли в сандъка, където прибрали всички вещи на Карлота, след като починала през 1910 година. Когато бях малка, бях запленена от вещите й: мерех роклите, кехлибарените огърлици… — Кварт видя как на устните й изгрява усмивка, но очите й се върнаха към картичката и сиянието изчезна. — Като млада Карлота ходила с родителите си на Парижкото изложение и посетила развалините на Картаген в Тунис. Донесла със себе си стари монети. Има още разписания за параходи, брошури за хотели, стари дантели и муселин. Един цял живот. Представете си какво въздействие имаше всичко това върху мен, когато бях десет или единадесетгодишна. Прочетох всички писма. Пралеля ми изглеждаше толкова романтична личност. Тя все още ме очарова.
Макарена замислено чертаеше с нокът по покривката около картичката. Внезапно спря, замислена.
— Трогателна любовна история — каза тя и погледна Кварт. — И като всички трогателни любовни истории — с тъжен край.
Кварт не отговори, защото я чакаше да продължи. Но я прекъсна келнерът, който донесе разписката от кредитната карта. Кварт забеляза подписа й — нервен, с много извивки, остри като ками. Тя се взираше в угасената си цигара, потънала в мисли.
— Има една прекрасна песен — продължи след малко — изпълнявана от Карлос Кано, по стихове на Антонио Бургос: „Още помня онова момиче и пианото му в Севиля…“ Всеки път, когато я чуя, ми иде да се разплача… Знаете ли, че съществува легенда за Карлота и Мануел Халок. — Усмивката й беше необичайно свенлива и нерешителна и Кварт осъзна, че тя вярва в легендата. — В лунните нощи Карлота се появява на прозореца, а призрачният кораб на нейния любим плува по Гуадалкивир. — Тя се приведе напред и Кварт отново усети близостта й. — Когато бях малка, по цели нощи ги очаквах. И веднъж ги видях. Тя стоеше като бледа сянка на прозореца. А долу, по реката, платната на стария кораб едно по едно изчезваха от погледа в мъглата.
Макарена млъкна и отново се облегна. Дистанцията помежду им се завърна.
— Втората ми любов — каза тя — след сър Мархолт беше капитан Халок… — Погледът й беше предизвикателен. — Мислите ли, че това е невъзможно?
— Защо не? Всеки има своите призраци.
— И какви са вашите?
Кварт се усмихна, а очите му се взираха в далечината. Вятър, слънце и дъжд. Вкус на сол в устата му. Спомени за бедняшко детство, за винаги мръсни колене и непрестанно взиране в морето. Младостта му беше ограничена откъм интелект, подчинена на строга дисциплина, с малко щастливи спомени за приятелство и кратки моменти на удовлетворени амбиции. Самота по летищата, над някоя книга, в хотелската стая. Страх и омраза в очите на другите хора: банкерът Лупара, Нелсън Корона, Приамо Феро. Трупове — истински и измислени, минали и бъдещи.
— Нищо особено — каза той хладно. — Като вашите — кораби, които отплават, за да не се завърнат. И един мъж. Рицар-тамплиер в ризница, подпрян на меча си, сред една пустиня.
Тя го погледна особено, като че ли го виждаше за пръв път, но не каза нищо.
— Но призраците — добави Кварт — не оставят пощенски картички по хотелските стаи.
Макарена докосна картичката, която още лежеше на масата с надписа нагоре: „Моля се за теб всеки ден…“ Устните й беззвучно мърдаха, докато четеше думите, които никога не бяха стигнали до капитан Халок.
— Не разбирам — каза тя накрая. — Картичката беше у дома, в сандъка с останалите вещи на Карлота. Някой трябва да я е взел оттам.
— Кой?
— Нямам представа.
— Колко души знаят за писмата?
Тя се замисли.
— Не — каза след малко. — Това е невъзможно.
Кварт протегна ръка и видя как Макарена се отдръпва на стола си, сякаш уплашена. Обърна картичката и й показа снимката на църквата.
— Няма нищо невъзможно — каза той. — Това е мястото, където е заровена Карлота Брунер, близо до перлите на капитан Халок. Църквата, която вашият съпруг иска да унищожи и която вие защитавате. Това е причината за моето присъствие в Севиля, защото двама души са умрели тук. — Той вдигна поглед към нея. — Църква, която според един загадъчен хакер, когото нарекохме Висперас, убива, за да се защити.
Тя понечи да се усмихне, но внезапно се замисли. Когато проговори, гласът й, изненадващо, беше по- скоро раздразнен, отколкото разтревожен.
— Не говорете така. Това ме плаши.
Кварт я наблюдаваше как върти пластмасовата запалка в ръцете си. Чувстваше, че Макарена Брунер лъже. Тя не беше жена, която лесно се плаши.
От появата на Висперас преди седмица, отец Игнасис Ареги и отборът му от йезуити — компютърни специалисти — наблюдаваха централната компютърна система на Ватикана денонощно. Беше един без десет след полунощ и Ареги отиде да си вземе кафе от автомата в коридора. Машината глътна монетата му
