му, може би към устата, а после и към ръцете му на масата. — Също така сте много мълчалив. Не омагьосвате хората с приказки. В това отношение ми напомняте на дон Приамо… — Докато келнерът отнасяше чиниите от ордьоврите, тя се усмихна на Кварт. — А косата ви е посивяла и много къса като на войник, като на един от любимите ми герои — сър Мархолт, мълчаливият рицар от „Битките на крал Артур и неговите благородни рицари“ от Стайнбек. Когато я четях като малка, лудо се влюбих в Мархолт. Достатъчни ли са тези причини? Пък и както каза Грис, за свещеник вие се обличате много добре. Изобщо, вие сте най- интересният свещеник, когото съм срещала, ако това ви помага с нещо.
— Не е от особена полза за работата ми.
Макарена кимна одобрително на спокойния му отговор.
— Също така ми напомняте за свещеника в манастира ми — продължи тя. — Винаги се знаеше дни напред, че той ще изнася литургия, защото всички монахини се вълнуваха. Накрая избяга с една от тях, най-пълничката, която ни преподаваше химия. Знаете ли, че понякога монахините се влюбват в свещеници? Така се случило и с Грис. Била директорка на един колеж в Санта Барбара, Калифорния, и един ден за свой ужас открила, че е влюбена в епископа на епархията. Предстояло негово посещение в колежа и тя стояла пред огледалото, скубела веждите си и се чудела дали да не си сложи сенки на очите… Какво ще кажете?
Тя вдигна поглед, за да види реакцията му, но той остана равнодушен. Ако се опитваше да го шокира, изобщо не беше успяла. Щеше да бъде изненадана, ако знаеше колко много случаи на любов между свещеници и монахини бяха използвали в ИВД.
— И какво направила? — попита той.
Макарена махна във въздуха и гривната проблесна, плъзгайки се по ръката й. От близките маси очите на посетителите следяха всяко нейно движение.
— Счупила огледалото и с парче стъкло си срязала вените. После отишла при майката-игуменка и поискала да я освободи за известно време, за да размисли. Това било преди няколко години.
Оберкелнер се беше изправил до нея и стоеше безучастно, сякаш не беше чул и дума. Надявал се, че са доволни и какво би желала мадам за вечеря. Тя поръча само салата, Кварт също не искаше основно ястие, а и двамата отказаха десерта, който им предложиха от името на заведението. Управата съжаляваше, че нейна светлост и преподобният отец нямат апетит. Решиха да допият виното си, докато чакат кафето.
— Отдавна ли познавате сестра Марсала? — попита Кварт.
— Колко странно звучи. Сестра Марсала… Никога не съм мислила за нея по този начин.
Тя почти беше допила виното си. Кварт взе бутилката и й наля още една чаша. Той едва беше докоснал своята.
— Грис е по-възрастна от мен — каза тя. — На няколко пъти се засичахме в Севиля преди години. Идваше често тук с американски студенти на летни курсове по изящни изкуства… Запознах се с нея, когато дойдоха да реставрират лятната трапезария в къщата ми. Срещнах я с отец Феро и я включих в проекта за реставрация на църквата, когато отношенията с архиепископа още бяха задушевни.
— Защо толкова се интересувате от тази църква?
Тя го погледна, сякаш въпросът му беше нелеп. Семейството й я построило. Предшествениците й били погребани там.
— Съпругът ви май много не се интересува от нея.
— Разбира се. Панчо се занимава с други неща.
Светлината на свещта накара виното да засияе, когато вдигна чашата към устните си. Този път тя отпи голяма глътка и Кварт се почувства задължен да отпие малко от своето.
— Истина ли е — попита той, като изтри устни със салфетката си, — че вече не живеете заедно, макар че още сте женени?
Тя примигва. Изглежда не беше очаквала два поредни въпроса за брака си в една и съща вечер. В очите й проблеснаха закачливи пламъчета.
— Да. Вече не живеем заедно. Но никой от нас не е поискал развод, раздяла или каквото и да било. Може би той се надява да ме върне. Когато за всеобща радост се ожени за мен, си осигури място в обществото.
Кварт погледна към хората по съседните маси и леко се приведе към нея.
— Съжалявам — каза той. — Кого имате предвид под „всички“?
— Не познавате ли кръстника ми? Дон Октавио Мачука беше приятел на баща ми и е много привързан към майка ми и мен. Казва, че ме чувства като дъщерята, която никога не е имал. Искаше да осигури бъдещето ми, затова благослови брака ми с най-блестящия млад талант в банка „Картухано“, който ще го наследи, когато се оттегли.
— Затова ли се омъжихте? Заради сигурността?
Косата на Макарена се плъзна върху лицето й и тя я отметна назад. Опитваше се да прецени доколко той се интересува от нея.
— Панчо е привлекателен мъж. И както се казва, има глава на раменете си. И едно достойнство — смел е. Той е един от малкото мъже, които съм срещала, готов да рискува всичко за някоя своя мечта или амбиция. В случая с моя съпруг — бивш съпруг или както искате — става дума за амбиция. — Тя леко се усмихна. — Предполагам, че дори бях влюбена в него, когато се оженихме.
— И какво се случи?
— Всъщност нищо. Аз спазих своята част от сделката, а той — неговата. Но направи грешка. Или няколко грешки. Трябваше да остави на мира нашата църква.
— Вашата църква?
— Моята. На отец Феро. На херцогинята. Черквата на хората, които ходят там всеки ден на литургия.
Кварт се засмя.
— Винаги ли наричате майка си „херцогинята“?
— Когато говоря за нея пред други хора, да. — Тя се усмихна с нежност, която Кварт не беше забелязал преди. — Харесва й. Тя обича мушкатото, Моцарт, старомодните свещеници и кока колата. Не мислите ли, че е доста необичайно за жена на седемдесет, която спи веднъж седмично с перлената си огърлица и все още настоява да нарича шофьора си „кочияш“? Не сте ли се запознали вече с нея? Елате да пиете с нас кафе утре следобяд, ако искате. Дон Приамо ни посещава всеки следобед, за да прочете следобедната молитва.
— Съмнявам се, че отец Феро ще иска да ме види. Не ме харесва особено.
— Аз ще го уредя. Или майка ми. Тя и дон Приамо много добре се разбират. Може би това ще е добра възможност да си поговорите по мъжки. Употребява ли се този израз, когато става дума за свещеници?
Кварт мислеше за нещо друго.
— Ами съпругът ви…
— Задавате прекалено много въпроси. Предполагам, че това е причината да сте тук.
Тя изглежда съжаляваше за това. Отново гледаше ръцете му, както и при първата им среща във фоайето на хотела. Притеснен, той на няколко пъти ги беше отдръпвал от масата. Най-накрая реши да ги остави върху покривката.
— Какво искате да знаете за Панчо? — попита тя. — Че е сгрешил, когато си е помислил, че може да ме купи? Че църквата е причина да му обявя война? Че понякога може да бъде абсолютен негодник?
Тя говореше, без да повишава тон. Хората от близките маси си тръгваха и неколцина се сбогуваха с нея. Всички огледаха Кварт, особено жените. Руси и загорели, те излъчваха самочувствието на андалусци от висшата класа, които през живота си не са преживели и ден в лишения. Макарена отвърна с кимване и усмивка. Кварт внимателно я наблюдаваше.
— Защо не поискате развод? — попита той.
— Защото съм католичка.
Не можеше да прецени дали говори сериозно или не. Известно време мълчаха и той се облегна назад, все още впил очи в нея. В светлината на свещта тъмната й кожа контрастираше с колието от слонова кост и копринената риза. Големите й тъмни очи се взираха в неговите. Тогава Кварт осъзна, че душата му е застрашена. Ако беше акция на стоковата борса, стойността й щеше да спадне.
Кварт заговори, за да прогони тишината. Каза без съмнение нещо подходящо, но пет секунди по-късно
