Моментът беше деликатен. Перехил тревожно задъвка долната си устна.
— Пълна дискретност — каза най-накрая. — Интересуват ме само отношенията й с този свещеник и с възрастния. Искам всички подробности.
— Ами другата работа?
— Каква работа?
— Знаете. Другата работа.
Дон Ибраим се огледа притеснен. Четеше всеки ден вестник „АВС“, но от време на време хвърляше поглед и „Q&S“. Ла Ниня го купуваше заедно с
— Свещениците — каза Перехил. — Концентрирайте се върху свещениците. — Внезапно той се сети какво носи в плика — фотоапарат „Канон“ с далекообектив. Току-що го беше купил на втора ръка и се надяваше, че тези разноски — още един удар под кръста за неговите ограничени финанси — си заслужават. — Можеш ли да снимаш?
Дон Ибраим доби обидено изражение.
— Разбира се. — Сложи ръка на сърцето си. — На младини бях фотограф в Хавана. — Замисли се за миг, после добави: — Така се издържах, докато учех.
В мъждивата светлина на площада Перехил виждаше златната верига с часовника на Хемингуей да блести върху шкембето на дон Ибраим.
— Докато учеше ли?
— Точно така.
— Става дума за правото, предполагам.
Измамата беше публикувана преди няколко години във вестниците и двамата знаеха за нея, както и цяла Севиля. Но дон Ибраим преглътна и твърдо издържа погледа на Перехил.
— Разбира се. — Той замълча с достойнство. — Какво друго?
Перехил не отговори, а му подаде плика. В крайна сметка, помисли си той, какво би станало с нас, ако изгубим себе си? При житейско корабокрушение всички се вкопчваме в каквото можем.
— Искам снимки — нареди той. — Винаги когато свещеникът и дамата се срещат, искам да ги снимате. Разбира се, дискретно, за да не забележат. Имате два високоскоростни филма в случай, че светлината не е достатъчна, затова не си и помисляйте да използвате светкавица.
Спряха под една улична лампа и дон Ибраим надникна в плика.
— Трудно ще е да използваме светкавица — каза той. — Няма монтирана.
Перехил запали цигара и сви рамене.
— Шегуваш ли се? Най-евтината струваше 25 000 песети.
„Ла Албахака“ се намираше в къща от XVII век. Собствениците живееха на втория етаж, а в три зали на приземния се разполагаше ресторантът. Макар да беше препълнено, оберкелнерът — Макарена го нарече Диего — им пазеше маса близо до голямата камина, в най-хубавата зала, до прозореца, който гледаше към площад Санта Крус. Влизането им беше много ефектно. Тя изглеждаше прекрасно в черния си костюм с къса пола, придружавана от слабата, тъмна фигура на Лоренцо Кварт. „Ла Албахака“ беше мястото, където определена прослойка от жителите на Севиля водеха гостите си от други градове, за да ги покажат и да бъдат видени, затова появата на дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо със свещеника не мина незабелязано. Макарена размени няколко поздрава, когато влезе, а хората на близките маси изглеждаха очаровани. Главите се свеждаха една към друга, носеше се шепот, бижутата блещукаха на светлината на свещите. Утре цяла Севиля ще знае за това, помисли си Кварт.
— Не съм била в Рим от медения си месец — казваше тя, докато ядеше ордьовъра си, очевидно без да съзнава вълнението, което бяха предизвикали. — Папата ни даде специална аудиенция. Бях облечена в черно, с гребен и дантелена наметка. Съвсем по испански… Защо ме гледате така?
Кварт бавно сдъвка последното парченце гъши дроб и остави ножа и вилицата в чинията си. Над пламъка на свещта очите на Макарена Брунер следяха всяко негово движение.
— Не приличате на омъжена жена — каза той.
Тя се засмя и пламъкът изпъстри с медени отблясъци очите й.
— Смятате, че водя живот, неподходящ за омъжена жена?
Той се подпря с лакът на масата и уклончиво наведе глава на една страна.
— Не мога да преценявам такива неща.
— Но дойдохте с якичка, а не с вратовръзка.
Те се гледаха спокойно. Сянката от свещта скриваше долната половина от лицето й, но блясъкът в очите й накара Кварт да предположи, че тя се усмихва.
— Не пазя живота си в тайна — каза Макарена. — Напуснах семейното гнездо. Имам приятел-бикоборец. Преди него имах друг приятел. — Паузата й беше съвършено премерена. Той неволно се възхити на смелоста й. — Това шокира ли ви?
Кварт сложи пръст върху дръжката на ножа си. Не било негова работа да се шокира от подобни неща, каза той кротко. Това бил проблем на изповедника й, отец Феро. Свещениците също имали своите специалности.
— И каква е вашата? Ловец на скалпове, както казва архиепископът?
Тя протегна ръка и отмести встрани свещта. Сега виждаше устата й с формата на сърце. Белите й зъби блестяха. Под сакото носеше блуза от сурова коприна с голямо деколте. Късата й пола беше поръбена с дантела. Носеше черни чорапи и обувки с високи токове. Дългите й крака бяха твърде хубави, за да оставят спокоен който и да е свещеник, дори Кварт, макар и да имаше по-голям светски опит от повечето духовници. Не че това беше гаранция за нещо.
— Говорехме за вас — каза той, като се наслаждаваше на странния инстинкт, който го караше да стои нащрек като дуелист.
Макарена Брунер запита лукаво:
— За мен? Какво още искате да знаете? — попита тя. — Висока съм един и седемдесет и четири, на тридесет и пет години съм, но не ми личат, имам университетско образование, членувам в дружеството „Сестри на Девата от Ел Росио“ и на севилския карнавал никога не нося волани, а къса рокля и кордовска шапка. — Тя млъкна, сякаш се опитваше да си спомни дали има нещо друго. После се заигра със златната гривна на лявата си китка. — Когато се омъжих, мама ме направи херцогиня на Асахара, но не използвам тази титла. Когато тя умре, ще наследя още тридесетина титли, дванадесет от които ми дават привилегиите на испански гранд, Каса дел Постиго с мебелите и картините и точно толкова пари, с колкото да живея по начина, по който съм свикнала. Мое задължение е да запазя каквото е останало и да подредя семейните архиви. Сега работя върху книга за херцозите Ел Нуево Естремо по време на управлението на Хабсбургите… Не е |нужно да ви казвам останалото. — Тя отпи от виното си. — Можете да го прочетете във всяко клюкарско списание.
— Изглежда, клюките не ви притесняват.
Тя хвана чашата си.
— Така е. Мога ли да ви се доверя?
Кварт поклати глава.
— Може би е по-добре да не го правите. — Говореше искрено. Чувстваше се отпуснат, но и в очакване, заинтригуван и странно просветлен. Отдаде го на виното, макар че беше пил малко. — Дори не знам защо ме поканихте на вечеря днес.
Макарена Брунер бавно отпи от виното си.
— Мога да се сетя за няколко причини — каза тя най-накрая и остави чашата си. — Първо, вие сте изключително благовъзпитан. Не приличате на някой от онези свещеницн-подмазвачи. При вас възпитанието изглежда служи, за да държите хората на разстояние. — Тя хвърли бърз поглед към лицето
