операцията „Пуерто Тарга“ ще постави банка „Картухано“ в сериозно затруднение. Друга причина за загриженост е възможният отрицателен ефект, който информацията за операциите, провеждани от вицепрезидента във връзка с църквата „Богородица със сълзите“ и целият проект „Пуерто Тарга“ може да има върху общественото мнение и традиционните консервативни клиенти-католици от средната класа, които са опора на банката.
В общи линии всичко беше вярно. През последните две финансови години Гавира беше принуден непрестанно да жонглира, за да представи управлението на банката под свое ръководство в благоприятна светлина. Беше я поел, съсипана от консервативна политика без въображение. „Пуерто Тарга“ и други подобни операции бяха просто начин да спечели време, докато засили позициите си начело на „Картухано“. Беше като да строиш стълба, по която да се изкачваш, но до последното действие, което щеше да осигури положението му, това беше единствената възможна тактика. Трябваха му пространство и кредити, а сделката, свързана с „Богородица със сълзите“ — примамка за саудитците да купят „Пуерто Тарга“ — беше от изключително значение. Тя щеше да превърне северен Санта Крус в първостепенен център за богати туристи. Проектът беше за малък, изключително луксозен хотел, разположен само на петстотин метра от старинната джамия на Севиля — лична прищявка на Кемал Ибн Сауд, брат на краля на Саудитска Арабия и главен акционер на „Сън Кафер Али“. Файлът с всички планове беше защитен с парола в компютъра му, заедно с доклада за неговото управление на банката и няколко други важни документа. Копия на дискети и СВ-ром бяха прибрани в сейфа, който се намираше под картината на Клаус Патен. Не можеше да позволи четирима членове на борда да провалят нещата. Залозите бяха твърде високи.
Погледна отново екрана и се намръщи. Натрапникът и подскачащата топчица го тревожеха. Не беше вероятно, но имаше възможност хакерът да е пробил паролата и да е влязъл във файла. Мисълта за това ядоса Гавира. Не беше приятно да си представиш хакер, който се мотае толкова близо до подобна информация. Както би казал старият Мачука, подсигури се, за да не съжаляваш. Гавира изтри файла.
После се втренчи в сивозелената Гуаладкивир и улица „Бетис“, която минаваше покрай отсрещния бряг. Слънцето блестеше по водата и отблясъците му обкръжаваха компактния силует на Златната кула. Всичко това можеше да бъде негово един ден. Запали цигара и отвори чекмеджето на бюрото си. За стотен път извади списанието със снимките на жена си пред хотел „Алфонсо XIII“ с бикобореца. Отново се почувства болезнено привлечен, докато прелистваше страниците и разглеждаше фотографиите, които вече бяха запечатани в паметта му. Погледна към снимката на Макарена в бяла, смъкната на раменете блуза, поставена в сребърна рамка на бюрото му. Беше я заснел по времето, когато смяташе, че тя е негова — през цялото време, а не само когато се любеха. После нещата се объркаха, започна историята с църквата, Макарена искаше дете, Макарена се отегчаваше в леглото.
Той неспокойно се размърда в кожения си фотьойл. Шест месеца. Спомни си как съпругата му седеше гола на ръба на ваната. Той взимаше душ, без да знае, че никога вече няма да се любят. Тя го погледна както никога преди, сякаш беше непознат. После внезапно излезе и когато Гавира отиде в спалнята по халат, беше облечена и си приготвяше куфара. Не каза нито една укорителна дума. Просто го погледна мрачно и стигна до вратата, преди той да каже или направи нещо. Днес се навършваха шест месеца от онзи ден. И оттогава отказваше да го види.
Той отмести встрани смачканото списание и яростно угаси цигарата си. Ако можеше да смачка така стария свещеник и онази монахиня, която приличаше на лесбийка; пък всички онези попове в изповедалните и катакомбите, да смачка тъмното, ненужно минало и всичко, което усложняваше живота му. Ако можеше да унищожи бедната, проядена от молци Севиля; градът, който с удоволствие му напомняше, че не е нищо друго, освен парвеню в мига, когато дъщерята на херцогиня Ел Нуево Естремо му обърна гръб. Скърцайки със зъби, той повали снимката на съпругата си с опакото на дланта си. В името на бога, дявола или който беше виновен, той щеше да ги накара скъпо да платят за унижението му. Първо му бяха отнели съпругата, а сега се опитваха да му вземат църквата и бъдещето.
— Ще ви унищожа! — Той изплю яростно думите. — Всички до един!
Изключи компютъра и загледа как светлият правоъгълник на екрана трепна и изчезна. Панчо Гавира нямаше да се покае заради няколко свещеници по-малко в обращение, получили урок като счупено бедро или нещо подобно. Той вдигна решително телефона.
— Перехил — каза в слушалката, — надеждни ли са твоите хора?
— Стабилни като канари — отвърна помощникът му.
Гавира погледна към рамката на снимката, която лежеше на бюрото. Сега изражението на лицето му беше свирепо — по тази причина си беше спечелил прякора Акулата в андалуските банкови кръгове. Беше време да се действа. Проклетите свещеници щяха да получат добър урок.
— Подпалете църквата — нареди той. — Направи каквото сметнеш за необходимо, за да уредим този въпрос веднъж завинаги.
VI
Вратовръзката на Лоренцо Кварт
Ти въплъщаваш всички жени на света.
Лоренцо Кварт имаше само една вратовръзка. Беше от морскосиня коприна и той я беше купил от един прозводител на ризи на Виа Кондоти, на сто и петдесет крачки от мястото, където живееше. Винаги си купуваше един и същ модел: традиционна кройка, малко по-тясна от модерните. Когато се износеше или измърсеше, я заменяше с нова.
Слагаше я рядко — не повече от два пъти в годината. Обикновено носеше черни ризи с римска якичка, която сам гладеше с прецизността на ветеран, който се готви за проверка от педантичните си началници. Животът на Кварт се въртеше около правилата — той се придържаше строго към тях, откакто се помнеше — много преди да бъде ръкоположен за свещеник, паднал ничком с разперени ръце върху студените плочи на пода. От самото начало той прие църковната дисциплина в семинарията като ефикасен метод да организира живота си. В замяна получи сигурност, бъдеще и кауза, на която да посвети дарбите си. За разлика от своите състуденти никога не продаде душата си на някой патрон или влиятелен приятел — нито тогава, нито сега. Вярваше — и може би единствено в това проявяваше наивност, — че като следва правилата, ще спечели уважението на останалите. Много от висшестоящите бяха впечатлени от интелигентността и дисциплината на младия свещеник и подпомогнаха кариерата му. Прекара шест години в семинарията; две години изучава философия, теология и история на Църквата в университета, а посли спечели стипендия за Рим, където защити докторат по църковно право. Професорите от Грегорианския университет го препоръчаха пред Духовната академия за свещеници и благородници, където Кварт изучи дипломацията и връзките между Църквата и държавата. След това ватиканският секретариат го зачисли към двама европейски нунции, докато монсиньор Спада официално не го вербува за Института по външни дела. Кварт беше само на двадесет и девет години. Именно тогава отиде при Енцо Риналди и плати 115 000 лири за първата си вратовръзка.
Това беше преди десет години и той все още се затрудняваше с възела. Теоретично знаеше как да го направи, но застанал пред огледалото в банята, загледан в яката на бялата си риза и синята копринена вратовръзка в ръцете си, се чувстваше уязвим. Това усещане се дължеше до голяма степен на факта, че щеше да излезе без римската си якичка и черната риза на вечеря с Макарена Брунер. Като рицаря- тамплиер, който сваля бронята си, за да отиде и преговаря с мамелюците (роб-войник, член на една от армиите, състоящи се от роби, успели да извоюват политически контрол над няколко мюсюлмански държави през Средните Векове и дори да основат династия. Името е производно от арабската дума за роб. — (Б. р.)) под стените на Тир. Тази мисъл го накара да се усмихне неловко, докато гледаше часовника си. Имаше достатъчно време да се облече и да отиде пеш до ресторанта. Беше го намерил на картата на площад „Санта Крус“, на един хвърлей от старинната арабска стена, която навяваше на съвременния тамплиер
