— Върнал се в Хавана, точно навреме, за да вземе участие във войната. Но първо оставил годежния дар, който бил донесъл за нея. Двадесетте перли на „Богородица със сълзите“ — тях Мануел Халок събрал за огърлицата, която Карлота Брунер трябвало да носи на сватбата си — тя погледна за последен път към камъка. — Искала да се венчае в тази църква.
Излязоха от криптата и Грис Марсала заключи портата. После включи лампата до олтара, за да може Кварт по-добре да разгледа „Богородица със сълзите“. На гърдите на Девата имаше сърце, пронизано със седем ками, а по лицето й, между короната от звезди и синята мантия, бяха инкрустирани перлите на капитан Халок.
— Има нещо, което не разбирам — каза Кварт, като мислеше за липсата на марка върху картичката. — Преди малко казахте, че им попречили да получават писмата си. И все пак Мануел Халок и Карлота Брунер трябва да са си писали…
Какво е станало с писмата?
Монахинята се усмихна тъжно. Изглежда не й беше приятно да си припомня тази история.
— Макарена ми каза, че ще вечеряте с нея довечера. Попитайте я. Никой не знае повече от нея за трагедията на Карлота.
Тя угаси лампата и олтарът отново потъна в мрак.
Грис Марсала се изкачи отново на скелето, докато Кварт минаваше през ризницата. Вместо да излезе направо навън, той разгледа църквата. Много потъмняла и повредена картина, изобразяваща Благовещението, висеше на една от стените. Имаше също очукана статуя на свети Йосиф с малкия Исус, разпятие, два разкривени месингови свещника, огромен махагонов скрин и бюфет. Кварт застана в средата на помещението и се огледа, после започна да отваря чекмеджета напосоки. В тях имаше требници, църковна утвар, одежди. В бюфета намери два бокала, дарохранителница, старинен месингов съд за причастие и половин дузина филони. Затвори чекмеджетата, без да пипа нищо. Очевидно енорията не беше богата.
Ризницата имаше две врати. През едната от тях се влизаше в малкия параклис с изповедалнята. Другата врата водеше към площада през тесен коридор, от който се влизаше в жилището на свещеника. Една стълба водеше към площадка, осветена от прозорец на покрива. Кварт погледна часовника си. Знаеше, че отец Феро и отец Оскар са в двореца на архиепископа на делова среща, която за удобство беше предложена от самия Кварт. Ако всичко беше наред, имаше половин час на разположение.
Изкачи се бавно по скърцащите дървени стъпала. Вратата най-горе беше заключена, но да се справя с подобни препятствия беше част от работата му. Най-трудната ключалка, с която Кварт се беше сблъсквал по време на кариерата си, беше в Дъблин, в дома на един ирландски епископ. Тя имаше комбинация от цифри и букви и той трябваше да разгадае кода пред самата врата, на светлината на фенерчето си, като използваше скенер, свързан с лаптопа му. Епископът, розовобузест и червенокос дребен човечец на име Мълкахи, по- късно беше набързо призован в Рим. Там бузите му пребледняха, когато безжалостният монсиньор Спада му показа копия от цялата му кореспонденция с членовете на ИРА — писмата, които епископът неразумно беше запазил, бяха подредени хронологично зад томовете на „Summa Teologica“ („Същността на теологията“ /лат./ — (Б. р.) ) на един рафт от библиотеката му. Тази случка укроти националистическия жар на монсиньор Мълкахи и убеди специалните екипи на SAS (Британски специални части за борба с тероризма — (Б. пр.)) , че вече не е необходимо да го елиминират физически. Според сведенията, получени от информатори на ИВД, тази твърде драстична стъпка беше планирана на стойност десет хиляди лири от Форин Офис поради предстоящото посещение на епископа при неговия колега, епископът на Лондондери. Операция, за която британците лукаво възнамеряваха да обвинят лоялистките парамилитаристи (Протестантска военизирана организация — (Б. пр.)).
Ключалката на вратата на дон Приамо Феро, старомодна и обикновена, не представляваше проблем. След бърз оглед, Кварт извади от джоба си тънко метално острие и го пъхна в отвора. Завъртя го леко, без да напъва, докато не почувства няколко леки прещраквания. Тогава завъртя дръжката и отвори вратата.
Вървеше по коридора и се оглеждаше. Жилището беше скромно и се състоеше от две спални, кухня, баня и малка всекидневна. Кварт започна с всекидневната, но не намери нищо интересно, освен една снимка в чекмеджето на бюфета. Беше направена с „Полароид“ и качеството беше лошо. На нея се виждаше вътрешен двор на андалуска къща. Подът му беше украсен с мозайка, наоколо имаше съдове с цветя и керамичен фонтан. Дон Приамо Феро в обичайното си черно расо седеше на маса за закуска или може би следобеден чай. До него имаше две жени — едната беше възрастна дама, облечена в малко старомодни летни дрехи, а другата — Макарена Брунер. И тримата се усмихваха към апарата. Кварт виждаше за пръв път отец Феро усмихнат и старият свещеник изглеждаше съвсем различен от човека, когото беше срещнал в църквата и в кабинета на архиепископа. Усмивката го подмладяваше, смекчаваше твърдия израз на черните му очи и упоритата брадичка, небръсната както обикновено. Караше го да изглежда кротък и тъжен. По-невинен, по-човечен.
Кварт сложи снимката в джоба си и затвори чекмеджето. Отиде до портативната пишеща машина на малкото бюро и свали калъфа й. С професионален рефлекс сложи лист хартия и натисна няколко клавиша. Така щеше да има мостра, в случай, че му се наложи да идентифицира нещо написано на тази машина. Той сгъна листа и го прибра при снимката. На бюфета имаше наредени двадесетина книги. Прегледа ги, прелисти някои от тях и провери дали зад тях няма нещо скрито. Всички бяха на религиозни теми и често четени — литургиятата, „Катехизис“ — издание от 1992 година, два тома латински цитати, „Речник на религиозната история на Испания“, „История на философията“ от Урданос и тритомната „История на испанската ерес“ на Менендес и Пелайо. Кварт не очакваше да срещне тук подобна книга. Беше изненадан и от няколко книги по астрономия. Прелисти ги с любопитство, но не намери нищо важно. Останалите книги не представляваха интерес, освен може би единственият роман между тях — много старо издание с меки корици на „Адвокатът на дявола“. Кварт мразеше бестселърите на Морис Уест с неговите измъчени свещеници. Един абзац беше подчертан с химикалка:
„…ти, аз и другите като нас твърде отдавна се отдалечихме от свещеническия си дълг. Изгубихме връзка с хората, които ни свързват с Бога. Превърнахме Вярата в интелектуална концепция, безплодно утвърждаване на религията, защото не я виждаме да се проявява в живота на обикновените хора. Забравихме съжалението, страха и любовта… Работим заради канона, а не от милосърдие.“
Остави обратно романа и провери телефона. Беше свързан неподвижно, по старомодния начин. Нямаше къде да се включи модем. Излезе от стаята, като остави вратата точно както я беше заварил, под ъгъл от 45 градуса, и тръгна по коридора към спалнята, която предположи, че е на отец Феро. Миришеше на застояло, на свещеническа самота. Стаята беше съвсем обикновена, с прозорец, който гледаше към площада. Имаше желязно легло с разпятие над него и гардероб с огледало. Видя на нощното шкафче молитвеник, а на пода — чифт стари чехли и нощно гърне. Усмихна се. В гардероба намери черен костюм и расо в не по- добро състояние от онова, което отец Феро носеше всеки ден, няколко ризи и бельо. Една от малкото лични вещи беше жълтеникава фотография в дървена рамка. На нея се виждаха мъж и жена — приличаха на селяни, облечени в неделните си дрехи — които стояха до един свещеник. Въпреки черната коса и сериозното младежко лице, Кварт лесно разпозна свещеника на „Богородица със сълзите“. Снимката беше много стара и избледняла. Сигурно беше правена преди четиридесет години. Изразът на тържествена гордост върху лицата на мъжа и жената, на чиито рамене младият духовник беше сложил ръце, подсказваше, че снимката е била направена в чест на ръкополагането му.
Другата спалня, без съмнение беше на Оскар Лобато. На стената имаше литография на Йерусалим, гледан от Маслинения връх и плакат от „Волния ездач“ с Питър Фонда и Денис Хопър на мотоциклети. Кварт видя също ракета за тенис и чифт спортни обувки в ъгъла. Нямаше нищо интересно нито на нощното шкафче, нито в гардероба, затова претърси бюрото до прозореца. Намери няколко листа хартия, книги по теология, история на Църквата, „Моралната доктрина“ на Ройо Марин, „Патристика“ на Алтанер, петте тома на „Мysterium Salutis“, обемното есе „Свещеници“ от Йожен Друърман, електронен хронометър за шах, пътеводител на Ватикана, пакетче антихистаминови хапчета и старо издание на едно от приключенията на Тинтин, „Скиптърът на Отокар“. А в чекмеджето като награда за търпението си откри двадесет страници
