— А останалата част от сградата?
Монахинята сви рамене.
— Няма да се срути, ако направим необходимите поправки. Щом веднъж се о тървем от течовете, ще бъде добра идея да подсилим дървените греди, които на места са изгнили. Най-добре е да бъдат подменени, но нямаме средства. — Тя въздъхна. — Толкова за основната конструкция. Колкото до украсата, просто трябва да възстановим изцяло най-повредените части.
Открих начин да оправя прозорците. Един приятел работи в стъкларски цех и обеща да ми даде безплатно стъкла, за да подменя счупените. Ще стане бавно, защото оловната облицовка също трябва да бъде реставрирана. Но не бързаме за никаде.
— Така ли?
— Не и ако спечелим тази битка.
Кварт я погледна с интерес.
— Изглежда приемате това много лично.
— Така е — каза тя простичко. — Заради това останах в Севиля. Дойдох тук, за да се опитам да разреша един проблем и ето къде намерих решението му.
— Личен проблем ли?
— Да. Предполагам, можете да го наречете криза. Случват ми се от време на време. Вие имате ли ги?
Кварт учтиво кимна, докато мислите му витаеха друга Трябва да поискам от Рим досието й. Колкото се може по-скоро.
— Говорехме за вас, сестро Марсала.
Тя присви очи.
— Винаги ли сте толкова безпристрастен или е само поза?
Впрочем, наричайте ме Грис. „Сестра Марсала“ звучи нелепо. Искам да кажа само ме погледнете. Както ви казах, дойдох тук, за да сложа в ред сърцето и ума си и намерих отговора в тази църква.
— Какъв отговор?
— Онзи, който търсех. Каузата, предполагам. Нещо, в което да вярваш и да отстояваш — тя помълча за миг, после добави по-тихо. — Вярата.
— Тази на отец Феро.
Монахинята го погледна, но не каза нищо. Сивата й плитка беше започнала да се разплита. Тя я сплете отново, без да сваля очи от отец Кварт.
— Всички ние имаме някаква вяра — каза най-накрая. — това е нещо, от което всички много се нуждаем в обезкуражаващия край на този век, не мислите ли? Всички тези избухнали изгубени революции. Изоставените барикади. Героите, които се биха като един, сега са самотници, които се вкопчват в каквото могат. — Сините й очи с любопитство се спряха върху него. — Никога ли не сте се чувствал като една от онези пионки, забравени в ъгълчето на шахматната дъска, около които затихва шумът на битката? Те се опитват да останат по местата си, но се чудят дали все още имат цар, на когото да служат.
Докато обикаляха из църквата, Грис Марсала показа на Кварт единствената картина, която имаше някаква стойност: приписван с известно съмнение на Мурильо портрет на Девата, който висеше над входа на ризницата, точно до изповедалнята. После отидоха в криптата. Над мраморните стъпала, които се губеха надолу в тъмнината, имаше врата от лято желязо. Жената му обясни, че малки църкви като тази обикновено нямат крипта. „Богородица със сълзите“ обаче се радвала на специална привилегия. Тук почиват четиринадесет от херцозите Ел Нуево Естремо, като между тях има и някои, които са умрели, преди да е била построена църквата. След 1865 година криптата не се използва и членовете на семейството били погребвани в семейната гробница в Сан Фернандо. Единственото изключение била Карлота Брунер.
— Кой?
Кварт беше отпуснал ръка върху арката на входа за криптата, украсена с череп и кръстосани кости. Камъкът беше студен като лед.
— Карлота Брунер — каза Грис Марсала, изненадана от учудването му. — Пралелята на Макарена. Умряла в началото на столетието и била погребана тук, в криптата.
— Може ли да видим гробницата й?
Напрежението в гласа на Кварт, макар и прикрито, беше явно. Жената колебливо го погледна.
— Разбира се — каза тя накрая и отиде да вземе връзка ключове от ризницата. Отключи портата и натисна старомодния ключ за осветлението. Прашна крушка хвърли мъждива светлина върху стълбите. Кварт трябваше да наведе глава, докато слизаше. Най-долу имаше малка квадратна площадка със стени, покрити с плоски камъни в три реда. Навсякъде имаше огромни петна плесен и въздухът беше изпълнен с миризмата й. На една от стените личеше мраморен герб с девиза „ODERINT DUM PROBENT“. „Да ме мразят, но да ме уважават“, преведе си той. Над герба имаше черен кръст.
— Четиринадесет херцози — каза Грис Марсала зад него.
Гласът й беше приглушен, сякаш мястото я караше да се чувства неловко. Кварт прочете надписите, издълбани върху камъните. Най-старият носеше датите 1472 — 1551. Родрига Брунер Де Лебрия, конкистадор и войн на Христа, първи херцог на Ел Нуево Естремо. Най-новият беше до вратата, между две празни ниши. В гробницата, заета от изследователи, държавници и воини, той беше единственият, който носеше името на жена.
КАРЛОТА ВИКТОРИЯ АМЕЛИЯ
БРУНЕР ДЕ ЛЕБРИЯ И МОНКАДА
1872–1910
Нека бог се смили над душата й!
Кварт прокара пръсти по издълбаните в мрамора думи. Беше напълно сигурен, че пощенската картичка в джоба му е била написана от същата тази жена, десет или дванадесет години, преди да умре. Различните събития и персонажи започваха да се подреждат по някакъв начин. А в средата им като кръстопът, стоеше църквата.
— Кой е бил капитан Халок?
Смутена, Грис Марсала наблюдаваше как пръстите на Кварт докосват името „Карлота“.
— Мануел Халок бил моряк от Севиля, който емигрирал в Америка в края на миналото столетие. Бил пират из Антилите, преди да изчезне в морето по време на войната между Испания и САЩ през 1898 година.
Кварт отново си спомни редовете от картичката: „Идвам тук, за да се моля за теб всеки ден и чакам да се върнеш.“
— Каква е била връзката му с Карлота Брунер?
— Тя полудяла заради него. Или по-скоро заради отсъствието му.
— Какво искате да кажете?
— Това, което казах — монахинята беше заинтригувана от интереса на Кварт. — Или мислите, че тези неща стават само в романите? Историята сякаш е излязла направо от някой евтин любовен сериал. Само че няма щастлив край. Момиче от аристократично семейство се опълчило срещу родителите си, а един млад моряк трънал да търси късмета си в чужбина. Семейството взело мерки да не си разменят писма. Младата жена не мърдала от прозореца и следяла със сърцето си всеки кораб, който минавал по Гуадалкивир — на свой ред Грис Марсала докосна камъка, но веднага отдръпна ръката си. — Не могла да го понесе и полудяла.
Кварт си представи останалите редове от картичката. „На святото място, където ти ми се закле в любов и ме дари с такова щастие.“ Изведнъж изпита силен порив да излезе навън, където слънцето щеше да прогони думите, обещанията и призраците, които той беше разбудил в тази гробница.
— Срещнали ли се някога?
— Да. През 1898 година, малко преди да избухне войната в Куба. Но тя не го познала. Вече никого не познавала.
— И какво направил той?
Очите на жената сякаш се вглеждаха в безбурно море.
