провидението да се справи с някой, който го застрашава. Това вече не беше проблем на Кварт, нито дори на ИВД. Свръхестественото беше от компетентността на други експерти, по-близки до злокобното братство на кардинал Ивашкевич, отколкото до грубия центурион, олицетворяван от монсиньор Спада. В неговия свят и в света на добрия войник Кварт две и две винаги правеха четири.
Всичко това се въртеше в ума му, когато му се стори, че чува стъпки зад себе си, докато навлизаше в тесните улички па Санта Крус. Спря на няколко пъти, но не видя нищо подозрително. Продължи да върви, като се движеше в тясната ивица сянка под стрехите на къщите. Слънцето сипеше огън над Севиля и фасадите, оцветени в бяло и охра, блестяха в жегата като стени на пещ. Когато стигна до малкия площад с църквата, той спря пред парапета, обрасъл със здравец. Погледна със завист как едно канарче потопи човка в купичката пода в засенчената си клетка. Не можеше да се диша и нищо не помръдваше, нито завесите на прозорците, нито листата на здравеца, нито клоните на портокаловите дръвчета. Като платна на кораби, застигнати от безветрие в Саргасово море.
Беше същинско облекчение да преминеш прага на „Богородица със сълзите“. Вътре откри оазис от хладна сянка, която миришеше на восък и плесен. Спря да си поеме дъх, още замаян от слънцето навън. До вратата имаше малка скулптура на Исус от Назарет. Един измъчен бароков Христос, подложен на разпит трета степен в съдебната зала. Колко сте? Къде криеш златото и среброто на последователите си? Какви са тези приказки, че си бил син Божи? Познай кой те издаде. Китките му бяха вързани с въже и огромни капки кръв капеха от трънения му венец. Той гледаше нагоре с надежда някой да го измъкне оттук, позовавайки се на неприкосновеността на личността. За разлика от своите колеги, Кварт никога не беше се чувствал свързан с този мъж, чието изображение сега наблюдаваше. Дори в семинарията, през годините на това, което той наричаше дресировка, когато учителите му по теология педантично разглобяваха и отново сглобяваха механизмите на вярата в ума на младежите, предназначени да станат свещеници. „Господи, господи, защо ме изостави?“ — беше въпросът, който на всяка цена трябваше да се избегне. За Кварт, който си го беше поставял, преди да влезе в семинарията и беше убеден, че отговор няма, това теологично програмиране беше излишно. Но като благоразумен човек той не каза нищо.
Погледна отново към статуята. Назарянинът определено беше смел човек. Никой не би могъл да се срамува да носи кръста му като знаме. Кварт често съжаляваше, че вярата му не е по-силна. Някога мъже, почернели от прах под ризниците си, влизали в битка с Божието име на уста, за да си извоюват вечен живот и място в рая с острите си мечове. Животът и смъртта тогава са били много по-прости.
Той механично се прекръсти. Около фигурата на Христос зад стъклена витрина, имаше над петдесет оброчни дарове — месингови или восъчни отливки на ръце, крака, очи, детски тела, кичури коса, писма, панделки, бележки и гравирани таблички, които изразяваха благодарност за изцелението. Имаше дори военен медал от Африка, привързан към стар булчински букет. Винаги, когато се срещнеше с такава набожност, Кварт се чудеше колко тревоги, безсънни нощи край болничното легло, колко молитви или разкази за надеждата, болката, живота и смъртта са събрани във всеки от тези предмети. За разлика от другите свещеници, които бяха повече в крак с времето, дон Приамо позволяваше на хората да оставят дарове край фигурата на Христос в малката църква. Това беше старомоден израз на вяра, както и свещеникът в расо, който припяваше на латински месата — жизнената връзка между човека и великите тайнства. Църква на вяра и утеха. За разлика от катедралите, готическите прозорци, бароковите олтари, статуи и рисунки, славещи Христа, които служеха за същата цел като съвременните телевизори: да дадат надежда на човека, изправен пред ужаса на своята самота, смърт и безверие.
— Здравейте — каза Грис Марсала.
Беше слязла от скелето и седеше пред него в очакване, с ръце в джобовете на джинсите. Както и миналия път, дрехите й бяха покрити с гипс.
— Не ми казахте, че сте монахиня — каза Кварт укорително.
Тя прикри усмивката си, като приглаждаше посивялата си коса, сплетена на плитка.
— Вярно е, не ви казах — каза тя, като го изучаваше с дружелюбно изражение, сякаш искаше да се убеди в нещо. — Мислех, че един свещеник ще го усети без чужда помощ.
— Аз съм доста бавно загряващ свещеник.
Настъпи кратко мълчание. Грис Марсала се усмихна и каза:
— Чух съвсем друго за вас.
— От кого?
— Знаете… Архиепископи, разгневени свещеници — при някои думи американският й акцент се усещаше по-силно. — Красиви жени, които ви канят на вечеря.
— Не бихте могла да знаете за това — каза Кварт през смях.
— Защо не? Не сте ли чували за телефона? Избираш номера и говориш. Макарена Брунер ми е приятелка.
— Странно приятелство между монахиня и банкерска жена, която е в устата на цяла Севиля…
— Това не е никак смешно.
Той кимна смирено, осъзнавайки, че е стигнал твърде далеч. Независимо от тактическата й цел, забележката му беше несправедлива. Постъпвай с хората така, както искаш да постъпват с теб.
— Права сте, съжалявам — каза той и отмести поглед, смутен от непохватността си. Чудеше се защо се държи така грубо. Представи си Макарена Брунер, колието от слонова кост на фона на карамелената й кожа и очите й с отблясъци в цвят на мед.
— Не я познавате така добре като мен — каза тъжно Грис Марсала.
— Вярно е.
Кварт пристъпи в нефа и отново погледна скелето покрай стената; пейките, събрани в ъгъла, почернелия таван. В далечния край, при олтара, потънал в мрак, гореше свещ пред Божия лик.
— Какво общо имате с всичко това? — попита той.
— Казах ви. Работя тук като архитект и реставратор. Висококвалифициран. Имам диплома от Лос Анджелис и Севиля.
Стъпките на Кварт отекваха в нефа. Монахинята безшумно пристъпваше до него с гуменките си. Под петната от плесен и сажди по купола се виждаха останки от стенопис — крила на ангел, брада на пророк.
— Изгубени са завинаги — каза тя. — Твърде късно е, за да бъдат реставрирани.
Кварт погледна към един херувим с пукнатина през челото, сякаш разсечено с брадва.
— Църквата наистина ли се разпада? — попита той.
Грис Марсала изглеждаше уморена. Беше чувала този въпрос твърде много пъти.
— Съветът, банката и архиепископът твърдят, че е така, за да оправдаят унищожението й. — Тя махна с ръка към кораба. — Сградата е в лошо състояние. През последните сто и петдесет години е била занемарена. Но основната конструкция все още е стабилна. Няма непоправими пукнатини в стените или купола.
— Но част от тавана е паднала върху главата на отец Урбизу — каза Кварт.
— Да. Ето там. Виждате ли? — Жената посочи една дупка в корниза около нефа, около метър дълга, на десет метра над тях. — Онова парче позлатен гипс, което липсва над амвона. Злополучен инцидент.
— Вторият злополучен инцидент.
— Ако градският архитект е паднал от купола, това си е негова грешка. Никой не му е разрешавал да се качва там.
За монахиня Грис Марсала не проявяваше голямо съчувствие към мъртвите. Сякаш намекваше, че са си го заслужавали. Кварт се чудеше дали и тя като Макарена Брунер се изповядва пред отец Феро. Рядко се срещаше паство, тъй вярно на своя пастор.
— Представете си — каза Кварт, загледан в скелето, — че нямате нищо общо с тази църква и аз поискам техническата ви оценка за нея.
Тя отговори веднага, без колебание.
— Стара е и занемарена, но не е разрушена. Засегнати са главно вътрешните стени заради течащия покрив. Но ние вече го поправихме. Качих близо десет тона варовик, цимент и пясък на петнадесет метра височина със собствените си ръце — тя ги повдигна. — Бяха силни, мазолести, с къси, изпочупени нокти, изцапани с гипс и боя. — Отец Оскар също ми помогна. Отец Феро е твърде възрастен, за да се катери по покрива.
