лоша, но не можел да се сравни с покойния Хуан Белмонте, нека почива в мир. Същият Коро Маестрал, който според вестниците преследваше банкерски съпруги.
И като стана дума за жени, високият свещеник току-що се беше появил от хотела, като разговаряше с една истинска хубавица. Дон Ибраим смушка Ла Ниня, която спря да плете. Дамата беше все още млада и красива, носеше тъмни очила и семпли, но стилни дрехи с небрежната елегантност, типични за жените от андалуския хайлайф. Стиснаха си ръце със свещеника. Дон Ибраим и Ла Ниня си размениха многозначителни погледи. Това можеше да предизвика всякакви неочаквани последствия.
— Леко усложение, Ниня.
— Тук си прав.
Поради шкембето си, лъжливият адвокат се изправи на крака с известно затруднение, сложи шапката си и решително стисна бастуна на Мария Феликс. Каза на Ла Ниня да продължи да плете, докато не изгуби от поглед високия свещеник. Самият той тръгна след жената с тъмните очила. Тя навлезе в Санта Крус, зави по улица „Гусман ел Буено“ и изчезна в двореца Каса дел Постиго. Сградата беше известна в Севиля като резиденция на херцозите Ел Нуево Естремо от шестнадесети век. Намръщен и разтревожен, дон Ибраим мина покрай задължителните портокалови дръвчета на малкия площад пред сградата, боядисана в охра и бяло, за да направи тактическо разучаване на територията. Прозорците бяха защитени с железни решетки. Под главната тераса, над входа, имаше герб — шлем с лъв над него, бордюр от котви, глави на маври и индиански вождове, диагонална лента с нарове и мотото: ODERINT DUM PROBENT. Дон Ибраим си го преведе като „Помириши, преди да докоснеш“ или нещо подобно, и го одобри. Влезе небрежно през тъмния портал и се загледа през портата от лято желязо към вътрешния двор, прекрасно андалуско патио с мокарабски колони и огромни саксии с цветя и зелени растения около красив мраморен фонтан. Прислужница в черна униформа се приближи до вратата и го загледа с подозрение, затова той пусна най-невинната си усмивка, повдигна шапката си и се запъти обратно към улицата, сякаш беше турист, изгубил пътя си. Остана за миг с лице към сградата. Докато още се усмихваше под буйните си пожълтели от никотина мустаци, извади една пура от джоба си и внимателно махна лентата, на която около мъничко цветче пишеше „Монтекристо Хавана“. Отряза единия край с джобното ножче, което висеше на ланеца на часовника му. Казваше, че то му е подарък от приятелите му Рита и Орсън, спомен от незабравимия следобед в стара Хавана, когато ги заведе да видят фабриката за пури „Партагас“ на ъгъла на улица „Драгонес“ и улица „Барселона“. После Рита и той танцуваха в „Тропикана“ до сутринта. Тогава Орсън Уелс и Рита Хейуърт снимаха „Дамата от Шанхай“ или нещо подобно. Всички се прегръщаха и целуваха, Орсън се напи като лорд и му подари малкото ножче, с което „Гражданинът Уелс“ режеше върха на пурите си. Унесен в спомените или фантазиите си, дон Ибраим сложи пурата между устните си и усети вкуса на листото чист тютюн, което я обвиваше. Високият свещеник със сигурност има интересни приятелки, помисли си той. После поднесе запалката си към края на пурата, очаквайки с нетърпение предстоящия половин час удоволствие. Дон Ибраим не можеше да си представи живота без кубински пури. С първото дръпване Севиля, Хавана — колко си приличаха те — и карибската му младост, в която вече не различаваше истината от измислиците, се сляха в една мечта, толкова необичайна, колкото и съвършена.
Светлината в публичния дом беше червена и от стереото се носеше гласът на Хулио Иглесиас. Долорес ла Негра сложи още лед в чашата уиски на Селестино Перехил.
— Изглеждаш страхотно, Лоли — каза Перехил.
Долорес опря бедра в бара и прекара кубче лед по голия си корем. Огромните й гърди под късичката тениска се поклащаха в ритъм с музиката. Едра жена, преминала тридесетте, която беше спала с повече мъже, отколкото имаше в армията, тя приличаше на циганка.
— Ще изживееш най-незабравимото чукане в живота си — обяви Перехил, като приглаждаше косата над плешивината си. — Ще ти взема ума.
Свикнала с подобно държане и със сексуалното самочувствие на Перехил, Долорес направи две танцови стъпки, вперила поглед в очите му. Показа върха на езика си, хвърли кубчето, с което беше разтрила корема си в чашата си и отиде да налее още една чаша каталунско шампанско за един от другите клиенти. Момичетата вече бяха изкрънкали две бутилки от мъжа и той беше на път да поръча трета. Иглесиас продължаваше да пее. Перехил отпи малко уиски и се загледа в арабката Фатима, която танцуваше самичка на дансинга с пола, която едва скриваше дупето й, високи до коленете ботуши и блуза с огромно деколте, което разкриваше весело подрусващите се гърди. Фатима беше втора в списъка му за вечерта й той сериозно започна да преценява плюсовете и минусите на двете момичета.
— Здравей, Перехил.
Не ги беше чул да влизат. Те приближиха, облегнаха се от двете му страни на бара и се загледаха право в редиците бутилки върху облицованите с огледало рафтове. Перехил виждаше отраженията им пред себе си — отдясно Циганина Майрена, облечен в черно, слаб и опасен, грациозен като танцьор на фламенко, който носеше огромен златен пръстен до чуканчето, останало от малкото му пръстче. Беше го отрязал сам по време на въстанието в затвора Оканя. Отляво на Перехил беше Пилето Муелас, русокос, спретнат и фин. Безмилостният бръснач, който носеше в левия джоб на панталона си, изглеждаше като постоянна ерекция и той винаги казваше „Извинете“, преди да съсече някого.
— Няма ли да ни почерпиш? — попита бавно и дружелюбно Циганинът. Явно се забавляваше. Перехил изведнъж почувства, че му е много горещо. С отчаян поглед той извика Долорес. Джин и тоник за Майрена, същото и за Пилето Муелас. Никой не докосна питието си. И двамата се бяха втренчили в Перехил в огледалото.
— Дойдохме да ти предадем нещо — каза Циганинът.
— От един приятел — добави Пилето.
Перехил преглътна, като се надяваше, че няма да го забележат в червената светлина на бара. „Приятелят“ беше Рубен Молина, лихвар от Ел Баратило. От месеци Перехил му даваше разписки за дълговете си и сега почувства, че му прималява, като си помисли колко дължи на Молина. Рубен беше добре познат в определени кръгове на Севиля. Изпращаше на длъжниците си само две предупреждения — едното с думи, второто с дела. Майрена и Пилето Муелас се грижеха за това.
— Кажете му, че ще му платя. Очаквам да получа пари.
— Така каза и Фраскито Торес.
Пилето се засмя заплашително-съчувствено. В огледалото продълговатото аскетично лице на Циганина беше толкова весело, сякаш току-що се връщаше от погребението на майка си. Перехил се вгледа в собственото си отражение. Искаше да преглътне отново, но не можеше — споменаването на Торес беше накарало гърлото му да пресъхне. Фраскито произхождаше от добро семейство и беше познат в Севиля като безделник. Известно време, както Перехил, той беше разчитал на услугите на Молина. Но когато дойде времето, не можа да си плати. Някой го причака на входа на къщата му и му изби зъбите до един. Оставиха му ги, увити във фунийка от вестник в горния джоб на сакото му.
— Просто ми трябва още една седмица.
Майрена прегърна Перехил през раменете и този неочакван приятелски жест едва не накара Селестино да припадне от ужас. Циганинът погали брадичката му с чуканчето на малкия си пръст.
— Какво съвпадение! — каза той. Ризата му миришеше на кисела пот и цигарен дим. — Защото имаш точно толкова време, приятелю. Точно седем дни и нито минута повече.
Перехил се вкопчи в бара, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. Върху рафтовете се мержелееха етикетите на бутилките. Животът е опасен, каза си той. Накрая винаги те убиват.
— Кажете на Молина, че няма проблеми. Държа на думата си. Предстои ми да приключа добра сделка.
Сграбчи чашата си и на един дъх погълна питието. Кубче лед със зловещо дрънчене се удари в зъбите му, сякаш да напомни как Фраскито Торес трябваше да заеме пари от друг лихвар, за да си купи изкуствени зъби, които му струваха почти половин милион песети. Ръката на Циганина все още беше около раменете на Перехил.
— Това звучи добре — пошегува се Пилето Муелас. — Приключване.
Хулио Иглесиас продължаваше да пее. Като кършеше бедра в ритъм с музиката зад бара, Долорес ла
