особено щастлив. Някой играеше опасни игри, вмъкваше се в папската компютърна система и в чужди хотелски стаи. Кварт се замисли за всички хора, които беше срещал и се зачуди дали човекът, когото търсеше, е между тях. Мили боже! Чувстваше как раздразнението му расте. Захвърли книгата и картичката на леглото. Само това му трябваше — призрак, който си играе на криеница.
Кварт слезе от асансьора на партера. Мина покрай витрина, пълна с ветрила и пое по коридора около фоайето. Изглеждаше малко не на място в тъмния си костюм. „Доня Мария“ беше четиризвезден хотел, красива сграда на улица „Дон Ремондо“, на един хвърлей от Санта Крус. Декораторът на интериора малко беше прекалил с андалуските фолклорни мотиви, бикоборците и рисунките на танцьорки с дантелени наметки и гребени в косите. На вратата една уморена на вид екскурзоводка, която държеше високо холандско знаменце, напътстваше група пъстроцветно облечени туристи| с камери. Докато оставяше ключа си на рецепцията, Кварт прочете името й на малката пластмасова табелка, която носеше: В. Удкерк. Усмихна й се съчувствено. Младата жена му отвърна с примирена усмивка и тръгна към групата.
— Една дама ви чака, отец Кварт. Току-що дойде.
Кварт погледна изненадан администраторката, после се извърна. Загоряла жена, с черна коса до раменете, седеше на канапе във фоайето. Носеше слънчеви очила, джинси, мокасини, бледосиня риза и кафяво сако. Беше много красива. Когато Кварт се приближи, тя се изправи и той забеляза колието й от слонова кост — бледо на фона на загорялата й кожа — златната гривна и кожената чанта до нея. Жената протегна слабата си, елегантна ръка с перфектен маникюр.
— Здравейте. Аз съм Макарена Брунер.
Беше я разпознал преди няколко секунди от снимките в списанието. Не можеше да се въздържи да не се загледа в устата й. Беше голяма и добре очертана; през полуразтворените й устни се виждаха искрящо бели зъби. Горната й устна беше извита като сърце. Носеше бледорозово, почти безцветно червило.
— Интересно — каза тя изненадана, без да сваля очилата си. — Вие наистина сте много красив.
— Вие също — отвърна Кварт спокойно.
Тя беше съвсем малко по-ниска от него, а той беше почти метър и осемдесет и пет. Под сакото се очертаваше пищната й, привлекателна фигура. Притеснен, той отмести очи и погледна часовника си. Жената замислено го наблюдаваше.
— Бих искала да говоря с вас — каза му най-накрая.
— Разбира се. Направихте ми услуга. Смятах да дойда да ви посетя. — Кварт се огледа. — Откъде знаете къде съм отседнал?
— Приятелката ми Грис Марсала ми каза.
— Не знаех, че сте приятелки.
Тя се усмихна и той отново видя белоснежните й зъби. Изпъкваха като колието от слонова кост на фона на карамелената й кожа. Беше самоуверена заради социалното си положение и красотата си. Но Кварт усещаше, че и тя като Грис Марсала се притеснява от строгия му черен костюм и якичката. Винаги въздействаха така на жените, красиви или не.
— Можем ли да поговорим сега?
— Разбира се.
Те седнаха един срещу друг — тя с кръстосани крака на канапето, където го беше чакала; той в креслото срещу него.
— Знам защо сте дошъл в Севиля.
— Надявам се, че не очаквате да се изненадам — каза Кварт с усмивка, примирен. — Изглежда, посещението ми е обществено достояние.
— Грис каза, че трябва да се срещна с вас.
Косата на Макарена Брунер се плъзна по раменете и закри отчасти лицето й, затова тя я отметна назад. Беше много гъста и черна, забеляза Кварт. Като на андалуските красавици, рисувани от Ромеро де Торес. Или може би като на Кармен от тютюневата фабрика, както беше описана от Мериме. Всеки мъж — художник, французин или бикоборец, би могъл да изгуби ума си по тази жена. Един свещеник — също.
— Надявам се, че не сте останал с погрешно впечатление от църквата — каза тя и след кратка пауза добави. — Или от отец Феро.
За да преодолее неудобството си, Кварт прибягна до шега.
— Не ми казвайте, че и вие сте от клуба на почитателите на отец Феро.
Ръката му висеше от облегалката на креслото и въпреки тъмните очила, беше сигурен, че жената я наблюдава. Дискретно я повдигна и сплете пръсти с другата си ръка.
Известно време Макарена Брунер не каза нищо. Отново отхвърли косата от лицето си. Изглежда се чудеше как да продължи разговора.
— Слушайте — каза тя най-накрая. — Грис ми е приятелка. Тя смята, че присъствието ви тук може да бъде от полза, дори ако мнението ви не е благоприятно.
Кварт осъзна, че тя играе ролята на помирител. Повдигна ръка и я видя да проследява движението му.
— Знаете ли — каза той — има нещо в тази история, което много ме дразни… Но как да ви наричам? Госпожа Брунер?
— Моля ви, наричайте ме Макарена.
Тя свали очилата си и Кварт беше поразен от красотата на огромните й тъмни очи, с отблясъци в меден цвят. Хвала на Бога, би казал на глас, ако смяташе, че Бог ще обърне внимание на такава молитва. Насили се да издържи на погледа й, сякаш спасението на душата му зависеше от това. И може би беше така, ако душата съществува, разбира се, и ако Бог съществува.
— Макарена — каза той, приведе се към нея и подпря лакти на коленете си. Сега усети парфюма й — нежен, с дъх на жасмин. — Има нещо дразнещо в цялата тази работа. Всички смятат, че съм в Севиля, за да създам неприятности на дон Приамо Феро. Не е така. Аз съм тук, за да напиша доклад върху положението. Нямам никакви предубеждения. Но отец Феро не иска да ми съдейства. — Той се облегна назад. — Всъщност никой не иска.
Сега беше неин ред да се усмихне.
— Разбираемо е. Никой не ви вярва.
— Защо?
— Защото архиепископът говори зле за вас. Нарече ви ловец на скалпове.
Кварт направи гримаса.
— Да, ние сме стари познати.
— Отец Феро може да бъде убеден да погледне по друг начин на нещата — каза Макарена, като хапеше долната си устна. — Може би мога да ви помогна.
— Ще бъде по-добре за всички, особено за него. Но защо да го правите? Какво ще спечелите от това?
Тя поклати глава, сякаш това беше без значение, и косата отново се плъзна по рамото й. Жената я отметна, като внимателно се взираше в Кварт.
— Вярно ли е, че папата е получил съобщение?
Макарена Брунер очевидно съзнаваше ефекта, който очите й имаха върху хората. Кварт преглътна с усилие. Донякъде заради очите й, донякъде заради въпроса.
— Това е тайна — отвърна той, като се опита да смекчи думите си с усмивка. — Не мога нито да потвърдя, нито да отрека.
— Тайна, която всички вече знаят.
— В такъв случай няма да ви кажа нищо ново.
Очите й замислено проблеснаха. Тя се облегна на канапето и блузата прелъстително се опъна по тялото й.
— Правото на окончателно мнение по отношение на „Богородица със сълзите“ принадлежи на семейството ми — обясни тя. — А това значи — аз и майка ми. Ако зданието бъде обявено за негодно и архиепископът позволи да бъде унищожено, ние ще решим съдбата на земята.
— Не е точно така — каза Кварт. — Според моята информация съветът има право на мнение.
— Ще заведем дело.
— Технически все още сте омъжена. А съпругът ви…
