— Живеем отделно от шест месеца — прекъсна го тя и поклати глава. — Съпругът ми няма право да действа независимо.
— Не се ли е опитвал да промени мнението ви?
— Да — сега усмивката на Макарена беше презрителна и отчуждена, почти жестока. — Но това не променя нещата. Църквата ще надживее всичко това.
— Интересен подбор на думи — каза Кварт изненадан. — Звучи така, сякаш църквата е жива.
Тя отново се взираше в ръцете му.
— Може би е. Много неща са живи, без да го предполагаме — За миг изглеждаше потънала в мислите си, но после изведъж продължи. — Но аз имах предвид, че има нужда от тази църква, както и от отец Феро.
— Защо? В Севиля има много други свещеници и църкви.
Тя избухна в смях. Висок, искрен смях. Беше толкова заразителен, че Кварт за малко да се присъедини към нея.
— Дон Приамо е по-различен. Това се отнася и за църквата. — Тя все още се усмихваше, с очи, впити в Кварт. — Но не мога да го обясня с думи. Трябва да отидете и да я видите.
— Вече ходих. И вашият любим свещеник ме изрита.
Макарена Брунер отново избухна в смях. Кварт никога не беше чувал жена да се смее по такъв прям и привлекателен начин. Осъзна, че иска да слуша още смеха й и се удиви от себе си. В добре обучения му мозък зазвъняха предупредителни звънчета. Започваше да му се струва, че се скита в градината, от която преподвателите му в семинарията, го бяха предупреждавали да стои надалеч; пълна със змии, забранени плодове, превъплъщения на Далила и други подобни.
— Да — каза тя. — Грис ми каза. Но опитайте пак. Идете на литургия и вижте какво става тогава. Може би ще разберете.
— Добре. Ходите ли на литургията в осем часа?
Въпросът беше зададен добронамерено, но изражението на Макарена изведнъж стана подозрително и сериозно.
— Това не е ваша работа — каза тя, като сгъваше и разгъваше слънчевите си очила.
Кварт вдигна умолително двете си ръце и настъпи неловка тишина. Той се огледа за келнер и я попита дали иска нещо. Тя поклати глава. Изглеждаше по-спокойна, затова свещеникът й зададе друг въпрос.
— Какво мислите за смъртта на онези двама души?
Този път смехът й беше неприятен.
— Божият гняв — отговори му.
Кварт я погледна сериозно.
— Интересна гледна точка.
— Защо? — Тя изглеждаше искрено учудена. — Те или този, който ги е изпратил, си го търсеха.
— Това не е много християнско отношение.
Тя нетърпеливо вдигна чантата си и отново я остави. Навиваше и развиваше каишката й между пръстите си.
— Вие не разбирате, отче… — Погледна го несигурно. — Как да ви наричам? Преподобни? Отец Кварт?
— Можете да ме наричате Лоренцо. Няма да ви бъда изповедник.
— Защо не? Нали сте свещеник.
— Но доста необичаен — отвърна Кварт. — Пък и не съм тук в това си качество.
Докато говореше, той отмести очи за няколко секунди встрани, неспособен да срещне погледа й. Когато отново я погледна, тя го наблюдаваше с интерес, почти закачливо.
— Би било забавно да се изповядвам пред вас. Бихте ли искал?
Кварт си пое дъх. Намръщи се, сякаш размишляваше. Корицата на „Q&S“ изникна пред очите му.
— Боя се, че във вашия случай няма да съм безпристрастен изповедник — каза той. — Вие сте твърде…
— Твърде каква?
Не играе честно, помисли си той. Това беше прекалено дори за човек с нервите на Лоренцо Кварт. Той си пое дъх и и издиша, за да се успокои, за да запази самоконтрол.
— Привлекателна — отвърна й хладно. — Предполагам, че това е думата. Но вие разбирате повече от тези неща, отколкото аз.
Макарена Брунер замълча, сякаш преценяваше отговора му. Изглеждаше доволна.
— Грис беше права — каза тя най-накрая. — Вие не приличате на свещеник.
Кварт кимна.
— Предполагам, че отец Феро и аз изглеждаме като различни биологични видове.
— Прав сте. Той е моят изповедник.
— Убеден съм, че изборът ви е добър. — Кварт замълча, после, за да притъпи сарказма на думите си, добави: — Много суров човек.
— Вие не го познавате.
— Напълно вярно. И досега не намерих никого, който да ме осветли.
— Аз ще го направя.
— Кога?
— Не знам. Тази вечер. Да вечеряме в „Ла Албахака“.
— „Ла Албахака“ — повтори той.
— Да. На площад „Санта Крус“. Обикновено държат на вратовръзката, но съм сигурна, че във вашия случай ще направят изключение. Обличате се добре за свещеник.
Той мълча няколко секунди, преди да отговори. Защо не? В крайна сметка нали затова беше в Севиля. Можеше да пийне нещо за здравето на кардинал Ивашкевич.
— Ако желаете, мога да нося връзка, въпреки че никога не съм имал проблеми в ресторантите.
Макарена Брунер се изправи, Кварт — също. Тя отново се взираше в ръцете му.
— Както решите — отвърна жената и се усмихна, докато отново слагаше очилата си. — Никога преди не съм вечеряла със свещеник.
Дон Ибраим си повя с шапката като с ветрило. Седеше на една пейка на площад „Вирхен де лос Рейес“, където въздухът ухаеше на разцъфнали севилски портокали. До него Ла Ниня Пунялес плетеше и двамата наблюдаваха входа на хотел „Доня Мария“: изплитаме четири бримки, изпускаме две, една двойна, една тройна. Тя тихичко мърдаше устни като при молитва, докато повтаряше последователността; кълбото подскачаше в скута й, сребърните й гривни подрънкваха. Плетеше покривка за легло за чеиза си. Вече тридесет години той лежеше пожълтял, посипан с нафталин, в апартамента й в квартал Триана. Но тя продължаваше да го допълва, сякаш задържаше между пръстите си времето, в очакване мургавият мъж със зелени очи да дойде за нея.
Един файтон с четирима английски футболни запалянковци, нахлупили сомбрера, прекоси площада. „Реал Бетис“ имаше среща с „Манчестър юнайтед“. Дон Ибраим се загледа след тях и поглади мустаците си с въздишка. Горката Севиля, прошепна той, като си вееше още по-силно с шапката. Ла Ниня промърмори нещо в съгласие, без да вдигне очи, концентрирана върху плетивото си: четири бримки, сега изпускаме две. Дон Ибраим захвърли фаса от пурата си и загледа как тлее на земята. Внимателно го угаси с върха на бастуна си. Мразеше бруталните типове, които гасяха цигарите си, сякаш ги убиваха. Благодарение на аванса от Перехил, той си беше позволил цяла чисто нова кутия с пури „Монтекристо“ — нещо, което не беше правил от много време. Две от тях се показваха от горния джоб на смачканото му ленено сако. Той нежно ги потупа. Небето беше синьо, въздухът ухаеше на портокалов цвят и той беше в Севиля. Беше сключил добра сделка, имаше пури и тридесет хиляди песети в портфейла си. Единственото, което му беше нужно, за да е напълно щастлив, бяха три билета за коридата — три места на сянка, за да види Фараон де Камас или обещаващия млад тореадор Коро Маестрал. Според Ел Потро техниката на Маестрал не била
