Негра се приближи, за да завърже разговор. Тя потопи пръст в уискито на Перехил и шумно го засмука, отърка корема си о бара и после разклати съдържанието на ризата си с ненадминат професионализъм, преди разочаровано да погледне тримата мъже. Перехил беше блед, сякаш току-що бе видял призрак, а другите двама изобщо не изглеждаха приятелски настроени. Дори не бяха докоснали питиетата си. Затова Долорес се завъртя и отдалечи, като продължаваше да кърши бедра в ритъма на музиката. След цял живот, прекаран от едната и от другата страна на бара, тя знаеше кога трябва да се оттегли.
V
Двадесетте перли на капитан Халок
Обичал съм и мъртви жени.
Заместник-началникът Симеон Навахо, шеф на следствения отдел в севилската полиция, дояде тортилята си и дружелюбно погледна към Кварт.
— Слушайте, отче — каза той. — Не знам дали е самата църква, чистата случайност или Архангел Гавриил. — Той замълча и отпи от бутилката бира на бюрото си. — Но в тази сграда има нещо зловещо.
Навахо беше дребен, слаб и приветлив мъж, който непрестанно жестикулираше. Носеше кръгли очила със стоманени рамки и буйните му мустаци сякаш никнеха от носа. Приличаше на карикатура на интелектуалец от седемдесетте години. Това впечатление се подсилваше от джинсите, развлечената червена риза и дългата оредяваща коса, която носеше вързана на опашка. През последните двадесет минути заедно с Кварт бяха прегледали докладите за двата смъртни случая в „Богородица със сълзите“. Полицейското разследване беше стигнало до същото заключение, както и съдебните лекари: нещастен случай. Навахо съжаляваше, че няма окован обвиняем, когото да демонстрира на пратеника от Рим. Просто лош късмет, отче, казваше той, разхлабен парапет, парче гипс, паднало от тавана. Горките нещастници, писано им било. Пуф и направо в рая! Поне така трябва да е, смяташе заместник-началникът, защото бяха умрели в църква.
— Знаем как точно е умрял Пенюелас, градският архитект — Навахо имитира ходене с два пръста по бюрото, за да илюстрира разказа си. — Прекарал половин час, като се мотал под покрива на църквата, търсейки доказателства, с които да подкрепи заповедта за събаряне и после се облегнал на един от дървените парапети в камбанарията. Дървото било изгнило и поддало. Пенюелас паднал и се нанизал на един от металните пръти, стърчащи от полу-сглобеното скеле отдолу като на шиш — заместник-началникът вдигна един пръст, сякаш беше прът и удари с дланта на другата си ръка върху него. Кварт разбра, че ръката трябваше да представлява нанизания архитект. — Имало е свидетели, когато се е случило, а при последвалия оглед на парапета не открихме доказателства да е бил „обработен“.
Заместник-началникът отпи отново от бирата и изтри мустака си с пръста, на който се беше нанизал Пенюелас. После ентусиазирано се усмихна. С Кварт се бяха запознали преди няколко години при посещението на папата. Симеон Навахо работеше като офицер за свръзка със севилската полиция и двамата се разбираха прекрасно. Пратеникът от Рим остави на полицая цялото признание за забележителните успехи — като залавянето на свещеника, който планираше да прободе Светия отец и откриването на пластичния взрив, скрит в коша с пране в манастира „Светото тайнство“. Навахо беше лично поздравен от министъра на вътрешните работи и Негово светейшество. Снимката му беше на първа страница във вестниците и беше награден със специална грамота. Сега никой в участъка не смееше да го нарича мис Магнум затова, че носеше косата си на опашка. Магнумът, калибър 357, лежеше между купчина документи на бюрото му. Носеше го само, когато ходеше в къщата на бившата си жена, за да вземе децата. Казваше, че по този начин й вдъхвал уважение. А на децата много им харесваше.
Кварт огледа кабинета. През стъклената преграда се виждаше един североафриканец с насинено око. Мъжът седеше срещу набит полицейски офицер по риза. Полицаят нещо му говореше и не изглеждаше дружелюбен. Беше като да гледаш ням филм. От тази страна на стъклото имаше снимка в рамка на краля, а в календара на стената отминалите дни енергично бяха задраскани. Имаше сива кантонерка със стикер на Експо’92, афиш с изображение на лист от марихуана, ветрило, табло с окачени снимки на престъпници, мишена за дартс с дупки по стената около нея и плакат на американски полицай, който пребива чернокож, с надпис „Сурова любов“.
— Ами отец Урбизу? — попитка Кварт.
Заместник-началникът почеса ухото си.
— Изглежда, че и неговата смърт също е била случайна, отче. Не е имало свителели, но хората ми изследваха впоследствие всеки сантиметър от църквата. Може би се е облегнал иц скелето или случайно го е съборил. — Той имитира движението на люлеещо се скеле толкова реалистично, че спря, сякаш му се зави свят. — Върхът му може да е откъртил част от корниза. Може би вече е била разхлабена и по някакво чудо — ако ме извините за израза — само скелето да я е крепяло. Когато то паднало, десет килограма гипс се стоварили на главата му. Сигурно е чул шума, погледнал е нагоре и после е паднал.
Той илюстрира разказа си с подходящи движения на ръцете. Накрая постави едната си ръка на бюрото с обърната нагоре длан, за да покаже отец Урбизу, който отива в по-добрия свят. Погледна за миг умиращата си ръка, после отпи глътка бира.
— Още веднъж лош късмет — каза той замислено.
Кварт извади няколко визитни картички, за да си води бележки.
— Защо е паднало парчето от корниза? — попита той.
— Зависи — Навахо подозрително погледна картичките и отупа няколко трохи от тортиля от ризата си. — Според Нютон земното притегляне кара всеки незакрепен предмет да придобие вертикално ускорение и да падне на главата на онзи архиепископски секретар, който тази сутрин е станал със задника нагоре — той погледна Кварт, за да види реакцията му. — Надявам се, че си записахте всичко това. А хората разправят, че полицията не взима предвид законите на науката.
Свещеникът разбра намека. Засмя се и прибра картичките и писалката.
— Какво е вашето мнение? — попита той.
Навахо сви рамене. Тази информация не беше нито важна, нито секретна, но той явно искаше да задържи нещата на официално ниво. След като разследването потвърди, че двата смъртни случая са злополуки, „Богородица със сълзите“ си оставаше проблем на Църквата. Носеха се слухове, че общинският съвет и банките оказват натиск и заместник-началникът искаше да стои настрани от това. Кварт може и да беше испанец, свещеник и стар приятел, но все пак беше агент на чужда държава.
— Според нашите експерти — отвърна Навахо — парчето корниз вече е било разхлабено. Това се доказа от огледа след инцидента. Намерихме зад него дупка, пълна с плесен. Покривът от години тече.
— Напълно ли изключвате човешка намеса?
Заместник-началникът щеше да се изсмее подигравателно, но се усети. Все пак беше задължен на Кварт.
— Слушайте, отче, ние сме полицаи. Не можем да приемем стопроцентово дори, че Юда не е бил очистен от някой от своите единадесет колеги. Затова да кажем, че сме деветдесет и пет процента сигурни. Едва ли някой е казал на горкото копеле: „Ей, стой тук за минута“, изкатерил се е по скелето, разкъртил е парче корниз и го е пуснал надолу, докато онзи просто си е стоял там и е гледал нагоре — пръстите на Навахо илюстрираха катеренето по скелето и падането на корниза. После един пръст остана неподвижен, в очакване на съдебните лекари. — Това се случва само в анимационните фнлмчета.
Когато остави Навахо, Кварт беше убеден, че Висперас е преувеличил. Може би изявлението, че църквата убива, за да се защити, в свободна интерпретация, метафорично и симвоволично, беше истина. Но друго беше да докажеш, че едно разнебитено тристагодишно здание може само или с помощта на
