върху свети Йоан Кръстител, разпечатани с шрифт
Можеше да е Висперас, можеше и да не е. Това беше доста неубедително доказателство. Трябваше да прегледа доста материали, осъзна раздразнен Кварт, докато набързо преравяше кутиите. Налагаше се да намери начин да се върне и копира съдържанието на дискетите върху хард диска на лаптопа си, за да може по-късно на спокойствие да ги претърси за улики. Копирането щеше да му отнеме час, затова трябваше да намери друг начин да отстрани свещениците от пътя си.
Усещаше горещината на слънцето през завесите и се потеше под лекото си черно сако от тънък вълнен плат. Попи челото си с хартиена кърпичка, после я смачка на топка и я сложи в джоба си. Върна дискетите на мястото им и затвори чекмеджето, като се чудеше къде държи отец Оскар компютъра си. Един хакер имаше нужда от много мощен компютър, свързан с леснодостъпна телефонна линия, както и от допълнително оборудване. В това жилище нямаше такива възможности. Независимо дали беше Оскар Лобато или някой друг, очевидно Висперас не беше се свързал оттук.
Кварт се огледа нерешително. Време беше да си тръгва. И точно когато погледна часовника си, дочу стъпки, които се изкачваха. Изведнъж разбра, че проблемите му едва сега започват.
Перехил затвори и замислено се загледа в телефона. Дон Ибраим току-що му беше позвънил от един бар близо до църквата, за да направи поредния си доклад за движението на всеки от героите на тази история. Лъжливият адвокат и помощниците му приемаха задачата си много сериозно. Даже твърде сериозно, според Перехил. Беше му омръзнало да му се обаждат на всеки половин час и да му докладват, че този свещеник току-що си е купил вестник, или онзи свещеник седи на терасата на бар „Ларедо“ и се наслаждава на вечерния въздух. Дотук единствената ценна информация беше, че Макарена Брунер се е срещнала с емисаря от Рим в хотел „Доня Мария“. Отначало Перехил посрещна новината с недоверие, а после с някакво очаквано удовлетворение. Обзалагаше се, че от това ще излезе нещо интересно.
И като стана дума за обзалагане, през последните двадесет и четири часа, игралните маси му бяха създали нови проблеми. След като плати на дон Ибраим и неговите приятели аванса от сто хиляди песети от трите милиона, които трябваше да получат за цялата работа, помощникът на Панчо Гавира се поддаде на изкушението да използва останалите два милиона и деветстотин хиляди в опити да подобри бедственото си финансово положение. Идеята му хрумна внезапно — рисковано прозрение, че има специални дни и този е един от тях. Имаше някаква доза мавритански фатализъм в андалуската му кръв. Щастието не чука на една и съща врата два пъти, освен ако не направиш нещо, за да привлечеш вниманието му. Това беше единственият съвет, който баща му му даде като малък, в деня преди да излезе за цигари и да избяга със съпругата на месаря. Така че, както ядеше тапас на бара, Перехил внезапно осъзна, макар да се движеше по ръба на пропастта, че ако не действа съобразно инстинкта си, през целия си живот ще съжалява, че не го е направил. Защото той, съюзникът на един от най-силните хора в банка „Картухано“ можеше да е всякакъв — мошеник, мъж, който се срамува от плешивостта си или комарджия, който би продал старата си майка, шефа си или бившата жена на шефа си срещу един талон за бинго, но само представата за звука на въртяща се рулетка го правеше смел като лъв. Ето защо същата вечер Перехил си сложи чиста риза и вратовръзка на морави и червени цветя и се запъти към казиното като грък към Троя. Почти успя и това говори много за интуицията му като постоянен посетител на игралните маси. Но както е казал Сенека, каквото не е писано, няма да стане. А може никога да не е казвал такова нещо. Двата милиона и деветстотинте хиляди отидоха при другите три милиона. Така че Селестино Перехил остана без стотинка и сенките на Циганина Майрена и Пилето Муелас надвиснаха над него като черен облак.
Той стана и закрачи из малкия си кабинет, пълен с фотокопирни машини и хартия, два етажа над този на шефа му, с изглед към Аренал и Гуадалкивир. Оттук можеше да види Златната кула, моста „Сан Телмо“ и двойките, които се разхождаха край реката. Макар и по риза и с включен климатик, не можеше да диша. Затова отиде да вземе бутилката и малко лед и пресуши чаша уиски на един дъх. Чудеше се колко още ще може да изкара по този начин.
Една изкусителна идея взе да се оформя в ума му. Нищо определено все още, но можеше да му осигури известна ликвидност и време да си поеме дъх. Пак щеше да си играе с огъня, но истина беше, че нямаше особен избор. Главното беше да се убеди, че Панчо Гавира никога няма да открие, че помощникът му играе двойна игра. Ако Перехил успееше да запази в тайна как историята е стигнала до пресата, тази работа можеше да му донесе още много пари. Високият свещеник беше много по-фотогеничен от Коро Маестрал.
Докато бавно обмисляше идеята, той отиде до бюрото и потърси тефтерчето си с адреси. Пръстът му намери телефона, който и преди беше избирал. Изведнъж той рязко затвори тефтерчето, сякаш се бореше с изкушението. „Ти си долен плъх“, каза си с искреност, твърде нехарактерна за неговия тип. Но бившият детектив не се безпокоеше за морала си, а защото знаеше, че някои лекарства, когато са предозирани, могат да те убият. Макар че дълговете също могат да станат причина за смъртта ти, особено ако са за сметка на най-опасния лихвар в Севиля. Затова, след като отново претегли нещата, той отвори тефтерчето и намери номера на списание „Q&S“. Какво има да губя, помисли си. Някога някой беше казал, че предателството е просто въпрос на време, а за Перехил времето изтичаше. Но не беше честно да наричат това предателство. Той просто се опитваше да оцелее.
— Какво правите тук?
Не бяха задържали отец Оскар достатъчно дълго в двореца на архиепископа. Сега той стоеше в коридора с враждебен вид и препречваше пътя на Кварт. Пратеникът се усмихна студено, като с мъка прикри раздразнението и объркването си.
— Просто оглеждах наоколо — каза той.
— Така изглежда.
Отец Лобато продължи да кима, сякаш отговаряше на собствените си въпроси. Носеше черна тениска с якичка, сиви панталони и спортни обувки. Кожата му беше бледа, макар че в момента беше поруменял от тичането по стълбите. Беше значително по-нисък от Кварт и не изглеждаше много силен. Външността му (от автобиографията му Кварт знаеше, че е на 26 години) подсказваше, че прекарва повече време над книгите, отколкото във физически упражнения. Но изглеждаше ядосан, а Кварт знаеше, че никога не бива да подценяваш човек в такова състояние. Очите зад очилата бяха изпълнени с ярост, русата коса падаше върху челото му, а юмруците му бяха стиснати.
Кварт не можеше да се измъкне по никакъв начин от бъркотията, затова вдигна ръка успокояващо и се обърна настрани, сякаш щеше да излезе в тесния коридор. Но отец Оскар мина вляво и отново препречи пътя му. Пратеникът от Рим разбра, че нещата са отишли много по-далеч, отколкото би искал.
— Не ставайте глупав — каза той и разкопча копчето на сакото си.
Още не беше завършил изречението си и отец Оскар го удари сляпо, но яростно, освободил се от християнското си смирение. Но Кварт отстъпи бързо и ударът не го улучи.
— Това е нелепо — запротестира той.
Беше вярно. Нямаше причина, която да си заслужава боя. Кварт вдигна и двете си ръце в умиротворителен жест. Но противникът му, все още бесен, отново се опита да го удари. Този път ударът го засегна в челюстта. Беше слаб, но Кварт се ядоса. Помощник-свещеникът изглежда смяташе, че в живота хората се бият също като по филмите. Не че Кварт беше голям експерт по тези въпроси, но работата му беше наложила да усвои известни умения, необичайни за свещеник. Нищо зрелищно, просто няколко трика, които да го измъкват от трудни ситуации. Така че той ритна зачервения и задъхан младеж в слабините.
Отец Оскар замръзна на място с израз на пълно изумление. Кварт знаеше, че ритникът ще постигне пълното си въздействие след пет секунди, затова го удари и зад ухото, не много силно, само колкото да се убеди, че няма да му посегне отново. Помощникът падна на колене, подпря дясното рамо и главата си на стената, и се загледа втренчено в очилата си, които лежаха невредими върху покрития с плочки под.
— Съжалявам — каза Кварт, като потриваше ожулените си кокалчета.
