обезпокоителни асоциации.
Лоренцо Кварт беше точен като роботоподобните швейцарски гвардейци във Ватикана. Винаги организираше разписанието си, като прецизно разпределяше часовете и използваше ефикасно всяка секунда. Имаше достатъчно време да се справи с вратовръзката, затова си наложи да я завърже спокойно и внимателно да я нагласи. Обичаше да се движи бавно, защото самоконтролът беше неговата гордост. В светските си контакти постоянно се стремеше да избягва припряните жестове, неподходящите думи и прибързаните ходове, които можеха да разрушат спокойствието, основано на правилата. Дори когато нарушаваше принципи, които не бяха негови — нещо, което Спада с дарбата си да създава евфемизми беше нарекал „да вървиш по външния ръб на закона“ — той винаги спаваше приличието. За такива като него старата поговорка Tutti I preti sono falsi (Всички свещеници са лъжци /лат./ — (б. р.)) не подхождаше. Изобщо не го интересуваше дали всички свещеници са лъжци, той беше благороден рицар-тамплиер.
Може би затова, след като се огледа за миг в огледалото, свали връзката и бялата риза и си сложи черна риза с кръгла якичка. Докато я закопчаваше, пръстите му докоснаха белега под лявата ключица — спомен от американския войник, който го удари с приклада на пушката си по време на нашествието в Панама. Беше единственият белег, който Кварт беше получил при изпълнение на дълга си. Както саркастично го наричаше Спада — червеният орден на храбростта. Негова светлост и малодушните ловци на скалпове в курията бяха впечатлени. Самият Кварт би предпочел лунатикът с шлем „Кевлар“, автомат М-16 и табелка с надпис „Ковалски“ на бронираната жилетка („Още един поляк“, се беше пошегувал по-късно Спада) да беше приел ватиканския му дипломатически паспорт по-сериозно, когато му го пъхна под носа в деня на преговорите за предаването на генерал Нориега.
С изключение на инцидента със счупеното рамо, операцията в Панама беше минала блестящо и ИВД я смяташе за класически пример за справяне с кризисно положение. След един рискован полет от Коста Рика, Кварт се приземи в Панама няколко часа след американското нашествие и укриването на Нориега във ватиканската дипломатическа легация. Официално, работата му беше да помага на нунция, но всъщност щеше да наблюдава преговорите и да информира ИВД. Беше дошъл да помогне на монсиньор Хектор Бонино, аржентино-италианец, който нямаше дипломатически опит. Държавният секретар смяташе, че Бонино няма да се справи с подобен проблем. Действително, ситуацията беше необичайна. Американците бяха инсталирали зад телените огради и противотанкови окопи мощни високоговорители, по които 24 часа в денонощието гърмеше рокмузика, за да отслаби психологическата защита на нунция и бегълците. Из коридорите и офисите на сградата седяха и чакаха най-различни хора: никарагуанец, шеф на контраразузнаването на Нориега; петима баски сепаратисти; кубински икономически съветник, който заплашваше, че ще се самоубие, ако не бъде върнат жив и здрав в Хавана; агент на СЕSID — испанската разузнавателна агенция, — който влизаше и излизаше от сградата когато си иска, за да играе шах с нунция и да информира Мадрид; трима колумбийски наркотрафиканти и самият генерал Нориега, Ананаса, за чиято глава американците даваха награда. В замяна на убежището монсиньор Бонино изиска гостите му да присъстват на ежедневните литургии и беше вълнуващо да видиш как си пожелават мир един на друг, как Нориега се моли и бие по гърдите под бдителния поглед на нунция и гръмогласното изпълнение на „Роден в САЩ“ от Брус Спрингстийн навън. През най-напрегната нощ на обсадата, когато командосите от частите „Делта“ с боядисани в черно носове се опитаха да завземат мисията, Кварт успя да се свърже по телефона с архиепископите на Ню Йорк и Чикаго и президентът Буш отмени атаката. Най-накрая Ананаса се предаде, без да поставя много условия; никарагуанецът и баските сепаратисти бяха дискретно транспортирани вън от Панама, а наркотрафикантите избягаха, за да се появят отново по-късно в Меделин. Само кубинецът, който излезе последен, имаше проблеми. Морските пехотинци го откриха в багажника на стар шевролет „Импала“, нает от Кварт. Агентът на СЕSID се беше съгласил да изкара човека от мисията безплатно, с риск за кариерата си. Преговорите за освобождаването на кубинеца бяха поверителни, затова Марин Ковалски не знаеше нищо за това, нито го засягаха особено тънкостите на дипломацията. Така че Кварт, въпреки якичката и ватиканския си паспорт, се оказа със счупено рамо, когато се опита да се намеси. Колкото до кубинеца, нервен тип на име Хирон, той прекара един месец в затвора в Маями. Не само не се самоуби, но при освобождаването си получи политическо убежище в САЩ, след като даде интервю за „Рийдър’с Дайджест“ под заглавие „И аз бях заблуден от Кастро“.
Когато Кварт излезе от асансьора, човекът, който чакаше във фоайето, се изправи. Свещеникът не го беше виждал преди. Беше към четиридесетгодишен и доста налят около талията. Сплъстената му, оредяла коса беше покрита с лак, а двойната брадичка изглеждаше като продължение на бузите му.
— Казвам се Бонафе — каза мъжът. — Онорато Бонафе. (От лат. honoratus — честен, почтен, уважаван (Б. р.))
Кварт си помисли, че не е срещал друг човек, който дотолкова да не подхожда на името си. Човекът беше всичко друго, но не и почтен. Малките му лукави очички сякаш изчисляваха колко би могъл да получи, ако открадне костюма и обувките на Кварт.
— Може ли да поговорим за момент?
Усмивката на Бонафе го правеше още по-отблъскващ. Приличаше повече на гримаса, едновременно угодническа и злобна, като на свещеник от старата школа, който се опртва да се подмаже на епископа. Всъщност, помисли си Кварт, расото би подхождало много повече на този човек, отколкото измачканият бежов костюм и кожената чанта. Ръцете му бяха малки и меки и обещаваха вяло ръкостискане.
Кварт спря. Беше готов да слуша, но остана нащрек. Погледна над главата на мъжа към стенния часовник. Имаше петнадесет минути до срещата с Макарена Брунер. Бонафе проследи погледа му, повтори, че няма да го бави и вдигна ръка, сякаш щеше да я сложи на рамото му. Кварт я загледа втренчено и мъжът замря. Ръката му остана във въздуха, докато с конспираторски тон му разказваше за какво става дума. Кварт не искаше да го слуша, но името на списание „Q&S“ накара тревожни камбанки да забият в ума му.
— Исках да ви кажа, отче, че съм на ваше разположение.
Кварт се намръщи смутено. Би се заклел, че мъжът му намигна.
— Благодаря, но не разбирам какво общо има това с мен.
— Не разбирате — Бонафе кимна, сякаш ставаше дума за някаква шега. — Но това е съвсем ясно, нали? Това, заради което сте в Севиля.
Мили Боже! Само това му липсваше: появата на подобен тип, когато Рим искаше нещата да се разрешат колкото се може по-дискретно. Кварт се чудеше как толкова много хора са разбрали за проблема.
— Не знам за какво говорите — каза той.
Мъжът го погледна със зле прикрита наглост и каза:
— Наистина ли?
Кварт се консултира с часовника си. Беше му дошло до гуша.
— Извинете, но имам среща.
— Имате ли нещо против да повървя с вас? Можем да поговорим по пътя.
— Нямам какво да ви кажа.
Той остави ключа си на рецепцията и излезе на улицата, последван от журналиста. Тъмният силует на Ла Хиралда се очертаваше на фона на още светлото небе. В този момент запалиха уличните лампи на площад „Вирхен де лос Рейес“.
— Мисля, че не ме разбрахте — настоя Бонафе и извади един брой на „Q&S“ от джоба си. — Работя за това списание. — Той го протегна, но го прибра, защото Кварт не му обърна внимание. — Искам само да си поговорим накратко и по приятелски. Кажете ми нещо интересно и аз ще постъпя почтено с вас. Уверявам ви, сътрудничеството ни ще бъде от взаимна изгода.
В розовите му устни думата „сътрудничество“ придоби неприлично звучене.
Кварт с мъка преодоля отвращението си.
— Моля, вървете си.
— Хайде, нека изпием по едно — каза журналистът, едновременно грубо и приятелски.
Те минаваха под едвна улична лампа на ъгъла на архиепископския дворец. Кварт спря и се обърна.
— Слушайте, Буенафе.
— Бонафе.
