— Бонафе или както там ви е името. Това, заради което съм в Севиля, не е ваша работа. Пък и през ум не би ми минало да го разказвам на всеуслушание.
Журналистът запротестира, като използваше обичайните клишета — свободата на словото, разкриването на истината, правото на обществото да бъде осведомено.
— Пък и — добави след миг — по-добре вашият отбор да спечели, отколкото да изгуби.
Звучеше като заплаха. Кварт започна да губи търпение.
— Моят отбор?
— Знаете за какво говоря. — Отново наглата усмивка. — Духовенството и така нататък.
— Аха. Духовенството.
— Виждам, че се разбираме — каза Бонафе и двойната му брадичка се раздруса с надежда.
Кварт го погледна спокойно и скръсти ръце зад гърба си.
— Какво точно искате да знаете? — попита той.
— Ами, да видим — Бонафе се почеса под мишницата през сакото. — Какво е мнението на Рим за тази църква например. Какво е положението на енорийския свещеник според каноните… И какво можете да ми кажете за мисията си тук. — Усмивката му беше раболепна. — Това едва ли е толкова трудно.
— Ами ако откажа?
Журналистът изцъка с език, сякаш искаше да каже, това няма да мине, особено след като явно се разбираха добре.
— Аз при всички случаи ще напиша статията. А този, който не е с мен, е против мен. — Докато говореше, той застана пръсти. — Не се ли казваше така в Евангелието?
За миг Кварт безмълвно се взря в него. Погледна надясно и наляво, преди да приближи до журналиста, сякаш искаше да му каже нещо тайно. Но в маниера му имаше нещо, което накара Бонафе да отстъпи назад. Кварт каза тихичко:
— Не мога да реша дали сте грубиян, глупак или престъпник, а може би и трите. Във всеки случай, макар и да съм свещеник, имам лош нрав. Така че на ваше място бих изченал. Веднага.
Уличната лампа хвърляше вертикални сенки върху лицето на журналиста. Без да се усмихва повече, той погледна Кварт обидено.
— Поведението ви — изхленчи Бонафе и двойната му брадичка се затресе — е недостойно за свещеник.
— Така ли мислите? — Сега беше ред на Кварт да се усмихне неприятно. — Ще се изненадате, ако разберете колко непристойно мога да се държа.
Обърна му гръб и се отдалечи, като се чудеше какво ще се наложи да плати за тази дребна победа. Явно трябваше да приключи с разследването, преди положението да е станало твърде сложно, ако вече не беше такова. Журналист, който се рови в църковните работи, беше последното нещо, което му трябваше. Погълнат от тези мисли, Кварт прекоси площад „Вирхен де лос Рейес“, без да забележи двойката, която седеше на една пейка. Мъжът и жената се изправиха и го последваха на разстояние. Той беше дебел и носеше бял костюм и панамена шапка; а тя беше облечена в рокля на точки и над челото й висеше странен масур. Те вървяха зад Кварт, хванати ръка за ръка като съпруг и съпруга, които се наслаждават на хладния вечерен въздух. Но когато стигнаха до „Хиралда Бар“, размениха погледи с един мъж в поло и карирано сако на входа. В този миг в Севиля забиха камбаните и стреснаха гълъбите, които дремеха под стрехите.
Когато високият свещеник влезе в „Ла Албахака“, дон Ибраим даде на Ел Потро дел Мантелете една монета и му каза да се обади на Перехил от най-близкия телефон и да му докладва. След по-малко от час помощникът на Панчо Гавира се появи, за да провери как вървят нещата. Носеше плик от „Маркс и Спенсър“ и изглеждаше уморен. Откри армията си стратегически разгърната на площад „Санта Крус“, пред ресторанта — преустроен благороднически дом от XVII век. Ел Потро се беше облегнал неподвижно на една стена, близо до изхода към арабската стена; Ла Ниня Пунялес седеше и плетеше в подножието на железния кръст в средата на площада; а масивната сянка на дон Ибраим се движеше от едната част на площада към другата, като размахваше бастуна си. Огънчето на пурата „Монтекристо“ пробляскваше под широката периферия на светлата му сламена шапка.
— Вътре е — каза той на Перехил. — С дамата.
Адвокатът докладва, като извади часовника от жилетката си и го погледна на светлината на уличната лампа. Преди двадесет минути беше изпратил Ла Ниня в ресторанта на разузнаване под предлог, че продава цветя. По-късно самият той размени няколко думи с келнерите, когато отиде да си купи пурата, която пушеше в момента. Двойката седеше на хубава маса под прилично копие на „Пияниците“ от Веласкес. Дамата беше поръчала салата от миди с босилек и трюфели, а преподобният отец — гъши дроб соте със сладък оцет. Пиеха минерална вода и червено вино, „Пескера“ от бреговете на Дуеро. Дон Ибраим се извини, че не е могъл да разбере коя реколта. Но прекаленото любопитство можело да пробуди подозренията на персонала.
— И за какво говорят сега? — попита Перехил.
Лъжливият адвокат сви рамене.
— Това е извън обсега на моето разследване — каза той.
Перехил обмисли ситуацията. Нещата още бяха под конрол. Дон Ибраим и колегите му се справяха добре и всички карти, които му бяха раздадени, изглеждаха силни. В неговия свят, както и в почти всеки друг, информацията струваше пари. Просто трябваше да знаеш как да направиш най-добрата сделка, да измъкнеш най-високата цена. Разбира се, той би предпочел да остави това на шефа си, Панчо Гавира, който принципно беше заинтересованата страна в случая, като банкер и съпруг. Но липсващите шест милиона и дългът на Перехил към хищния лихвар Рубен Молина му пречеха да мисли разумно. Последните няколко дни той не можеше да спи и язвата отново го тормозеше. Когато застана пред огледалото в банята тази сутрин, за да сътвори сложната конструкция, която прикриваше плешивината му, Перехил видя само горчиво отчаяние на лицето, което го гледаше. Оплешивяваше, храносмилането му беше лошо, дължеше на шефа си шест милиона и почти два пъти по толкова на един лихвар и сериозно подозираше, че последната му славна тръпка с Долорес ла Негра му беше донесла неприятен сърбеж в пикочния канал. Само това му липсваше.
Имаше и по-лоши неща. Перехил се загледа в закръглената фигура на дон Ибраим, който очакваше инструкции; в Ла Ниня Пунялес, която плетеше на светлината на лампата и в Ел Потро дел Мантелете на ъгъла. Към всички неща, които усложняваха живота на Перехил, можеше да се прибави още едно: информацията, получена от тримата партньори, вече беше на пазара, защото му трябваха спешно пари. Бонафе му беше подхвърлил още един чек, този път срещу поверителна информация за свещеника от Рим, жената на шефа му (или бивша жена) и историята на „Богородица със сълзите“. Следващата стъпка беше явна — Макарена Брунер и елегантният свещеник щяха да се появят на първа страница на всички списания в Севиля. Вечерята им в „Ла Албахака“ задейства звънчето на касовия апарат в главата на Перехил. Бонафе плати добре, но беше опасно непредсказуем. Да му продадеш един или няколко свещеника, имаше своя чар. Но да накиснеш за втори път жената на шефа си беше повече от дребно нарушение — това беше предателство.
Трябваше да предвиди всяка случайност. Събирането на информация беше един вид застраховка живот за него. С тези мисли в ума той се обърна към дон Ибраим, който стоеше тържествено в сянката с димяща пура, закачен за рамото бастун и палци в джобчетата на жилетката си и очакваше инструкции. Перехил беше доволен от него и колегите му и се почувства малко по-обнадежден. Беше на път да бръкне в джоба си и да плати пурата, купена от ресторанта, но навреме се спря. Не биваше да окуражава лошите им навици.
— Добра работа — каза той.
Дон Ибраим не отговори. Просто дръпна от пурата си и погледна към Ла Ниня и Ел Потро, като даде на Перехил да разбере, че те също са допринесли за това.
— Продължавайте в същия дух — добави помощникът на Панчо Гавира. — Искам да знам и най-малки подробности, дори кога свещеникът е ходил до тоалетната.
— Ами дамата?
