Наистина съжаляваше и се притесняваше, че не беше успял да предотврати тази абсурдна сцена: двама свещеници да се бият като хулигани. Младостта на съперника само увеличашаваше неудобството му.
Отец Оскар не мърдаше. Със зачервено лице и затруднено дишане, той все още се взираше късогледо в очилата си на пода. Кварт ги взе и му ги подаде, после го прегърна през раменете и му помогна да се изправи. След като го заведе в хола, помощник-свещеникът, все още превит от болка, се отпусна върху покритото с изкуствена кожа канапе върху купчината списания „Ню Лайф“. Кварт му донесе чаша вода от кухнята и отец Оскар я изпи на един дъх. После сложи очилата си. Едно от стъклата беше замъглено. Потта беше залепила русата коса върху челото му.
— Съжалявам — каза отново Кварт.
Помощник-свещеникът кимна едва-едва, втренчен в някаква точка в пространството, и отметна косата от челото си. Изглеждаше наистина жалък. Очилата се бяха смъкнали на носа му и лицето му беше много бледо. Явно беше под голямо напрежение, за да изгуби контрол.
— Просто си вършех работата — каза Кварт колкото можеше по-кротко. — Нищо лично.
Отец Оскар кимна отново, като отбягваше очите му.
— Изгубих си ума — каза той разстроен.
— Аз също — каза Кварт усмихнат, като се опитваше да успокои наранената гордост на младежа. — Но бих искал да изясня нещо — не дойдох тук, за да преследвам някого. Просто се опитвам да разбера.
С ръка на челото, като все още избягваше погледа му, отец Оскар го попита какво по дяволите си мисли, че ще разбере, като рови из вещите на хората.
Като се опитваше да говори колкото се може по-приятелски, Кварт му разказа за хакера и съобщението до Рим. Докато говореше, се разхождаше напред-назад. После спря пред младия свещеник.
— Някои смятат — каза му с тон, от който се подразбираше, че той не е между тях — че вие сте Висперас.
— Това е абсурдно.
— Но възрастта, квалификацията, интересите ви — всичко съвпада с профила… — той отново се подпря на масата. — Разбирате ли от компютри?
— Колкото всички други.
— Ами тези кутии с дискети?
Помощник-свещеникът примигна.
— Това са лични вещи. Нямате право.
— Разбира се, че нямам — Кварт успокояващо вдигна ръце, — но бихте ли могъл да ми кажете къде е компютърът ви?
— Това няма значение.
— Мисля, че има.
Сега отец Оскар изглеждаше по-решителен и по-малко унизен.
— Слушайте — каза той, — тук се води война и аз избрах на коя страна да воювам — той изправи гръб и погледна Кварт в очите. — Дон Приамо е добър и честен човек. Другите не са. Това е всичко, което мога да кажа.
— Кои други?
— Всички. От хората в банката до архиепископа — той се усмихна за пръв път, но усмивката му беше изпълнена с гняв. — Включително онези, които са ви изпратили от Рим.
Кварт не реагира, тази групова обида не го засягаше. Ако, разбира се, Рим беше неговият отбор.
— Добре — каза той спокойно. — Ще приема, че всичко това се дължи на младостта ви. На вашата възраст животът е много драматичен. Привличат ви идеите и изгубените каузи.
Помощник-свещеникът го погледна презрително.
— Станах свещеник именно заради идеите — каза той, сякаш се чудеше каква ли е била мотивацията на Кварт. — А „Богородица със сълзите“ още не е изгубена кауза.
— Но ако някой спечели, това няма да бъдете вие. Вас ви прехвърлят в Алмерия…
Младежът отбранително се изправи още повече.
— Може би това е цената, която трябва да платя за достойнството и чистата си съвест.
— Красиви думи — каза Кварт. — Значи сте готов да захвърлите на боклука блестящата си кариера. Наистина ли си струва?
— Какво ще спечели човек, ако завладее целия свят, но изгуби душата си?
Помощник-свещеникът погледна Кварт твърдо, сякаш този аргумент беше необорим. Пратеникът едва се сдържа да не му се изсмее в лицето.
— Не виждам какво общо има душата ви с тази църква — каза той.
— Вие не виждате много неща. Например че някои черкви са по-необходими от други. Може би заради това, което носят в себе си или символизират. Някои черкви са убежища.
Кварт си спомни, че отец Феро беше използвал точно същия израз по време на срещата им в офиса на Корво.
— Убежища — повтори той.
— Да.
— От какво?
С лице към Кварт, отец Оскар се изправи и с мъка отиде до прозореца. Дръпна завесите, за да влезе въздух и светлина.
— От нашата Свята майка, Църквата — каза той накрая. — Толкова католическа, апостолическа и римска, че е забравила първоначалното си предназначение. По време на Реформацията изгубила половината от Европа, а през XVIII век отлъчила Разума. Сто години по-късно изгубила работниците, защото те осъзнали, че тя е на страната на господарите и потисниците. А сега, в края на това столетие, губи младите хора и жените. Знаете ли как ще свърши това? Накрая само мишките ще се гонят в кръг из църквите.
Отец Оскар замълча. Кварт чуваше дишането му.
— Най-важното е — продължи помощник-свещеникът, — че някои църкви ни позволяват да се защитим от това, дето дошъл да ни наложите — подчинение и мълчание. — Той съзерцаваше портокаловите дръвчета на площада. — В семинарията осъзнах, че цялата система се базира на привидности и безскрупулна игра на амбиции. По време на обучението се сближаваш с хора, само ако могат да помогнат на кариерата ти. Много скоро си избираш учител, приятел, епископ, който ще те покровителства — отец Оскар тихичко се засмя. Сега не изглеждаше толкова млад. — Мислех, че има само четири поклона, които свещеникът прави пред олтара, докато срещнах свещеници, които бяха специалисти в стотици видове. Аз самият бях такъв. Хората чакаха знак от нас и когато не им го давахме, падаха в ръцете на хиромантите, астролозите и останалите шарлатани, които унищожават духа. Но когато срещнах дон Приамо, разбрах какво значи вяра. Вярата дори няма нужда от съществуването на Бог. Тя е сляп скок в нечия утешителна прегръдка. Тя е утеха пред лицето на безмисления страх и страдание. Детското упование в ръката, която ще те изведе от мрака.
— Казвали ли сте това на много хора?
— Разбира се. На всеки, който иска да го чуе.
— Мисля, че ще си имате неприятности.
— Вие знаете най-добре от всички, че вече имам. Бих могъл да започна отначало някъде другаде. Само на двадесет и шест години съм. Но няма да изоставя свещеничеството. Ще се боря, където и да ме изпратят… — той решително погледна Кварт. — Знаете ли какво? Мисля, че всъщност много ми харесва да бъда трън в очите на Църквата.
Панчо Гавира се облегна в черното си кожено кресло, загледан в екрана на компютъра. Съобщението в електронната му поща гласеше:
„Те си поделиха дрехите му и хвърлиха жребий за тях, но не успяха да разрушат Божия храм. Камъкът, който строителите отхвърлиха, стана крайъгълен. Той напомня за онези, които бяха изтръгнати от ръцете
